Книжка-6

1985, Книжка 6 - Съдържание

Лео Шпитцер (1887-1960) е роден във Виена, която, казва той, по вре мето на неговата младост била изпълнена с възхищение от френския начин на живот. Самият той също бил заобиколен от френска атмосфера и на тази възраст си създал една макар твърде обобщена представа за френската лите- ратура, която му изглеждала като съчетание, наподобяващо австрийското - от сетивност и духовност, от жизненост и дисциплина, от сантименталност критически разум. В немалка степен това предопределило бъдещите му занимания. Вече почти шестдесетгодишен, Шпитцер си спомня как, когато заве сата се вдигала, за да започне представлението на някоя френска трупа и лакеят с плътния си равен глас, в който съзнателно се долавяла психологически пресметната оживеност, произнасял думите: „Госпожо, сервирано е!", сърцето му се изпълвало с наслада. В университета Шпитцер слуша лекции при един от най-значителните представители на младограматическата школа в езикознанието - Майер-Любке. „Моят велик учител Майер-Любке“, както го нарича Шпитцер. Но в лекциите по историческа граматика на френския език Шпитцер не откривал и следа от френския народ или от френския характер на езика. Той виждал как латинското а съгласно неумолимите фонетични закони преминава във френско е - рater pere, виждал как от нищото изниквала нова деклинационна система, в която ставало така, че шестте латински падежа се свеждат до два, а по-късно до един, научил също, че подобно насилие било извършено и с останалите романски, а всъщност и спрямо много от живите днес езици. За да обясни някоя френска дума, Майер-Любке я съпоставял с форми от старопортугалски, македоно-румънски, немски, келтски и палеолатински. На Шпитцер му се струвало, че докато говорели за френския език, самият французин зъзнел, изоставен вън на студа. Френският език не бил езикът на французина, а едно струпване от отделни, несвързани, безсмислени и смешни пре ходи - ако не се вземал предвид речниковият фонд, френската историческа граматика можела да бъде също така германска или славянска; и там се наблюдавали фонетични преходи и уеднаквяване на парадигмите.

В системата от пространствено-художествени символи Домът е една от средишните, най-широко използувани форми на личностно емоционалнообразно изразяване. Защото Къщата, бидейки неотменна потребност на съще ствованието, в сферата на творчеството е равнозначна с Човека. Тя повече, отколкото пейзажът, е едно „душевно състояние“. Дори репродуцирана в своя външен вид, тя разкрива някаква интимност. "1 В българската литература образът на Дома е особено често застъпван поради факта, че у нас патриархално-родовата (семейната) традиция се запазва устойчива в течение на много векове. Домът не е просто естествена жизнена среда-той е крепостта, в която българският човек устоява сред историче ските превратности. Тук се съхраняват домашният огън - знак на семейната приемственост и уют; и иконата - израз на религиозното (а до Освобождението това значи - и на народностното) самоопределяне на индивида; и чер ковните книги и букварят, които го ориентират към „големия" свят. Домът стожерът, поддържащ националните и нравствените устои на личността, e него са „снети" тежненията и на социалната общност. B Домашната символика има първостепенно значение преди всичко в прозата, където са най-многостранно разгърнати човешките взаимоотношения съдби. Къщата е възел на фабулата - оттам тръгва човекът сред големия" свят, там се заражда социалната и нравствената конфликтност. Семейната цялост е главната (без, разбира се, да е единствената) сюжетостроителна площадка, върху която се гради всяко повествуване - в това число романоепиче ското. Тя е първостепенен елемент във формирането на романовия жанр, а и фактор, предопределящ неговата жанровоисторическа продуктивност. Неслучайно Талев постави като мото към „Железният светилник" песента за семейно-родовото дърво - по този начин той изтъква семейството като най-значима сред социалните структури в българското общество. На свой ред Боян Ничев видя в нея характеристиките, които бяха най-много потребни на романа за неговото жанрово строителство - здрава социална основа (здрав корен в земята) и съзнание за социална йерархия (клоните му са зетьовете, снахите, Деверите, синовете, внуците и т. н.), за ред, социално устройство, за обществена структура".

Колкото и да са освободени от рационалната придирчивост на литературния критик и изпълнени с чистотата и непосредствеността на сърдечното възприятие, тези думи на една от най-големите полски романистки, казани за Пепелища" на Жеромски, не би трябвало да се разглеждат само като спонтанна, мигновена реакция от впечатлението и при прочита на този роман. С чувствителните сетива на големия творец и с огромния си опит на художникреалист Ожешкова долавя дълбоко новаторската същност на епопеята, която, без да скъсва с традиционната реалистична романова белетристика, натрупва непознати дотогава елементи, разчупва конструкциите на обичайната сюжетно-композиционна и образна структура, въвежда нови принципи на повествование, създава нов за полската литература езиков ритъм и поставя основите на Модерния роман - лирическа епопея на народа и човечеството и приключе ние на духа. Написването на епопеята на един род, едно съсловие, една нация, една епоха изисква богата родова и национална памет, фамилни книги с делата на найдалечни прадеди, летописи на възхода и упадъка, постоянство към някаква водеща мисъл на рода, съсловието, епохата, рафинирана култура на преданието. А да се обхване в художествена структура със строги пропорции съдбата на един народ в разреза на социалното и духовното му битие, освен това (нека ни бъде простена баналната метафора) е необходим и погледът на орела, който обхва ща широтата на ландшафта, без да изпуска най-дребните, наглед най-незначи телни подробности. Малкото, което оглежда огромното, като му придава ре лефна осезаемост, и огромното, което поглъща малкото, като го надарява с ефимерност, с измамна несетивност - търсят съответно епическата пластика на подробностите и поетическата забуленост на смътното, на онова, което думата означава и не означава.

Книжовното наследство на В. Пундев създава впечатление за нещо завършено, независимо от краткия творчески, че и житейски път на литературния критик и историк. С такова впечатление оставаме както от четиринадесетте студии, 2 така и от научните му постижения в отделни статии, които са насочени към най-раниото ни Възраждане или към текущи литературни явления. С найголямо значение са заниманията му с поезията - и главно върху първите стихотворци, за някои от които е написал самостоятелни големи студии. Във времето, когато първите преподаватели в новооткрития университет профе сорите Ал. Теодоров-Балан, Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев и М. Арнаудов се стремят към многостранно изучаване духовния живот на българската народност, амбицията на Пундев също е била да създаде своя по-цялостна история на българската литература, която да започне с пионерите на новобългар ската поезия, да анализира творчеството на Ботев, Вазов и Яворов и да върви към най-младите като Дора Габе, Ел. Багряна, Ив. Мирчев, Ат. Далчев. Впечатлението за завършеност на историко-литературните проучвания на Пундев се засилва и от умението му да подхожда научно, когато характеризира някои литературни процеси, както и съвременни писатели като Яворов, П. П. Славейков, Ст. Михайловски. Затова не бива да се поставя рязка граница между заниманията на оперативния критик и на литературния историк, да говори за предпочитания на Пундев към миналото, още повече защото литераторът обикновено търси корените на някои текущи процеси и явления Именно там.

Двете сияйни висини в българската и чехословашката пролетарска поезия - Христо Смирненски и Иржи Волкер - са идейно, тематично и до известна степен художествено близки. Колкото и да е невероятно, следващата кулминация на поетичното ни революционно слово - Никола Йонков Вапцаров - също се доближава до Волкер. Простотата на Волкеровата поезия, нейната интимна разговорност и искреност са великолепно продължени нашия поет. Естествено лириката на Вапцаров остава вярна на заветите първите творци на пролетарската литература у нас. Но тя се и различава тях, защото Вапцаровите стихове трябваше да изпълняват функции, определени OT новия исторически момент. от на Oт В България и Чехословакия често се прави паралел между пролетарските поети Христо Смирненски и Иржи Волкер, търсят се сведения за живия интерес на Никола Вапцаров към творчеството на чешкия лирик, загатва се за типологично сходство между двамата. През 1926 г. в чешкия печат за първи път се споменава за близост между Смирненски и Волкер. Оттогава сравнения между двамата поети се срещат в почти всички бележки, очерци и статии, посветени на българската проле тарска литература. Във връзка с 30-годишнината от смъртта на Смирненски Българското посолство и Българският културен център в Прага издават специален брой на сп. „Bulharsko ve vystavbe", посветен на твореца. В този брой B. Бехиньова помества статията „Христо Смирненски и Иржи Волкер", която изтъква различията в творческия характер на двамата поети. На отли B ките между тях се спира и литературният критик 3. К. Слаби в очерка си „Поет на два свята на Едно по-цялостно сравнение между Смирненски и Волкер предлага студията на чешката българистка Дана Хронкова „Смирненски в Чехия". Трудьт съдържа подробен преглед на излезлите статии от чешки критици и учени, разглеждащи живота и поезията на Смирненски, както и преводите на неговите стихове.

Един от най-известните, но слабо проучени мотиви в поезията на европей ския символизъм е темата за не познатата жена. В западноевропейската литература го утвърждава „предтечата" на символизма Бодлер със стихотворението си „На една минувачка", четиридесет и трето поред в цикъла „Сплин и идеал" на единствената му стихосбирка „Цветята на злото" (1857). То не е сред възловите творби на Бодлер, очертаващи контурите на неговата поетика. Може би поради това не го откриваме и сред преводите на Георги Михайлов, който сам принадлежи към кръга на българските символисти популяризира поезията на Бодлер в годините на най-високия подем на направлението у нас. И Сонетът, На една минувачка" е поставен от поета в цикъла „Сплин и Идеал" между прочутия сонет,,Слепците“, вдъхновен от картината на Брьогел Стари „Притча за слепците“, и стихотворението „Скелетът-орач". Със „Слепците“ свързва сонетната форма, чиято традиция остава непоклатима във френската поезия още от епохата на Плеядата и Ронсар. Ето как гласи оригиналът интересуващия ни сонет:

Юбилейната 1984 г. бе напрегната и плодоносна за творците, ръководителите и изпълни телите от системата на преводното книгоиздаване у нас. В областта на неславянската проза се появиха над 150 книги, а реалният брой на представените автори и заглавия е около 200, за щото редица издания съдържат по две, три и повече самостоятелни творби. Тези 150 книги са преведени от 22 езика. Най-много - 50 от английски, по 25 от френски и немски, 9 испански и т. н., докато достигнем до норвежки, холандски, фламандски, фински, арабски, китайски, виет намски и пр. В Географията на превода са попаднали всички континенти. От Европа линсват само две национални литератури (исландската и албанската); същевременно все по-успешно се преодолява европоцентризмът и се срещаме не само с автори от Северна и Южна Америка, но и от Австралия, от Азия (Китай, Индия, Япония, Виетнам, Монголия) и Африка (Ангола, Кения, Судан, Египет, Сенегал), при това - с преводи от езика на оригинала. Българският превод енергично усвоява класиката и следи съвременния литературен процес. Белият цвят, който до неотдавна преобладаваше, сега ена път да изчезне от нашата литератур но-историческа карта, а имената на чуждестранните съвременници, които ежегодно дебютират у нас (през 1984 - над 40) вече станаха толкова много, че е трудно да ги запомним, камо ли да прочетем всичко. Българският читател е гладен за книга и дано апетитьт му не отслабва, но вече не е всеяден по принуда, а има богати възможности за избор. По жанрово-тематичното си обилие и разнообразие менюто на превода у нас вече може да задоволи и най-придирчивия вкус: то предлага не само класически образци на романа и разказа, на есето и мемоара, но и редица нови явления в художествената словесност, които възникват и се развиват пред очите ни. Преводът е своеобразна витрина на нашата нация, култура и политика: витрина пред света. Динамична и отворена система, която действува в такт със сложната и тревожна динамика на съвременния свят, българското преводно книгоиздаване е мощен идеологически и възпитателен институт, призван да сближава народа ни с културните постижения, с борбите и въжделенията на всички народи в името на човека и човешкото, на мира и цивилизацията. Ето защо постиженията на нашия творчески съюз, на сдружение „Българска книга", на из дателствата и отделните труженици са радост не само за нас самите, но и за милионната читател ска аудитория, те са постижения на българската култура и плод на социалистическата културна революция; по-точно, нашата работа е социалистическа културна революция вв действие. Годината бе юбилейна и за челното издателство за превод у нас - Народна култура", което е връстник на свободата. Този факт е знаменателен, защото благодарение и само благо дарение на Девети септември стана възможен качественият скок в подготовката на преводаче ските кадри, в творческата, материалната и техническата обезпеченост на българския превод

Макар да ни отделят единадесет века от година 893, през която КирилоМетодиевото дело се утвърждава исторически, двамата безсмъртни братя, неговите основоположници, сякаш не принадлежат на миналото, а продължават да съпътствуват през вековете милионите, прогледнали с тяхна помощ, за да се превърнат накрай в наши съвременници. Защото, вместо да го обрече на забрава, времето непрекъснато допринася за развитието и преосмислянето на вложените в него големи духовни ценности. Спрем ли вниманието си върху делото на двамата безсмъртни солунски братя, поради неговия дълбоко демократичен характер, искрен хуманизъм и извисена проблемност, облъхва ни духът не на Средновековието, а сякаш польх от епохата на Високото възраждане. Това се дължи на неговия неизтощим заряд на актуалност. Поставило пред поколенията за разрешаване големи културно-исторически и филологически проблеми, Кирило-Методиевото дело мобилизира духовните сили всеки път, когато насочим духовния си взор към неговите богатства. И макар да грее с блясъка на слънцето като него то има съкровени тайни, като него поставя пред поколенията все нови проблеми за изясняване. Колкото повече времето ни отдалечава от епохата, през която двамата безсмъртни солунски братя и техните непосредствени ученици се подвизават, толкова по-много интересът към тяхното дело расте. И неговото културноисторическо значение се откроява все по-ясно пред погледа на милионите хора, приобщени към даровете на просвещението посредством техния подвиг. Опитаме ли да си изясним факторите, благоприятствуващи пораждането и развитието на Кирило-Методиевото дело до превръщането му в могъщ лост на славянската култура, налага се да спрем вниманието си наред с неговите обективни предпоставки и върху факторите от субективен характер. Между факторите от обективно естество на първо място трябва да бъдат поставени: а) непосредствената близост на Византия с нейната висока култура до славянския свят и преди всичко до българските славяни, на един от чийто диалекти са преведени от двамата братя от гръцки първите богослужебни книги, като най-подходящо средство за общение в оная епоха

На 6 април 1985 г. се навършиха 1100 години от смъртта на славянския просветител Методий. Тази дата еповод да се върнем към великия културен ижизнен подвиг на двамата солунски братя, които създават славянската писменост, непобедимо оръжие за съхраняване народностната самобитност на славянските народи през вековете, изграждат основите на славянското просветно дело върху здравия фундамент на говоримия народен език, поставят началото на славянска литература и култура на роден език, организират Ръководят достъпен за широките народни слоеве, църковен живот, борят се до последния си дъх за утвърждаване на своите революционни, демократични и прогресивни принципи. Но тази дата насочва вниманието ни също и към няколко момента в съдбата на Кирило-Методиевото дело, които са от изключителна важност за по-нататъшното културно развитие на славянските народи - трагичната му гибел сред западните славяни и решаващата роля на България за спасяването, доразвиването и разпространението след смъртта на Методий на просветното им дело, тясната му връзка с България през след ващите векове, когато то влиза дълбоко в тъканта на нашата национална култура, става национален символ и неделима част от историята на българския народ. Всъщност животът и делото на Методий са свързани с българските славяни и с България далеч преди 885 г. Методий е роден вероятно няколко години преди 827 г. във втория по големина и значение град на Византийската империя през тази епоха - Солун, важен търговско-занаятчийски, административен, военно-стратегически и културен център. Още през втората четвърт на VI в. в Солунската област започват да проникват славянски племена от българската група, компактни маси от които окончателно се установяват тук през VII в. През ІХ в. българските славяни вече играят значителна роля в стопанския живот на града и очевидно семейството на друнгария Лъв, бащата на Кирил и Методий, който еедин от висшите военни в Солун, неизбежно е общувало с тях. Неслучайно от ранно детство двамата братя владеят отлично говора на солунските славяни. За това свидетелствува най-авторитетният извор за живота и делото на Методий, неговото Пространно житие, написано наскоро след смъртта му от един от най-близките му ученици - Климент Охридски. В него за Кирил и Методий се съобщава: „Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски".

В цялата си многолика дейност на учен и общественик, на педагог и публицист Асен Златаров е преди всичко човек с благородно и отзивчиво сърце, отдал се всецяло в служба на народа. Неговите демократични идеали, прогре сивни убеждения и високо гражданско съзнание се проявяват и в разнообраз ната му литературно-публицистична дейност. За своите съвременници той „апостол-възрожденец" - носител на възвишена честност и нравствена доблест, „воин и рицар на правдата и свободата“, символ на научна зрелост и човешка мъдрост, който в духовното общуване с хората се раздава с аристократична щедрост. e Цялото творческо дело на големия учен, публицист, литературен критик и изкуствовед носи белезите на висока естетическа култура. С универсалния си дух, с култа си към възвишеното Златаров се издигна и до художественото творчество. Неговото естетическо отношение към действителността му позволява да възприема същността на предметите и явленията и взаимната им връзка в природата и обществото. Стимул за многостранната си дейност Златаров намира в напътствените думи на Ж. Жорес: „Идете сред хората, работете за тях, за доброто и красотата и вие ще бъдете щастлив. И Израснал в духовно богата среда, наследил от майка си мечтателност поетичен дух, нежният юноша с увлечение чете руска и световна класика. Вълнува се от „Под игото“, „Чичовци“ и „Епопея на забравените“, рецитира „Калиопа“ и „Арменци". Разностранните му интереси насочват студента по химия към лекциите по естетика и литература на д-р К. Кръстев в Софийския университет и към лекциите по литература на Бернар Бувие в Женевския университет. Натрупал знания и впечатления, младият Златаров прави първите си литературни опити. Годината е 1905. Под псевдонима „Ася "излизат от печат неговите „Волни стихове". Постепенно в стиховете се появяват и социални мотиви. Научил за освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, като студент в Женева Златаров на един дъх написва стихотво рение, с което се присъединява към „великото и трогателно поведение на бъл гарските студенти"

Д. Б. Митов и „Литературен глас" са имена-синоними. Когато говорим за „Литературен глас", пред нас изниква образът на неговия мастит редактор, и когато припомняме делото на Митов, неразделно свързваме с това име трайното и живо дело на неговия вестник. Митов беше не само създател и ръководител на вестника, той беше и негово олицетворение, негов портрет. Близо шестнадесет години, при наистина героични усилия, без никаква държавна и общест вена подкрепа, без никаква субсидия и покровителство този голям и авторитетен седмичник разнася своята светлина сред културната общественост, приобщава българските читатели към пулса на културното движение в Европа и света. През времето, в което излизаше „Литературен глас", в страната съществуваха още десетина подобни седмичници - за по-дълъг или по-кратък период. Но те рядко успяваха да просъществу ват година-две и безславно прекратяваха своя живот. При онези условия на незаинтересованост от страна на буржоазната държава към духовните домогвачия на българските граждани, към техните стремежи за съвършенство, беше истински подвиг да се издържа седмичен културен вестник, който разчита единствено на своите читатели. „Литературен глас" показа не само устойчивост на характера пред всички и всякакви опити за натиск и влияние откъдето и да било, но и опази своята независима позиция и физиономията си на литературен вестник с крепък интелектуален заряд. И най-важното: „Литературен глас" успя да запази онзи дух на независимости последователност в отстояването на антифашистката и демократична линия, която обяви като програмно начало още при своето рождение и успя да отстои докрай. Идеята за създаването на „Литературен глас" възниква през 1926 г. в Париж, когато Митов е там в командировка. Непосредствено преди това той е бил фактическият ръководител на Развигор" поради отсъствието на проф. Александър Балабанов от България и мисълта за продъл жаване делото на това забележително издание е още жива в неговото съзнание Кога и как се явява мисълта за създаването на „Литературен глас"? В отговорите си на една литературна анкета съпругата на Митов, писателката Калина Малини, дава някои любопитни сведения: Един от първите инициатори е Асен Златаров. Когато през 1926 година заминах за Париж. Асен Златаров пристигна малко след мен. Почти всяка вечер беше с нас... Често слу шах Златаров да казва: „Колко хубав вестник беше „Развигор", колко хубаво би било да продъл жи делото на „Развигор"! И веднъж Митов каза твърдо: „Може би тая работа ще стане". А после добави: „Аз съм без работа. Библиотекарството няма да ми попречи, мога да поема редакти рането на един вестник от типа на „Развигор". Но след завръщането на Митов в България цяла година идеята остава неосъществена. При чината? Причината е проста: липсата на средства, През това време бъдещият редактор ръководи вестника на книгоиздателство „Иван Г. Игнатов и синове" „Литературни новини".

На първо място в броя е поместена статията на Иван Савелиев Черти на общността" с подзаглавие „Бележки върху съвременната проза". Авторът привлича вниманието на читателите към прозата през 80-те години ипо-точно разглежда романи и повести от четирима автори, принадлежащи към четири национални литератури на съветската страна - Анатоли Ананиев, Васил Биков, Миколас Слуцкие и Отар Чиладзе. Съветската многонационална литература от последного десетилетие се стреми - пише Савелиев - да осмисли художествено дълбоките вътрешни процеси, които се извършват в бързо развиващото се съветско общество. Естетическата и етичната стойност на поя вилите се през последните няколко години Романи и повести, за които става дума в статията, се състои в това, че авторите им изследват внимателно сложни характери в необикновени обстоятелства и дори често в напълно екстрени ситуации, когато героят има възможност да разкрие себе си докрай. Такива са произведенията на Анатоли Ананиев „Години без война" (на български е излязла само първата книга от този романепопея), повестта на Васил Биков Прокобата" (преведена на български през 1985 г.). на литовския писател Миколас Слуцкис „Пътуване до планините и обратно" (романът не е преведен на български) и на Отар Чиладзе, Железният театър" (също не е пре веден).

Neohelikon" излиза два пъти годишно; комплектуваните само тематични томове са на много високо равнище. Списанието е основано с цел да подпомогне работата по големия проект „Сравнителна история на литературите на европейските езици", предприет под патронажа на МАСЛ. Издава се съвместно от Унгарската академия на науките и от „И. Беняминс" (Амстердам) и се ръководи от международна редколегия. Излезлите досега 19 тома се занимават както с историята на европейските литератури в сравнителен план, така и с отношенията на литератури, създавани извън европейския континент (Amerika Latina, IV/1-2). Настоящият том е посветен в основната си част на проведената през декември 1981 г. в Будапеща унгаро-американска конференция по въпроси на теорията на сравнителното литературознание. Онова, което веднага прави впечатление, е настъпателно-традиционният подход на американските компаративисти и по-свободното отношение спрямо съвре менните методи от страна на унгарските им колеги. Един вид обобщение на американските доклади са бележките на Henry Remak. Те дискутират две основни положе ния. Първото е съхраняването на хуманистичните ценности, утвърждавани досега от сравнителното литературознание пред лицето на дехуманистичния пристъп на деконструк тивистите против художествените произведе ния. Литературата за деконструктивистите е, казва Remak, езиково упражнение, зад което не стои каквато и да е действителност или човешка индивидуалност. Сравнителното литературознание се основава на сравнимостта на литературните явления, т. е. на тяхната непрекъснатост и свързаност. Ето защо не може да се работи с превърнатото от неотекстуалистите (макар да се отнасят до различни, и то не само литературоведски школи във Франция и в САЩ, двете названия - деконструктивисти и неотекстуалисти са за автора почти синонимни в определен смисъл като пример за антихуманистичен подход към литературата) във фетиш понятие за прекъснатост, с което самата идея за история на литературата е обезсмислена. Тя започва да изглежда абсурдна, тъй като непрекъснатостта като форма на историята е обявена за мъртва. Второ, критерият за утвърждаването на хуманистичните ценности трябва да бъде работата с литературното произведение. Съвършено необходимо е да се откажем от обсесийното натрупване на теории една срещу друга - теорията трябва да се изпробва спрямо текста. И освен това на всяка цена, смята авторът, теорията на сравнителното литературознание трябва да се изучава наред с изучаването на литературите. В края на своите бележки Remak обсъжда възможността да се прилагат в сравнителното литературознание, 162 което няма собствена теория, водещи методи, като се взема продуктивното от тях. Въвеждащата статия на А. Балакян „Срав нително литературознание и естетическа ценност" е посветена на парливия проблем за отношението между новите методологии ст 60-те години насам и художествената литература. Новите методологии, смята авторката, (структурализъм, семиотика, тематична кри тика, деконструктивизъм, неотекстуализъм) са прогонили естетическото отношение към литературата, те са престанали да гледат на литературата като на художествено явление, Подобен нехудожествен поглед към литературата е причина за внасянето в литературния анализ на сложна терминология, заста от други области и несъотносими с него. Методологиите на науките, превземащи те риторията на литературознанието, не отчитат като по правило естетическия фактор, а именно той е същностният за художествената творба, поради което не им се удава да се справят със своеобразната и сложност. Критиката на Балакян е насочена преди всичко към различните сфери на френското литературознание. Нейните възражения мо гат да бъдат сумирани по следния начин. Обезхудожествяване на творбата - анали зът се насочва към структурата и начините на нейното функциониране. Резултатът е от криване на различни значения извън областта на художественото - дълбинно психични, социални, идеологични, чисто лингвистични. Естетическите характеристики като формата, стилът, красотата се мислят за изкуствено наложен и върху творбата, затова отстраня ването им е условието да се разбере първич ната структура и значение на произведението. В последно време стильт и формата сасе превърнали в неотделима част от значението, а оценката в литературознанието е заменена с научната хипотеза, в която няма нищо литературно.

Новата книга на Иван Попиванов е плод на неговите дългогодишни и системни изследвания на жанровата теория. Сега той обобщава наблюденията си върху природата на жанровете и тяхното своеобразие, изпол зувайки разнообразни литературно-художе ствени явления. Всеки, който познава науч ните трудове на автора, няма да остане изне надан и този път от стремежа непрекъснато да се обогатяват съществуващите постановки, да се променят възгледите ни за жанровете в художествената литература. Още в началото на своя труд изследователят уточнява същността на понятието литературна морфология". Желанието на Ив. Попиванов е да преодолее остарелите гледища, използувани при жанровите проучвания, като за целта се използува терминът мор фология", който откриваме и в подзаглавието на книгата. Разбира се, едно название - традиционно или ново, - не може изведнъж да промени нашите представи за литературнохудожествените форми. В науката, както е известно, са въвеждани различни понятия и термини, но техният живот невинаги е бил траен. За резултатното им прилагане не е достатъчно само да се включат в литературовед ската практика, не по-малко важно еда се обоснове тяхната необходимост. Литературоведите използуват няколко на звания, които осмислят съдържанието и на соките на изследванията върху литературните жанрове. В зависимост от националната научна традиция по-широко разпространени са термините жанрология, генология и мор фология. Проследявайки употребата на последния термин, Ив. Попиванов анализира съдържателния обхват и подчертава неговата приложимост в съвременната литературна теория. За изследователя употребата на предложения термин е оправдана, защото с него се характеризират изследванията на жанровете върху една по-широка основа. Така е потърсена възможност да се преодолее стесненото разбиране за морфологията, която се занимава с творбата от гледна точка на жанровата й структура, от гледна точка на съотношението и с другите произкоито е в обща система и категория, както и с оглед на разликите и по отношение на други творби от различни системи и катего рии; има се предвид и развитието, изменението на жанра през различни стапи, при единството на съдържание и форма" (с. 8). И все пак авторът предупреждава: не трябва да се надценява всеобщността на категорията морфология, която не подменя установените вече възгледи за формите, а позволява литературоведите по-плътно да се приближат до същностните характеристики на жанровите формации, сложно преобразувани в развоя на художествената литература. Очевидно е, че авторът на книгата „Жанр и жанрова специфика" е привлечен от постановките на съветския теоретик М. Каган, разработващ настойчиво морфологията на изкуството. Ив. Попиванов обаче е от изследо вателите, които умеят разумно както да приложат определени страни от други научни насоки, така и да обогатят вече постигнатото. Нашият теоретик не само определя предмета на литературната морфология, но предлага и основни понятия, с които се работи в ней ната област: жанрова същност и специфика, жанрова форма и жанрови категории. Така, тръгвайки от определението на една научноизследователска проблематика, Ив. Попиванов ни въвежда и в системата на нейните категории, понятия и термини.