Книжка-5

1985, Книжка 5 - Съдържание

В историята на славянознанието особено място заема следоктомврийският период от неговото развитие. Той започва с трудовете на първите изтъкнати съветски учени-слависти - Н. С. Державин, В. И. Пичета, В. Д. Греков и др. Началният етап на съветското славянознание се опира органично върху традициите на родната и чуждестранната славистика. В това се пречупват обективните закони на приемствеността в движението на научната мисъл. Огромният фактологически материал по история на националната и световната славистика, натрупан към границата на ХІХ-ХХ в., създадените в класическото славянознание на миналото методологически опит и методика на научноисторическите търсения - всичко това не е могло да не се отрази върху начинанията на родоначалниците на съветското славянознание. Но в тяхната научна и обществена дейност отчетливо се съзира и качествено различният теоретико-методологически принцип на възникналата нова славистична школа. Нейна база става марксистко-ленинското учение. Съществено важен методологически фактор е ориентацията към осмисляне и научно-обективно изтълкуване на комплекса от социално-обществени функции на славянознанието като наука, влизаща в идеологическата система от знания, призвани да спомагат за построяването на социалистическото общество. Именно на тази основа възникват научните изследвания на съветските слависти в социологията, историята, етнографията, фолклористиката, литературознанието, езикознанието и другите области, които „свидетелствуваха за определено изместване на вниманието на изследователите от древния период към най-важните явления на литературата през XIX в., към постиженията на съвременните революционни писатели"

Димитър Т. Душанов (1837-1904) е един от скромните, редови труженици на книжовното поле от втората половина на ХІХ в. Той не създава произве дения, които да грабват умовете и сърцата на съвременници и потомци, името му се среща рядко в изследванията на литературните историци. Същевременно животът и делото на Душанов доста точно представят възможностите и стре межите на масовия тип интелигенти, изнесли на плещите си последните десе тилетия на робството и културния градеж от първите години на свободата. Роден в Казанлък, Душанов тръгва по познатия път - учи и учителствува в родния си град, продължава образованието си в Одрин, а след това и в прочутата гръцка Велика школа в Цариград. Тук той подготвя и първия си книжовен труд - Прикаската на Авраама, евреинът Тенедский" (Цариградски вестник, г. IV, бр. 278-279, 26 май-2 юни 1856). Това е преводна творба, взета вероятно от гръцката преса и имаща може би френски произход. Любо питната, дори пикантна „алжирска" история, преведена не много сръчно, по-скоро биографичен, отколкото творчески акт на деветнадесетгодишния младеж, който по това време е принуден да напусне училище поради липса на средства. e И За дълги години Душанов посяга към перото, само за да води търговските книги на своите работодатели в Цариград, Галац и Тулча или за да се обърне към своите близки и приятели, между които е и Г. С. Раковски, който дори възнамерява да го направи свой спомощник" в издаването на „Дунавски лебед". Поради разклатеното си здраве Душанов се прибира в Казанлък навлиза в учителското поприще, донесло му много успехи и огорчения, включва се и в борбата с униатите. За няколко години (1864-1867) учителствува Карнобат и отново е в родния си град, където свързва живота си с калоферската учителка, сръбкиня по произход, Рахил Барак (1844-1888) и двамата поемат задружно общия си път в учителското и книжовното поприще.

Някога критиците и читателите на Траянов видяха в него най-яркото изражение на българския дух, на непокорното древноезическо скитско начало, усетиха в стиховете му непокорството на исихасти, адамити и богомили. Лилиев, чието творчество беше най-близо до основните естетически принципи на символистите (поетичен език, различен от грубия език на прозаичното всекидневие, превръщането на образа в символ, в знак на духовното преживяване, на скритото „аз" на поета и на невидимия глас на нещата, извеждането на контрастното до общото - до космоса, до идеите, до абсолютното и неговите координати - безкрая и вечността), бе възприеман като представител на космополитното, на индивидуалистичната поезия, откъсната от живота и актуалната съвременност, от националните извори. Лилиев бе отричан като безполезен поет и от довчерашните си приятели и съмишленици по пътя на символизма като Л. Стоянов (който пише отрицателни статии за него на страниците на сп. „Хиперион", а по-късно във в. „Щит"), и от тези, които, за да вървят напред, да творят нова естетика на делничното, на всекидневното в поезията, на прозаизирания език и нова, предметна образност, като Далчев, воюваха заедно с кръга „Стрелец“ с обая нието на Лилиев, стремейки се да го преодолеят в собствената си душа и поезия. Едва през последното десетилетие нашата литературна критика можа да види у Лилиев не само създателя на блестящ със своята виртуозност и музикалност стих, не само поета, който можеше да превръща езика в настроение и музика, но и изразителя на най-тънката душевност на българина, предста вителя на моралната чистота, кристално чистото, безумно синьо небе на нашата поезия; да види в негово лице поета на своеобразната духовна съпротива срещу жестоката буржоазна съвременност - съпротивата на нежността духовната устойчивост, да почувствува бледата светлина, излъчваща се от сърцевината на една невероятна по своята чистота и духовен финес поезия

Днес трябва да ви разкажа нещо за моята работа, за живота ми като писател. Но не бива да ви учудва, ако подхвана задачата си като разказвач или с по-тържествената дума като епик: това ще рече, като следовник на музата, която обича да се прави всичко най-основно, да се рови в далечното минало и настоява да се започва „ab ovo", от началото на всяко нещо. Запитат ли ме, как израснах като творец, за историята на моята творческа дейност, аз търся отговор в нейните корени, в най-ранните и кълнове и подтици, и ги откривам в детските си игри. Може би това ще ви учуди, възможно е да ви се стори дори съмнително. Ще кажете, че детската игра е нещо универсално, че всяко дете играе и че не е нужно тя да ни въвежда в изкуството или да ни подготвя за него. Естествено, че не е нужно. В повечето случаи детският инстинкт за игра бива преодолян чрез органическия процес на узряване. Постепенно надделява известна безслънчева сериозност и човекът става тогава един завършен филистер. В отделни случаи обаче съзряващият живот запазва инфантилното - не в патологичната му форма, което би било всъщност инфантилизъм, тоест духовно и морално изоставане на едно примитивно стъпало, а напротив - съхраненото детско чувство, нагонът към играта се свързва духовна зрелост, с най-висшите импулси на човека, със стремежа към истина и добро, с порива към съвършенство и се превръща в онова, на което отдаваме почит с името изкуство и творче ски процес. С една дума, издигаме на почит инфантилното, играта, макар и на художника да не му приляга особено добре, когато се държи с прекалена бюргерска достолепност или някаква ритуална тържественост, защото в основата на неговата същност лежи детското, примитивното и игривото, онова, което между другото наричаме талант" и без което и с двойно повече дух и морал той не би станал творец. C Нека да вземем за пример големия актьор. Може би при него примитивният корен на изкуството се долавя най-добре. Тук той е комедиантското, първичният маймунски инстинкт за копиране и подражаване, едно фокусничество, експлоатиращо за показ собствените си физи чески качества. Казвам: корена, защото в по-издигнати и по-щастливи случаи това прафокусничество поема в себе си голяма част от духовното, от човешки значимото, израства до сферата на творческо възсъздаване, става феномен на личността, творческо изживяване от първостепенен разред. Ала този процес на извисяване не би бил възможен без примитивната ядка на коме диантския инстинкт, наричан талант, артистична жилка и така нататък, който на сцената не може да се замени нито от образование и интелигентност, нито от любов към поезията и ду ховни амбиции.

Младите актьори казват, че за тях най-трудното е да получат роля. Младите преводачи имат по-малко основания за такова твърдение. Преводите на млади преводачи (на възраст до 35 години) са повече, отколкото бихме могли да очакваме, като имаме предвид броя на членовете на Кабинета на младия преводач. Изводът е, че младите преводачи работят поо-активно от останалите. Този извод се гради на съпоставка на (приблизителни, наистина) цифри: броя на излезлите през последните години преводи на членове на Съюза на преводачите (671 членове на съюза, от които с превод на художествена литература се занимават около 300 души; цифрата става към 400, ако броим по два пъти имената на онези, които превеждат от два езика; що се отнася до неславянските литератури, преводачите са 168) и броя на излезлите през последните години преводи на млади преводачи (членовете на кабинета - 271, от тях художествена литература превеждат 144 души, за неславянските лите ратури цифрата е 85). Казваме, че младите работят сравнително интензивно и освен това са по-активни в област та на художествения превод от по-възрастните си колеги, защото от всеки 10 члена на съюза художествена литература превеждат четирима, а от всеки десет члена на Кабинета на младия преводач художествена литература превеждат шестима. Цифрите, за които отново припомням, че са приблизителни, са: 300 от 671 за членовете на съюза, 144 от 271 за членовете на Кабинета на младия преводач. Тази констатация се отнася до последните няколко години. Заслужава да си поставим въпроса, дали тя ще продължи. Направената проверка сочи, че тя не само ще продължи, но и ще се засили. Това личи от договорите, сключени с издателствата. От 63 договора, които изда телствата са сключили за следващите три години (1985-1987), съотношението е 35 към 28 в полза на младите преводачи. Такова е положението във всички езикови групи (без да броим редките езици, защото там един-два сключени договора рязко променят картината). Например при договорите за преводи от италиански и френски (за книги, които трябва да излязат от 1985 до 1987 г.) съотношението е 16 към 10 в полза на младите. Това голямо относително участие на младите в превода на художествена литература от неславянски езици еспоред мен положително явление. Колкото и непълни да са цифрите, върху които се основават изводите ни, струва ми се, няма място за спор: продукцията на младите до голяма степен влияе на облика на цялостната преводаческа продукция у нас. на Качеството на превода у нас зависи -а в бъдеще още повече ще зависи - от качеството превода на младите.

Понякога един стих, понякога едно стихотворение може да стане при чина за преобразяване на цяло съзнание. Такова чувство изпитах аз, когато прочетох стихове на този съвременен поет. По-късно всичко ново, родено изпод неговото забележително перо, аз търсех по страниците на печата или в книгите, които носеха неговото име. Той написа нови, много по-силни тво рения, но сега отново ми се струва, че неговата поетическа биография е съ брана именно в два стиха, които запомних и с които го обикнах като творец. Те съдържаха цялата истина за един необикновен талант, той е целият в тях, и продължавам да си мисля, че каквото и да напише, то винаги ще носи мо ралния заряд на тези стихове-изповед: Аз душата си в слаби ръце никога не съм носил. Когато го попитах по повод на тези стихове коя е неговата висока мярка за поезия, той ми отговори с една дума: „Ботев!" Аз потръпнах от вълнение. Той ми беше казал своята житейска и творческа парола и тя определяше ви соката мярка на неговото поетическо верую. Тогава нещо се промени в моето мислене. Защото бях прочел поезия, на която повярвах. Сегашният читател сам може да си представи какво впечатле ние са ми направили тези нови поетически вълнения сред уморителния хор от банално стихосъчинителство. Сякаш бях се докоснал до един нов свят, сякаш бях надникнал през върховете на една нова планина, откъдето се вижда не познато пространство. Зная, че не всеки ще се съгласи с тези мои размисли и аз не укорявам никого. Аз просто говоря за своето отношение към една пое зия, на която аз съм длъжен, и защото тя ме е окриляла. Защото тази поезия ме научи да не „нося душата си в слаби ръце". Защото, както пише нейният автор, трябва да не падаме на колени пред подлеците на важни и неважни служби", а високо да всем знамето, осветено от силата на ново, априлско време. Поезия за времето и поезия във в

През първия (септември -ноември 1944 г.) и през втория период (декември 1944 г. - май 1945 г.) на Отечествената война участвуваха активно и висок боен дух мнозина български писатели (повече от тридесет) като доброволци, мобилизирани или редови бойци и офицери. И още там, в окопите землянките, сред суровите условия на фронта, те създадоха много талантливи творби, носещи дъха и напрежението на барутните дни и нощи, изпълнени с оптимизъм и решимост да се постигне крайната победа над врага... Тези творби (стихове, разкази, очерци, репортажи, фейлетони, дописки, кореспонденции от фронтовата линия) отиваха чрез страниците на вестниците „Фронтовак“ и „Часовой", на многобройните окопни вестници и листове, на излиза щите в родината печатни издания (в. „Народна войска“, предшественик в. „Народна армия", както и вестниците „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Работническо дело" и др.) сред бойците и командирите, вдъхваха им смелост и готовност за саможертва в името на народните идеали, окуражаваха ги и стопляха сърцата им, туптящи с ритъма на всенародния устрем към победата... на През втория период на войната (наричан понякога втора фаза) българ ските писатели бяха организирани и включени в културния отдел при щаба на Първа българска армия (наричан отначало пропагандна рота). Командир на този отдел, към който освен писатели са били зачислени и доста голям брой журналисти, артисти, художници, фоторепортери и др., е бил незабравимият наш поет Лальо Маринов-Ламар с чин артилерийски поручик. Ръководител на групата писатели е бил днешният наш виден поет Младен Исаев. Всеки от тези писатели, между които и мнозина поети, е имал определени задължения и военно назначение. Тук аз ще се спра въз основа на отделни документи И на архивите, които имах възможност да прегледам в Централния военен архив във Велико Търново, на дейността и на някои творби на фронтоваците поети. Естествено е, че именно те са могли най-бързо и непосредствено да откликват на всички събития на фронта, на героичните подвизи на нашите и на съветските бойци, на настроенията, мислите и вълненията им, да изразяват техните теж нения, тревоги и очаквания

Има различна обич. Една се доказва със силни и вдъхновени думи, друга с клетвена вярност. Обичта към отечеството най-вярно се доказва с подвиг. А когато родната земя и народът са застрашени от смъртна опасност, този подвиг има най-тежката, най-суровата цена - тя е борба на живот и смърт. И тогава решителността, мъжествената готовност да рискуваш всичко заради отечеството показват най-убедително силата на обичта. Юбилеят от разгрома на немския хитлеризъм и японския милитаризъм е повод отново да си спомним за смисъла и безценното значение на подвига. Този повод иде да ни напомни, че по пътя на човечеството има такива изригвания на човешкия дух, които надхвърлят границите на един народ, на конкретен исторически период и остават в паметта на поколенията завинаги като пример, а и като напомняне. Такъв смисъл има подвигът на съветския народ в ония вече далечни и страшни години, когато всеки според силите си приближаваше победата. Този подвиг спаси човечеството от опасност, на която е трудно да си представим характера и размерите даже и сега. Казвам това, защото си припомням за страхотиите на безчовечие и садизъм в лагерите на смъртта, защото възкръсват в паметта като войни на вечно бдящата памет изгорени села и градове, вандалщината към най-съкровени за човечеството културни ценности. Никога не ще избледнее в съзнанието ми такъв непонятен за цивилизованото човечество на нашия век факт като превръщането в конюшня на дома, в който великият Л. Н. Толстой е създал много от своите безсмъртни творби. А изпепелените безценни творения на живописта, скулптурата, на духовния гений на човече ството? Наистина трудно е да си представим какво би станало със световната ци вилизация, с напредъка на човека, ако не беше героичният подвиг на съветския човек в онази страшна война. Тази тревога пронизва нашето съзнание днес не само като спомен, тя иде с особена острота, защото сме застанали пред пропаст и отново светът преживява тревога за своето бъдеще. И поради това по-дълбоко и пълно осъз наваме историческия смисъл на победата над фашизма през Втората световна война.

Културно-историческият и биографическият метод в литературознанието обръщат голямо внимание на родното място на писателя, на характеристиката на неговия регион. В една монография за Любен Каравелов от 600 страници акад. Михаил Арнаудов е посветил на Копривщица около 90. За друго селище това би изглеждало прекалено много, но за Копривщица е напълно справедливо. Известно е, че във всяка страна има краища, градове и села, които националният бит и дух, националните традиции са се запазили в найчистия си и характерен вид, с най-силна приемственост през вековете и като национално самосъзнание са се изявявали във върховните моменти от историческия живот на народа. Някои от тях се превръщат дори в символи на националния героизъм на хилядолетната народна съдба. B В Русия такъв регион е Смоленският край или „Смоленщината". Естествено, той не е единственият. В централната част на Русия обикновено сочат още Орловския и Рязанския край - родните места на Тургенев, Есенин и дру ги писатели. Наричат ги литературни гнезда или огнища, играли забележителна роля в духовния живот на страната. По този въпрос на литературната география е обичал да размишлява Максим Горки. Смоленската земя е дала на Русия блестяща плеяда от дейци в най-различни области: Михаил Глинка и Сергей Коненков, Пржевалски и Доку чаев, адмирал Нахимов и маршал Тухачевски. Към тях трябва да прибавим името на „първопроходеца" по звездните пътища Гагарин — и в литерату рата - Михаил Исаковски и Александър Твардовски. Около Смоленск се разиграват едни от най-големите сражения както през Отечествената война с Наполеон в 1812 година, така и в началото на Великата отечествена война в 1941 година. По мнението на военните историци Смоленското сражение, което трае близо два месеца, има изключителен дял B провалянето на „ мълниеносното“ нападение на хитлеристите. В 1917 година Смоленск е между първите руски градове, в които побеждава революционната власт и през следващата година той се превръща в страж на западните предели на младата съветска република. Когато говорим за духа и атмосферата на региона, не можем да не съзнаваме, че картината е много по-сложна, че тук играе роля не отделното историческо събитие, колкото и значително да е то, не един или два фактора, а цял комплекс от явления: и богатите фолклорни традиции на края, и културният облик и равнище на неговите жители, и типично руската природа и типично руските черти в душевността на населението му - преди всичко на селското.

В Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се съхраняват хиляди ценни и инте ресни материали и документи за нашата и световната история по политически, стопански, кул турни и други въпроси. В личните фондове има и много писма, ръкописи и други материали от наши писатели и културни и обществени дейци, които са богат извор за научно изследване. Работейки над справочника „Български писатели" (заедно с Георги Константинов и Цве тан Минков), който излезе през 1961 г. (и подготвяйки ново издание), попаднах на интересни писма от Николай Лилиев до известния наш поет, драматург и преводач Асен Разцветников (ф. 142, оп. 1, а. е. 310), които представляват научен интерес. Публикувам ги по-долу, като изоставям няколко визитни картички и телеграми по случай Нова година, имен ден и пр. Освен това публикувам и една рецензия на Лилиев - Иван Вазов на руски език", - която съхранявам в личния си архив и която досега не е видяла бял свят. Разцветников има отдавнашно познанство с Н. Лилиев. В началото на 30-те години те започват кореспонденция, която продължава до смъртта и на двамата. Писма от Разцветников до Лилиев се съхраняват в личния архив на Лилиев. (Вж. БИА. НБКВ, Ф. 719, а. е. 257.) 1 Драги Асене Разцветников, Добре, че не ви намерих: така по-лесно ще мога да повторя молбата си, без да видя гримасата на лицето ви, без да чуя повторно думите ви, че не мислите да превеждате одата на Шилера „An die Freude". Ако не ви е възможно, върнете на Г. Константинов нотите и стихотворенията (оставям ви книгата на Тютчев - там е поместен преводът на „Песнь радости", стр. 271). Щом Тютчев е превеждал тази ода, ако намерите свободно време - защо да не я пре ведете вие на български? (Не мислете, че се шегувам - аз само ви моля да преведете три строфи и трите куплета, всичко тридесет стиха за 6 дни - по 5 стиха на ден!) Много ще ви благодаря, ако ви бъде възможно да свършите и тая работа, работливи Асене Разцветник! София Четвъртък 2 ч. сл. пл., 16 април 1931 До виждане Н. Лилиев

Отговорът на въпроса, как поправя даден творец, би завършил само с емпирични натрупвания, с ненужно изследване на талаша", останал след създаването на творбата, ако не ни -доведе до необходимостта от отговор на друг вид въпроси - защо се поправя, какво ново са внесли поправките (или преработките)* в идейно-методологическо и естетическо отношение, най-сетне - как но (на ново равнище) взаимодействието между изследваните варианти функционира не само спрямо окончателния вариант, а и спрямо развойните линии на творчеството на автора, които са детерминирани от променената социално-естетическа среда. Само при това положение текстологичните операции биха имали значение на операции от аналитичен тип, биха подпомогнали вникването в психологията, творческото умение, морала на автора. Но те биха подпомогнали и нещо много по-важно от гледна точка на конкретния анализ на интересуващата ни творба - съпоставката на различните варианти ще ни разкрие не само мъките на творчеството, но и основанията на това творчество. Заложените в окончателния текст идеи и мотивноформалната им дълбочина ще се разкрият във възможно най-изкристализиралия си характер. Това е в края на краищата пътят, по който може и следва да се преодолеят опростенческо-дидактическите прийоми на заниманията от текстологически характер. И така - пред нас са четири варианта на поемата „Градът" от Николай Лилиев: 1. В сп. „Наш живот" от 1912 г., кн. 3-4, с. 132. 2. В писмото на Николай Лилиев до Николай Райнов от 2 март 1915 г.* 3. В стихосбирката „Птици в нощта" от 1918 г. 4. В стихосбирката „Стихотворения" от 1932 г. ** Именно последният вариант на поемата се смята с пълно основание за нормативен, всички по-късни издания на Лилиевата творба са съобразени само и единствено с него. Един поглед върху посочените по-горе варианти ще ни доведе до следните по-характерни наблюдения: А. Пунктуация - очевиден е стремежът към опростяване, изразен най-ясно в постепенното премахване на запетаята с тире(-)и тирето(-) за сметка на запетаята (, ).Първите два знака са по-претенциозни", те привличат повече вниманието върху себе си, докато запетаята поради значително по-честата си употреба не изисква акцентуване на читателското внимание. Оче видно постът, поначало твърде чувствителен към всички естествени промени в езика ни, и тук следва тенденцията към пунктуационно опростяване на българската графика. Примери в това отношение има много, но те едва ли биха интересували читателя, поради което му предлагам да приеме на вяра твърдението или пък да направи сам сверката. С пунктуационните измене ния е свързан и въпросът за изписването на отделни думи с главни букви. Маниерното изписване на „Нужда“, „Те“, „Тълпи“, „Градът" и т. н. в 1. и 2. се заменя от по-опростеното. изписване с малка буква. И тук, както и в споменатия случай с пунктуационните редакции, поетът явно се съобразява с измененията на новото време.

В юбилейната рубрика „Към 40-годишнината от победата" са поместени статиите на С. Страшнов „Родени от войната (За поетическите поколения)" и на Ал. Рубашкин „Еренбург на война". Статията на С. Страшнов е посветена на поетическите поколения, родени от войната". В началната част е направен преглед, в който се проследява употребата на понятието „пое тическо поколение". В допушкинската епоха - се казва в статията - поетите се характеризират съобразно с литературните жанрове, които разработват - елегик, одописец, баладик и т. н. Същевременно съществува и друг принцип на обединяване - около крупни художествени индивидуалности - например, поет на пушкинската епоха“, „поет от тютчевската плеяда", "поет от некрасовската школа и др. В съветската критика разговор за поетическите поколения започва през 20-те години - един от първите, третиращ тази тема, е А. В. Луначарски, който в 1924 г., когато общото внимание е приковано към борбите на литературните групировки, дава обемна сравнителна характеристика на пър вата и втората вълна на пролетарската поезия. В литературата се появяват нови форми на развитие, поетите се освобождават от груповите пристрастия и в средата на 30-те години - пише Страшнов - е било възмож но да се говори вече за няколко поколения съветски поети, всяко от които носи със се бе си свои теми, поставя си свои поетически задачи". Въвеждането в оборот на новото понятие поетическо поколение" е продикту вано от самия характер на изменилия се ли тературен процес. В тази връзка е отбелязана и мисълта на видния съветски литературовед М. Б. Храпченко, който казва: „В ХХ век не само значителните, но и повече или по-малко забеле жимите изменения в характера на образното творчество в много по-голяма степен са свързани с колективните усилия на писателите, отколкото в XIX век, когато основните пътища на литературното развитие се опре делят преди всичко от творческите завоевания на големи художници на словото." Страшнов се спира и на направеното в тази насока от немския литературовед Ю. Петерсен - той разглежда факторите, които водят до създаване на литературни поколе ния: това са сходното идейно наследство, датата на раждането, образованието, личната връзка, единство на преживяното, един и същ образец за подражание и стил и др. Нуждата от понятието творческо поколение се повишава там - пише Страшнов, - където художникът съзнателно се ориентира към сближаване с действителността, а различ ните литературни обединения се отнасят едно към друго без антагонизъм. Всичко това е особено актуално за изкуството на социа листическия реализъм. Но въпреки известни опити да бъде определено понятието поетическо поколение" - счита Страшнов - все пак някои аспекти на проблема остават неизяс нени. Първо, това е въпросът за съотноше нието между социални и литературни поколе ия, а следователно и въпросът за художе ствената специфика на последните. Второ - изтьква Страшнов - трябва да се замислим над това, в каква степен творческата еволю ция на писателя зависи от момента и характера на неговото съвместно с поетическата генерация самоопределение. Това ще позво ли да се изясни диалектиката на взаимодей ствието в литературния процес на общото, особеното и индивидуалното.

В сборника „Традиция. Литература. Действителност" участвуват автори от различни страни, използуващи различни методологии и различни научни езици. В това отношение сборникът е привлекателно разнообразен, а 159 в друго - привлекателно единен. Накратко - сборникът е богат. Разбира се, не ебезупре чен като съставяне - някои неща биха могли да отпаднат, да се добавят други, а също като превод - някои статии биха могли да се преведат по-чисто. Отказваме обаче да заемем критична гледна точка, защото няма нищо по-лесно от това. Представеният огромен материал - цялостно развитие на старогръцката литература, обхващащо 15 века, и необозримият брой трудове върху него - обезсилват и правят ненужни възраженията. Едно нещо обаче трябва да се каже - това е първият преводен сборник от този род у нас, който представя богатството на литературознанието и защищава престижа на аналитич ното занимание с литература в културоложки план върху определен материал. Работата на преводачите и на редактора при неустанове ността на литературоведската терминология, при сложността на включените в сборника статии, изискващи не само познаването на гръцката античност, е била изнурителна и деликатна. Пред нас е книга, чийто текст ще въздействува именно поради успешното си изпълнение на български. Вособена степен това важи за преводите на Б. Атанасов, които позволяват да се долови в българския високата трудност на немските текстове.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.

Името на Норберт Рандов е добре познато както на приятелите на българската литература в Германската демократична република, така и на специалистите у нас. Достатъчно е да се припомнят само две негови заслуги: преводът на пространните жития на Кирил и Методий, претърпял вече няколко издания и отбелязан с многобройни положителни рецензии в чуждестранния печат, и изданието на „Житие и страдания грешного Софрония" в превод на немски език, също посрещнато с необикновен читателски интерес. Неотдавна станахме свидетели на нова българистична изява на Норберт Рандов - издадения в края на 1984 г. от авторитетното лайпцигско издателство „Инзел" немски пре вод на Паисиевата „История славенобол гарская". Всъщност това е вторият цялостен превод на Паисиевата история на чужд език (първият превод, излязъл преди няколко години, бе направен на полски от Франтишек Корвин-Шимановски). Дори при най-беглата 157 съпоставка на двата превода веднага се за белязва голямата разлика: докато изданието на Корвин-Шимановски е един добър пре вод в традиционния смисъл на думата, Нор берт Рандов си е поставил задачата да под готви не просто обикновен превод, а на у чно издание на Паисиевата история на немски език. Онова, което прави най-силно впечатление в изданието на Рандов, е безспорно богатият и прецизно изработен реално-исторически коментар. По своя обем той е почти колкото текста на самата Паисиева история (обхваща около 500 обяснения, подредени за удобство в общ азбучен ред под формата на именен показалец). Тук са обяснени всички споме нати от Паисий лични имена; обяснени са също географските и етническите названия, както и литературните произведения и кни жовните паметници, за които се говори в „История славеноболгарская".