Книжка-7

1985, Книжка 7 - Съдържание

Идеята да се позанимая с въпросите на психологията на творчеството дойде колкото неочаквано, толкова и закономерно, когато работех в архива на писателя Георги Караславов. Пред мен стояха грижливо изписани с години, неподредени тефтери с лични бележки, наброски, ръкописи на излезли произведения, писма, малки листчета със сюжети за бъдещи творби. И все пак, трудно беше да се доближа до „тайните“ в творчеството на писателя, до неговата „светая светих" без знание за това, какво представлява творческият процес, какво включва той, кои са неговите етапи? Обърнах се към научната литература, към теорията, но там съществуваше такъв разнобой от мнения по най-важния въпрос за предмета на тази наука, че се налагаше или да избера едно от гледищата, или да изведа и своето разби ране с оглед натрупаното познание. Нека още в началото отбележа, че предметът на всяка наука визира ней ните параметри, нейната специфика, а обектът - човекът и външният свят, е общ за науката, за познанието. Първото затруднение в психологията на творчеството идва от употребата на множеството психологии - психология на изкуството, психология на художественото творчество, психология на литературното творчество, психология на творчеството и т. н. - всяка претендира за самостоятелна наука, без определяне на специфичното в нея. В исторически план първите опити за изясняване психологията на творчеството започват някъде към края на XIX и началото на настоящия век и се осъ ществяват в лоното на идеалистическото направление на философията и пси хологията. Особена популярност получават фройдизмът и бергсонизмът. Използуването на някои постановки на австрийския физиолог, неврофизиолог, психолог, лекар и психиатър. 3. Фройд в психологията на творчеството може да се видят и днес в отделни разработки на някои буржоазни учени. В сравнително новата работа на Ян Галиот например се поддържат Фройдовите схващания за творчеството, че то е своеобразно освобождаване от вътрешните импулси и установяване на равновесие след дадена конфликтна ситуация, в която се е намирал Азът. Или: „Творчеството не е отражение на действителния свят, а на конфликтната ситуация, в която се намира субектът, който чрез тези представи (представите в творчеството (б. м. - 3. А.) се опитва да възстаНОВИ единството на Аза "

Много са подходите към изкуството на словото и в това се крие част от магнетичното очарование на критиката и литературознанието, на опитите да се интерпретира и тълкува художествената творба, да се докосне нейната „тайна". Значителните произведения често предлагат различни възможности да бъ де разчетено тяхното послание. Понякога субективното тълкуване, което не може да се приеме безрезервно, ни е по-интересно, а и по-полезно от вярното, но безкрило описание. Още повече когато това субективно тълкуване е дело на голям творец - мненията на Волтер и Л. Толстой за Шекспир, на Тургенев за Хамлет и Дон Кихот, или пък на Пенчо Славейков за Ботев. Вярно е, че в повечето случаи интересът към тези мнения е част от интереса към техните автори и едва след това - към анализираните произведения. Има нещо празнично във възможността да се тръгне след големия творец, да се проследят неговите пристрастия, оценки, несъгласия. Нещо подобно ни предлага „Тайната" на Богомил Райнов. В творческата лаборатория на нейния автор са обединени в неразделима, а и неповторима сплав субективният поглед върху литературата и обективното изследване на историческите процеси в нея, теоретически концепции за романа и наблюдения върху психологията на творчеството, спомени за съвременници и изповеди за собствения път в литературата. Свикнали сме да вярваме, че писателят знае повече от нас, не само от жи вота, но и от книгите. Не зная доколко това е всеобхватна закономерност, но поне като хипотеза е полезно, най-малкото поради мобилизиращото обратно въздействие върху писателите. Наред с другото авторът на „Тайната" е отличен пример за смайваща ерудиция, както по отношение на художествените произведения от миналото и съвременността, така и за литературата върху тях. Но не ерудицията ни привлича в този двутомен труд, поне не на първо мяс то. Защото навсякъде тя е допълнена, продължена и надхвърлена от мислите и идеите на Б. Райнов, който не обича да се прекланя пред авторитети, предпочита да спори с „големи и малки френски академици" според ефектния израз 1984 r.). от рецензията на Здравко Петров (Лит. фронт, бр. 50, Верен на своите идеи, Б. Райнов не изменя и на разбирането си, формули рано в разговорите му с Атанас Свиленов: „На мене винаги ми се е струвало естествено и необходимо писателят да изразява дори и най-сложните неща по възможно най-простия начин.

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.

„Клетниците“ са същинска поема", казваше Рембо. За съвременния читател това твърдение изглежда парадоксално. Може ли да се счита за поетич на творба едно произведение, което не съдържа формалните признаци на поезията и представлява един от главните жалони в историята на реалистичния роман? Да се опитаме да разберем смисъла на думите на Рембо. Когато в едно от своите писма (впоследствие загубено) Юго говори за „Клетниците“ като за книга, създадена „отвътре навън“, той всъщност само подчертава факт, който откриваме при по-внимателно прочитане: присъствието в романа на лиричен елемент, съставляващ центъра и двигателя на цялата творба. За да се види как този лиризъм се проявява в белетристичен аспект, можем да се позовем на многобройни примери от „Клетниците“ и в частност - на пасажа, с който започва главата „Стратегически криволичения" (II, V, 1): „От дълги години вече авторът на тази книга - принуден за съжаление да спомене за себе си - не живее в Париж. Откакто той го е напуснал, градът много се е променил. Възникнал е нов град, който до известна степен му е непознат. Излишно е да изтъкваме, че той обича Париж. Париж е негова духовна родина. Вследствие разрушаването на старите къщи и издигането на нови Париж от неговата младост, Париж такъв, какъвто той го отнесе благоговейно в паметта си, принадлежи вече на миналото. Нека му бъде позволе но да говори за Париж от онази епоха, като че ли той още съществува. Може би там, където авторът ще поведе читателите си с думите: „На еди-коя си ули ца има еди-каква си къща", днес вече да няма нито улица, нито къща. Читателите могат да проверят, ако не ги мързи. Колкото до автора, той не познава новия Париж. Затова пише, виждайки мислено пред себе си някогашния Париж, и тази илюзия му е скъпа. И с удоволствие си въобразява, че зад него е останало нещо от това, което той е виждал, когато е бил в родината си, че не всичко е изчезнало безследно. Докато човек се движи свободно навред из родната страна, той си мисли, че не изпитва нищо към разните улици, че прозорците, покривите, вратите на къщите му са напълно безразлични, че стените му са чужди, че дърветата са най-обикновени дървета, каквито растат на всякъде, че домовете, в които самият той не влиза, не представляват нищо за него, че паветата са най-прости камъни.

Темата „Виктор Юго и България" представлява част от големия проблем „Юго и светът". Защото Юго е от онези писатели, чието име и творчество отдавна са надхвърлили националните граници на Франция и са станали достояние на цялото човечество. Времето се оказа безсилно да помрачи неговите велики идеи, личността му продължава да обайва милиони и милиони хора по всички краища на света, жадни да чуят правдивото, революционното слово на поета в неугасимия им стремеж към национална независимост, социална правда и духовен прогрес, в борбата за отхвърляне на всяко потис ничество, на всяка тирания, за мир и равноправие на всички хора на планетата. Българската национална литература и култура, които са били винаги обърнати с лице към световната цивилизация, които са общували с големите духовни завоевания на другите народи, с великите демократично-хуманитарни традиции на Франция, за да ги осмислят с оглед на собственото си възмогване и развитие, не можеше още отрано да не бъдат привлечени от мощната фигура и забележително творчество на френския класик-трибун, извисил се като пламенен апостол на народните правдини, на прогреса през XIX в. И Още първите съзидатели на националния ни духовно-интелектуален живот от Паисий до Петко Славейков и от Раковски до Ботев са указвали на историческата необходимост за сродяване с идеите на европейския Ренесанс Просвещение, с революционно-демократичните идеи на времето. А още през 1873 г. Нешо Бончев ще обнародва бележитата си статия „Класическите европейски писатели на българския език и ползата от изучаване на съчиненията им", която идва като обобщение на усилията на българската възрожденска интелигенция за културно-естетическо извисяване чрез все по-пълно сродяване с европейската цивилизация - прозрения и традиции, които залягат в основата на по-сетнешната ни култура, та чак до наши дни. Именно още в ония години на едно жестоко и тотално чуждо потисничество и на неспирен всеобхватен национален подем българската интелигенция обръща поглед и към творчеството на В. Юго, чието име вече се е произнасяло с любов и признателност от всички прогресивни и угнетени хора по света. И което е особено показателно, това е фактът, че първите преводи, които се появяват в българския печат, са изказвания и речи на великия френски патриот по време на Френско-пруската война, когато Юго се бори на найпредните линии в защита на Париж, на родината от пруския нашественик.

Всеки, който говори за Виктор Юго, рискува да повтори говорилите преди него. И то не само тук и сега, а и в други страни, в други времена. Виктор Югопоетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общест веникът, чието творчество изпълва целия XIX в., — отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намери свои възторжени почи татели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно прие мане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийте, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин - това е Юго.“ И всичко това е точно така, въпреки че обикновено литературните критици са склонни да преувеличават качествата на прочутите писатели, въпреки че когато се говори с много любов за един автор, често му се приписват повече достойнства, отколкото той притежава. Дори противниците на Юго не са могли да не признаят неговия всестранен и всеобхватен талант, богатата му тоналност, неизчерпаемите източници на неговото вдъхновение, необикновено широкия му емоционален и мисловен мир. Тъкмо тези на пръв поглед противоречиви елементи в творчеството му правят писателя близък до найразлични хора и най-добре обясняват неговата популярност. Тъкмо затова Виктор Юго издържа изпитанието на времето. Неговото име остана непомрачено въпреки многобройните критики, дошли „отляво" и отдясно, от консервативни литературни критици и естети, които не можеха да простят демократическата насоченост на творчеството му, както и неговата утилитарна естетика, и от сектантите, които не съумяха да разберат и оправдаят идейните колебания и противоречия на човека и писателя Юго.

Преди да се изяви като поет, Георги Джагаров вече е познал суровата поезия на живота; преди да достигне творческа зрелост, той е съзрял като човек и гражданин. Трудно можем да си представим как би се развила литературната му съдба без връзката с борбата, без преживяното в затвора, без неговата героично-романтична и тревожна младост. Това е времето, когато се формират самите основи на неговото световъзприемане, устройството на ума, на душата, на волята. Това са първите и най-важни страници от мъжката му биография, когато усеща завинаги своята свързаност със съдбата на народа и на епохата. Дългът на воин определя линията на неговото дълбоко вътрешно поведение, на онова поведение, което според Михаил Пришвин „се състои в стремежа на човека към безсмъртие" и от което се ражда истинското изкуство. Първата стихосбирка на Джагаров „Моите песни" (1954) продължава най-плодотворните търсения в българската революционна лирика и в същото време ги развива и обогатява. Това са стихове, които принадлежат към традиции, идващи от Ботев, от Вапцаров; тяхната близост е в отношението към дълга, в полюсното разделение на чувствата, но по интонация и ритъм това са стихове, издаващи присъствието на друг поет - самобитен, своеобразно витален, с чувствителност от друго време, със свое изстрадано знание за живота, за героичното и трагичното. Обръщането на поета към антифашистката тема се определя от стремежа да разкаже онова, което още гори в душата му, да изрази огромния напор от мисли и чувства, натрупан през времето на борбата. Паметта за миналото живсе като дълг пред загиналите другари и като отговорност пред съвременността, на която е нужен пример за мъжество, за гражданска доблест и хуманизъм. Автобиографичната основа, върху която израстват творбите, придобива особе на стойност, защото чрез личния си опит поетът осветлява големите философски проблеми живот- смърт безсмъртие, добро и зло, любов и омраза. Мащабността на поетическата мисъл, изразена чрез страстна убеденост и доверителна сърдечна интонация, още тогава прави впечатление на литературната критика.

Твърде малко, почти нищо не е писано за Св. Минков като автор и преводач на приказки. Очарован от онзи магьосник на словото, от първомайстора на приказките Ханс Кристиан Ан дерсен, още през 30-те години Св. Минков издава свои преводи на Андерсенови приказки в богато илюстрована поредица от 12 книжки. Както отбелязва Елена Фурнаджиева в своя библиографски справочник „Андерсенови произведения, преведени на български език" (21), у нас са издадени общо 113 тома с приказки на Андерсен и около 230 публикации на други негови творби в периодичния печат, само 6 от които не принадлежат на Св. Минков. „До края на живо та си той нанася непрекъснато промени в многократно преиздаваните му преводни творби и сравнява своите преводи с руския на А. и П. Хансен и с немския превод на Х. Денхарт" (вж. също Ел. Фурнаджиева, 21, с. 10). Приказното наследство на Андерсен в значителна степен моделира жанровите предпочи тания, творческия профил на големия наш писател. По думите на Симеон Султанов: „Ако съдим по иносказателните образи, маниера на писане и художествената атмосфера на тези творби, ще стигнем до мисълта, че до известна степен по-голямата част от тях са индуктирани" от не повторимите приказни видения на великия датски писател" (15, с. 262). Макар че е трудно да се определи кога Св. Минков започва сам да пише свои авторски приказки, считаме, че насоките на приказното му творчество все пак са съвсем очевидни: 1. преводач на Андерсенови приказки; 2. автор на свои, оригинално сътворени приказки; 3. обработка на някои от световноизвестните приказки на Шехеразада. Интересува ни по-специално третата насока. Но преди това съвсем накратко бих искала да припомня някои данни за Св. Минков като автор на оригинални приказки. Първата му книжка за деца „Захарното момиче" излиза през 1935 г., като една година по-рано същата приказка се появява в списание „Детска радост" (по данни от Втори том на „Речник на българската литера тура"). Съпругата на писателя Мария Томова отбелязва в спомените си, че тази приказка до известна степен е автобиографична. Написана е в чест на новородената им дъщеря, която също като „Захарното момиченце растеше като в приказките“. М. Томова потвърждава също, че Св. Минков едновременно е творил и превеждал приказки (17, с. 59).

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."

Известният наш поет академик Николай Лилиев е притежавал богата библиотека. Запа зената част от нея наброява над 3000 тома. Разнообразието на тази сбирка е голямо, като се има предвид, че Лилиев е известен преводач, дългогодишен драматург на Народния театър „Иван Вазов", следвал е в Лозана и Париж, поддържал е контакти с всички съвременни български поети и писатели. Наред със стихосбирките на български и чужди автори се редят произведенията на българската, руската, западноевропейската драматургия, антични трагедии, книги по литературознание и езикознание, по философия, психология и социология, театрално дело и сценично майсторство, театрознание и изкуствознание, книги по право, биографии на известни артисти, писатели, юби лейни сборници, издавани в чест на наши известни учени, мемоари, книги по фолклор, педагогика, история, география, пътеписи, справочни издания, енциклопедии и речници. Има запазени цели годишнини на известни литературни списания, издавани у нас и в чужбина. Първи сведения за любовта на Лилиев към книгите срещаме в спомените на негови съученици и приятели: „Влечеше го литературата. Там беше сърцето му... Николай беше почти беден, нямаше пари да си купува книги и вземаше от моята библиотека" (инж. Г. Стайнов, брат на акад. П. Стайнов). Литературният критик Георги Константинов, член на голямото семейство на Лилиев, споделя: ....искаше да съсредоточи своите сили в духовни дирения, да принадлежи изцяло на иде алите за поезия и красив живот и защото още от юношеските си години за него най-възвишеното човешко дело беше самопожертвуванието, "2 За четенето Лилиев смята, че то е възприемане на духовни ценности, съхранени в книгите, и само по себе си е творчество: „Винаги, когато съм живял с някоя своя идея и когато съм искал да пиша, съм се питал: „Можеш ли да кажеш нещо, което не е казано преди тебе?" Затова пред почитам да чета. И четенето е творчество, "3 Още в Свищов той чете на български, руски и немски не само поезия, а и философска, политико-икономическа литература. В писмо на Ружа Фъртунова, братовчедка на Лилиев, до Димитър Подвързачов се споме нава: „Видях се с Николая, той си е изписал французски книги; имаше и двама философи - Спи ноза и не зная още кой. Казва, че ще чете философия, един ден да може да критикува... Николай тази вечер ми остави една книжка - Философия на егоизма - Ницше, Ибсен, Щирнер. "4 Вече двадесетгодишен, Лилиев сам си изкарва прехраната, успява да си купува книги и получава български, руски и френски списания. Познава Хайне в оригинал и се опитва да прави първите си преводи.

В рубликата „Жизнь. Искусство. Критика" е поместена статията на С. Шерлаимова „Кое е главното в реализма?" - с нея авторката участвува в провежданата повече от две години дискусия по теоретически проблеми на социалистическия реализъм (началото на дискусията епоставено със статията на Д. Ф. Марков „Системно единство на социалистическия реализъм", поместена в бр. 1, 1983 г. на „Вопросы литературы"). Като утвърждава способността на социалистическия реализъм към безкрайно развитие, неговата „отворена система", Д. Марков настоява за изследване на постиката на съвременното социали стическо изкуство, за диференциация на неговите форми. Обаче насочването към проблеми на поетиката, тезата за свобода на формата - пише С. Шерлаимова - предизвикаха бурни Възражения сред някои опоненти, които отново се заеха да доказват опасността от „отворената концепция". С. Шерлаимова възразява на участвува щите в дискусията Ю. Андреев и С. Петров, които оспорват „разводненото, непритежаващо терминологическа точност словосъче тание отворена концепция" и че тази формула не е необходима на изследователите на социалистическия реализъм" (Ю. Андреев). „Трябва да подчертаем, че споровете се водят не за концепцията на социалистическия реализъм в нейната цялост, а само за това дали е удачна или неудачна формулата „отво рена концепция" - тя се оказа малко плодотворна и не успя да примири спорещи те страни" (С. Петров). С. Шерлаимова не споделя опасенията на двамата автори и набляга на обстоятелството, че живият литературен процес, новите взаимоотношения между литературата и дей ствителността, напрегнатата идеологическа борба в областта на естетиката и литературната критика изискват непрекъсната проверка на теоретическата въоръженост, уточня ване на изходните позиции в сравнение с конкретната художествена практика и със задачите на съвременното развитие. Толкова раздразнилата опонентите формула „отворена концепция" - пише тя - се утвърди през последното десетилетие в резултат именно на такъв подход към литературната теория. В раздела под заглавие „Единният метод на социалистическия реализъм" авторката прави кратък историко-литературен преглед на поставения проблем, отбелязва резолю цията на ЦК на РКП (б) от 1925 г. във връз ка с политиката на партията в областта на художествената литература, спира се на Програмата, приета на Първия конгрес на съвет ските писатели. Споровете, възникнали око ло приетата на Първия конгрес програма, според Шерлаимова произтичат от това, че ня кои теоретици свързват понятието „реализъм" в термина „социалистически реализъм" направо с конкретното литературно течение на XIX в. А това понятие - подчертава авторката - има тук общоестетически, философски смисъл, ориентира към изследване и тълкуване на реалните закономерности на действителността. Разбира се посочва се в статията - това съвсем не намалява значението, което имат за новото, социалистическото изкуство традициите на великия реализъм на XIX в. - от Сендал и Балзак до Толстой, Достоевски и Чехов. В отговор на ревизионистическите и неоавангардистки оценки за социалистическия реа лизъм като изкуство на безжизнени форми, като изкуство, което само илюстрира общест вено-политически тезиси, се появява необходимостта да се изтъкне новаторската същ ност на този метод, способността му за безкрайно развитие и обогатяване. Опирайки се на наследството на марксистката критика и на натрупания опит в развитието на социали стическите литератури, отхвърляйки опростенчеството и авангардистките имитации, поднасяни като социалистическо изкуство, в Съ ветския съюз в началото на 70-те години, преди всичко в трудовете на Б. Сучков и Д. Марков, бе създадена формулата „отво рена концепция", призната вече и в редица социалистически страни.

Прочетох тази книга на един дъх, тя ме развълнува силно. Колко размисъл предизвика у мен споделеното от Димитър Авра мов! Нарочно употребих думата споделено", Въпреки че става дума за научен труд. Но аз наистина възприех написаното като изповед, изпълнена с толкова любов и преклонение. Бодлер може да бъде разгледан по един или друг начин, това го разбираме и от заглавията на многобройните изследвания, на които се позовава Аврамов. Но ако искаме да схванем необичайното и сложното у поета, ако пристъпим към личността на Бодлер, без да робуваме на едностранчиви тези, не можем да бъдем безстрастни. Покъртени от трагичното в неговата съдба, омагьосани от мрачната, но заредена с изстрадан хуманизъм поезия на Бодлер, ние ще го почувствуваме като близък и скъп човек. А за такива хора трябва да се пише с топлота, изповедно, с много обич, въпреки възраженията и несъ гласията, които ще предизвикат у нас някои техни постъпки, мисли и възгледи. Книгата е писана в продължение на години. Д. Аврамов споменава как е възникнал у него замисълът, как е издирвал местата, свързани с живота на Бодлер. Часове наред той е прекарвал в Лувъра, изправен пред любимите картини на поета. Тези съкровени преживявания са допринесли доста за необикновената въздейственост на книгата. Но всеки ще се досети и за многобройните трудности, които авторът на „Шарл Бодлер" е трябвало да преодолее. Литературата за пое та е необозрима, да се намерят едва ли не всичките изследвания, появили се досега, е подвиг. Мнозина от тях принадлежат на авторитетни имена, сред които се откроява отчетливо името и на Жан-Пол Сартр. Необходими са творческо дръзновение и завидно самочувствие, една предварителна увереност в собствените сили, за да се опиташ на свой ред да напишеш книга за Бодлер. Излишно е да казвам, че Аврамов се е справил отлично със задачата си. Както е известно, Бодлер е превеждан за първи път у нас в края на миналото столетие. Оттогава насам интересът към неговото творчество никога не е спадал, но по-същественото е да припомним, че авторът на „Цветя на злото е повлиял на редица български поети. Още в своето въведение Аврамов посочва конкретни примери, които разкриват въздействие то на Бодлер, изпитано от Яворов и Димитър Бояджиев, от Николай Лилиев и Атанас Дал чев. Многозначителен е фактът, че Теодор Траянов отрежда и за Бодлер специално мя сто в своя „Пантеон". Аврамов не пропуска да спомене и за Александър Вутимски, за когото Бодлер е бил повече от любим поет. Който е запознат в подробности с трагичната участ на Вутимски, знае добре, че Рембо и Бодлер са имената, произнасяни от болния поет твърде често. Вижда се, че Бодлер, който непрекъснато е превеждан в целия свят, и в България има завидна посмъртна участ. Ето защо книгата за него трябваше да се появи. Хубаво е, че я написа един от най-талантли вите ни изкуствоведи и художествени критици, човек, който познава не от вчера литерату рата и културата на Франция. С този труд се отдава дължимото на поета, който близо сто години живее в съзнанието на българската интелигенция.

Напоследък в Полша излязоха от печат две книги по история на литературната наука - „Теории в литературознанието" от Зофия Митосек и „Направления в литературо знанието" От Стефания Скварчинска. Сходната им проблематика ни дава повод да ги разгледаме паралелно, тъй като своеобразието на двата подхода към тази динамична материя предполага нещо повече от формални съпоставки. Фактологичният обхват на двете книги не е просто израз на широки изследователски амбиции: той свидетелствува за едно продъл жително натрупване в областта на литературната наука в Европа и в самата Полша, а и в личните лаборатории на Ст. Скварчинска и 3. Митосек. Скварчинска е авторка на тритомен „Увод в литературознанието", посве тила е десетилетия от живота си на учен и Университетски преподавател на същността и съществеността на литературните жанрове" (по едно нейно заглавие), на теорията и историята на полската драма, на полския ро мантизъм. Значително по-младата Митосек проявява траен интерес към взаимоотноше нията между философските и литературните теории, към социологията на литературата и семиотиката. Разгърнатата от Скварчинска концепция за направленията в литературоведските изслед вания практически е изкристализирала още в обемните встъпителни студии към антологичната поредица „Teoria badan literackich za granica" (Литературоведски теории в чужби на"). Както споделя и самата авторка, за на писването на тази книга „вина" имат читате лите на поредицата и Държавното научно издателство (PWN), стремящо се да подпомогне запълването на белите петна в картата на съвременното състояние на литературовед ската книжнина в Полша. С други думи, целта на „Направления в литературознанието" * Преводът на заглавията есъобразен пре ди всичко със съдържанието на книгите. - Б. а. 166 е да изгради един пределно пълен образ на развоя на европейската литературоведска ми съл, ограничавайки го преди всичко във вре мето - от средата на XVIII до средата на ХХ в. В сложно разклоненото дърво на прилаганите в литературните изследвания теории Скварчинска е потърсила мястото на повече от 1000 имена; стремежът и да въведе терминологичен порядък в това многообразие в общи ли нии се еувенчал с успех.

Могат ли уважаващите се литературни критици да робуват на увлеченията си? - ще възкликне някой от тесните ерудити" (както ги нарича Минко Бенчев) и с ярост ще запрати по тънката книжка заплашително размаханата тояга на курсива", за да смаже с един замах волностите на слога и най-вече 174 на въображението, тъй характерни за тия „увлечения". Пък аз, да си призная, зачетох тази книга една вечер, след като дълго бях търсил увлекателно четиво за преди сън, зачетох я с неохотата на стомашно болния, който вместо с печено прасенце трябва да се задоволи с парче сухар и чай без захар. Но... още първите страници бяха достатъч ни, за да разбера, че това ще е най-интересният ми разговор с Минко Бенчев, иначе мълчалив, един вид свенлив събеседник, който обаче познава отлично механизма на разказването. Отвори ли уста, няма къде да идеш - трябва да го слушаш, защото разказите му са винаги като снимани със скрита камера филми, в които си има всичко: и човешката усмивка, и светлата печал, и една чисто въз рожденска сентенциозност, която никога не звучи досадно. Такъв е той и в книгата си - в критическата си книга: още едно доказателство за смешението на жанровете в съвременния литературен свят и преди всичко, за ог ромната необходимост да се намират хора, които и по такъв начин да говорят за писа телите: без вдъхващи ужас систематизации, без терминологично озлобление и в същото време - с дълбоко разбиране за съкровения характер на изкуството, за неповторимостта на всяка творческа личност, за дълбокия сми съл на хуманното послание, вложено в тайнството на мерената реч. Някъде в книгата Бенчев споделя сякаш мимоходом: неговата лелеяна цел е да се установи контакт". Подхвърля думата и без дълбокомислени обясне ния отминава, като ни оставя сами да се досетим за какво става дума. Хитро, нали? Но тъй или иначе, контактът с нас вече е установен, и то не само чрез често повтарящите се (леко иронични) уважаеми" или любезни читателю", а преди всичко, като намира идеалното поле за контакт" (убеден съм, че със сладкодумието си би могъл да привлече вниманието и на извънземните ци вилизации!), като поставя разговора за поезията и поетите в една позната за широк кръг читатели обстановка. С други думи Минко Бенчев още в първите редове на книгата ни се разкрива като лукав и проникновен наблю дател (да си призная, отсега нататък повече ще внимавам, когато седя на чашка кафе с него). Той извежда откритията си за жреците на пое тичното изкуство не само от книгите им (макар че му вярвам, като споделя как чете по пет-шест пъти харесалата му стихосбирка), но и от прекия с контакт с тях. За разлика от ловците на литературни клюки, критикът търси в обшуването трудно доловимия аромат на духовната неповторимост и щом го открие, не отлита в облаците на идеалната мечта", а се опитва да го нанесе върху сложнорелефната карта на съвременния живот.