Книжка-8

1985, Книжка 8 - Съдържание

Появил се в литературните издания към средата на първото десетилетие на ХХ в., Емануил Попдимитров проявява твърде голяма продуктивност на „дебютиращи поет и само за няколко години заема своето място сред поетич ните си връстници от така нареченото „символистично" поколение: Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Христо Ясе нов и някои други. Неговото място сред тази фаланга обаче е доста своеобраз но, тъй като подобно на Дебелянов и Ясенов той създава, особено в началото, едно не напълно еднородно и различаващо се по идейно-емоционалната си основа, а в известен смисъл и по своята поетика творчество. Дори единодушната и почти задължителна уговорка-извод на всички, които са писали за поета - и при появяването на първите му стихосбирки, а и до днес, и хвалители, и по-сдържани ценители, та и отрицатели, - е още по-категорична: Емануил Попдимитров оставя противоречиво литературно наследство. Наистина едновременно с първите си стихове, изградени под несъмне ното влияние на теорията (философията) и стилистиката на символизма, Емана нуил Попдимитров пише и творби, които се отличават с повече или по-малко реалистичен и романтичен облик, но във всеки случай освободени от крайностите на неясната и екзотично-символистична образност. Тази „двоякост поетичната изява, обяснението на която трябва да се търси в сложното въздей ствие и взаимодействие" на различни житейско-биографични и исторически, идейно-психологически и литературни фактори, съществува преди всичко в до военното поетично дело на Емануил Попдимитров. При новата революционна обстановка след Първата световна война, в борбата между индивидуалистичната изолираност на поета -символист и романтик, от една страна, и гражданските вълнения на тръгналия все по-уверено по пътя на реализма творец - от друга, постепенно връх взема социалносъдържателната и реалистична тенденция, за да стигне през 30-те години (при всичките колебания и зигзаги) до пълна победа на реализма. Тази еволюция на поета става и един от най-симптома тичните примери, показващи не просто развитие, но и превъзмогване и преодо ляване на символизма главно чрез по-голямото проникване в стиховете на пое та на българската природа и земя, чрез хуманистичното преклонение пред красотата и любовта. А във връзка с това и вслушване в историческите и циалните повели на времето. Пътят на Ем. Попдимитров потвърждава и илюстри ра по най-безспорен начин общите прогресивни тенденции в националния лите ратурен процес от първото десетилетие на века до победата на социалистиче ската революция.

През ХІХ-ХХ век отношението на литературата към митологията представлява опит на съзнателно, съвършено неформално, нетрадиционно изпол зуване на мита (не неговата форма, а неговия дух"), понякога придобиващо характер на самостоятелно поетическо митотворчество". Митологическото мислене, макар да е характерно за човека от дълбоката древност и за архаичните култури, в качеството си на ниво или фрагмент" може да присъствува в найразлични култури и особено в литературата и изкуството, които са генетически задължени на мита и имат с него редица общи черти. Възкресяването на мита, стремителният процес на ремитологизация не носи характер на апологетика, на признаване на мита като вечно живо начало, което не е изгубило своята практическа функция и в съвременното общество. Според редица изследователи на мита и на съвременните митологични елементи в литературното творчество, активното обръщане към митологията започва от десетте години на двадесе тия век. a B Николай Райнов се оказва в началото на този процес. Той улавя тенденциите към възраждане на мита, към предаване чрез него на сложните многовалентни обществени процеси, разбира възможността митът да се използува като средство за разобличаване на социални явления и за обхващане на общочовешки извънвременни нравствени категории. Ранното му запознаване с древните култури, неговите теософски възгледи, влиянието на символистичната естетика, която митът и митотворчеството представляват съдържателен светогледен компонент, провокират интереса му към митологичната структура за изобразя ване на действителността и за изразяване на схващанията му за ценностите, които са в основата на световната еволюция. Една от позициите на съвременните митолози е, че всяко съждение, възникващо независимо от опита и несъвпадащо с резултатите от научната проверка, може да се третира като „мит“. Според Николай Райнов самата наука признава, че още не е опознала всичко, но надява да го опознае след време. За всеки наблюдател е ясно, че в природата има някакво разумно начало, че природните закони са установени строго логично и са неизменни, че има всеобщ планомерен развой на живота и формите му. Додето човек не опознае научно това разумно начало в света, никой няма право да му забранява да има към него отношение, каквото му диктува сърцето "

Изявите на международноизвестния унгарски философ, естетик, литературовед, публицист, революционер и общественик Георг Лукач са твърде противоречиви, той е бил неведнъж обект и на остра критика. Но когато делото на такива видни личности е вече достояние на историята, влиза в пълна сила добре известното ленинско изискване за подхода към културното наследство: да се анализира то грижливо и обективно, така че погрешното и мъртвото да бъде отхвърлено, а истинното и живото да се изтъкне на преден план, като достояние на прогресивната култура и отправен пункт за по-нататъшно развитие. Толкова по-актуално значение има вярната оценка на Лукачовото дело, като имаме предвид опитите на реакционните сили да спекулират с неговите грешки и дори да си присвоят изцяло името на този виден мислител. Тук ще се спрем накратко върху главните резултати от усилията на Георг Лукач като критик на авангардисткото изкуство и на неговата естетика. Естествено е при това, че за нас ще представлява интерес творчеството на унгарския учен не от младите му години, когато той е в плен на идеализма или на левия радикализъм, а от времето, когато става зрял марксист, сиреч от началото на 30-те години. (Що се отнася до ранното творчество на Лукач, ще изразим съгласие с онези автори, които забелязват още в него „антикапиталистически духовен заряд“, за да изтъкнат, че преориентирането на Лукач към марксизма не е „чудо, а закономерност.1) Вярно е, че естетиката и критиката на този марксистки изследовател, както и на мнозина други, е предимно литературоцентристка", но това не намалява универсалното значение на основните му изводи, тъй като процесите са, общо взето, аналогични и в другите видове изкуство. Както е известно, антимодернистката философско-естетическа позиция на Георг Лукач е обект на атаки от различни страни. Естествено най-недоволни са представителите на антикомунистическата наукообразна публицистика, кои то винаги са изразявали носталгични чувства по ранното творчество на Лукач, съжаление по повод на неговите „ортодоксално марксистки“ и „сталинистки" увлечения и радост от неговото „помъдряване" след 1956 г., когато той плати немалък данък на ревизионизма. За тях всеки опит за критика на модернизма в изкуството и от идеологическа гледна точка е израз на „тотална липса на усет за спецификата на литературното творчество "2.

Животът на човека в и отношението му към него на вътрешния му свят, а също така разкрива и всички спектри на човешките връзки - от гените до социално-класовата детерминираност "1. Това обяснява стремежа на творците да проникнат в тази обществена единица, и опита им за изобразяване на няколко поколения от един род, в живота на които се пре И чупват законите и идеите на общественото развитие. Не е случайно, че всички изследвачи на семейството проследяват историческото му движение, използу вайки материал от фолклора и литературата. Фридрих Енгелс дава примери И от „Песен на нибелунгите“, от Омир и Еврипид, а Иван Хаджийски проучва народната песен и старогръцката литература. Разбира се, изследванията на тези автори имат философски, исторически и социологически характер позоваването на литературата, макар и необходимост, не е в основата на тях ната работа. В българското литературознание няма специално проучване за отражението на семейството в художествената литература. Досега интересът към този въпрос се свързва с опитите да се изяснят черти от народния характер. За да станат родът и семейството предмет на проучване от литературната наука, е необходимо да се изясни в каква връзка са с концепцията на писателя, как влияят върху изграждането на сюжета в дадената творба, върху жанровата и определеност, както и в каква степен авторът осмисля проблемите на човека чрез живота му в семейството. Литературоведите са склонни да тър сят в художествените произведения генетическата обусловеност на човека или социално-класовото му отчуждение от семейството. Мигел де Унамуно в кни гата си „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса“ смята, че Сервантес не свързал героя с неговия род, защото приема, че „, всеки човек е син на собстве ните си дела и че всеки се изгражда съобразно с това, как е живял и как е дей ствувал". В този смисъл родът на донкихотовци започва от Сервантесовия герой. С. Шаталов разкрива забележителен признак в това, че Евгений Онегин от едноименния роман на Пушкин „фактически еизключен от системата на родствените и семейни връзки"

Едно от многото неща, с които е известна творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо", е и броят на нейните интерпретации. От самата си поява тя става обект на оценки и тълкувания от страна на хора с различни, много често напълно противоположни възгледи за природата на изкуството. Известни са точните оценки на Димитър Благоев за закономерността на появата на произведението, за същината на неговия герой. Адекватността на Благоевите възгледи по отношение на „Бай Ганьо" беше утвърдена, както е известно, и от Тодор Павлов, и от съвременното ни марксистко литературознание. Разбирането за социално-класовата природа на героя стана методологическа основа при подхода към Алековите разкази. Известни са и други, раждащи спорове оценки като те зи на Б. Пенев или на Г. Геземан, станали повод за нови реакции към„Бай Ганьо" Г. Димов в предговора си към сборника „Българската критика за Алеко Константинов" точно отбелязва, че различните възгледи са придобили ..... особено дълбока противоречивост по два основни въпроса - за образа на бай Ганьо и за творческата индивидуалност на Алеко, за неговите черти и качества като художник". Много честа изследователска практика обаче е тези два въпроса да се решават в единство, надделява стремежът чрез единия да се отговори на другия и обратно. В редица критически работи автор и герой услужливо съжи телствуват един до друг, сякаш обладани от стремеж сами да си помогнат при собственото си обяснение. Автор и герой са виждани като антиподи от проф. Иван Д. Шишманов в статията му „Алеко Константинов от едно ново гле дище". Ето какво пише той: „Вещият литераристорик може да открие целия Алеко в неговото произведение. Алеко се е обрисувал именно цял-целеничьк в „Бай Ганя". Само че трябва да постъпите като фотографа, който от негатива получава позитивния образ. Няма именно освен да вземете опакото на бай Ганя, и ще имате Алека. "2 По-нататък Шишманов прави няколко примерни , обръщения", започващи с „Колкото бай Ганьо е ..." и минаващи през ..... толкова Алеко беше...". И Иван Мешеков прави подобни паралели: А всъщност голямото художествено внушение, което оказва тоя образ върху читателя, иде от оная поразителна вътрешна логика в психологията и стила на Бай Ганьо като антипод на идеалиста-народник („ахмака") и преди всичко на Алеко (Иваница Граматиков - б., И. М.): бай Ганьо се отвращава от това, от което Алеко се възхищава, и обратно,

Промените в нашия обществен живот след 1956 г. доведоха до подем и обновление и в съвременната ни белетристика, до по-бързо узряване писателите. Иван Давидков е ярък пример за този процес. Той доразвива своя та централна, основна, морално-етична тема, като обогатения му личен и социа лен опит го води до по-дълбоки прозрения. И тъй като е един от най-значител ните ни съвременни поети, художествената му проза несправедливо остава на някак встрани, на второ място в творческото му развитие. Иван Давидков е не само поет по нагласа на съзнанието, но и по душа. Той е роден поет - с поетично отношение към хората и към света. Поетическото начало господствува и в белетристиката му; изразява се в новаторското естетическо светоотношение на разказвача, в пределно откровената изповед на героите, в одухотворяването на природата и вещите, във виртуозния живо писен рисунък, в напевно-приказните интонации, в ритмическия слог. Неговият разказвач, подобно на лирическия герой от стиховете му, потъва в съзерцание и самовглъбяване, преосмисля и съпреживява отново и отново наблюденията си, емоционално реагира на всеки нов контакт с живота. Още през 1967 г., когато излиза първата белетристична книга на Иван Да видков, Атанас Далчев най-точно определи творческата му специфика, посочи особеностите на поетическата му дарба: Иван Давидков - пише Далчев - не е достатъчно оценен от критиката, но в съзнанието на събратята си се нарежда между най-добрите ни съвременни поети. за Той има душа на живописец, широко отворена за света и явленията, светлината и багрите. Желанието му да загребе колкото се може повече от тях го е накарало, мисля, да изостави в последните си книги традиционното стихосложение с неговите ограничения. Неговият стих, който сега се развива свобод но, акцентуван само в римата, е като голяма мрежа, натегнала от улова на образи и красота. Бих казал: премного красота.. Тази вярна оценка на Атанас Далчев за поета Давидков можем изцяло да отнесем към белетриста Давидков. И в белетристиката му има много светлина и багри, много красота и емоционално напрежение; и в нея напълно е преодоля но традиционното повествование с неговите ограничения". Иван Давидков е централна фигура в лиричната ни проза на 60-те години, когато писателите ни започнаха по нов начин да изобразяват борбата за духовност и за извисяване на националния характер.

Едно такова заглавие най-малкото би предизвикало недоумение: съоснователят на марксисткото учение, разглеждан като литературен критик? Не е ли пресилена една такава взаимовръзка? Не се ли преувеличават интересите на Енгелс към поети и писатели, драматурзи и критици, литературни процеси и явления, след като широко са известни системните му политически дела и проникновените занимания, довели до огромния принос в областта на филосо фията, политическата икономия и научния комунизъм, Изявите му обаче в полето на литературнохудожествената критика отдавна будят интерес в изсле дователските кръгове. С основание той е сочен за баща на марксистката литературна критика. В редица трудове повече или по-малко подробно и задълбочено се анализира литературнокритическата дейност на Фридрих Енгелс, отде ля и се подобаващо място и роля в социалитическата теория на литературата, марксистко-ленинската естетическа и изкуствоведческа традиция. B e Марксистко-ленинската научна система издигна на нова, по-висша степен теоретико-критическата мисъл като методология, като естетика. Ето защо наложително и обяснимо едно, макар и бегло обгръщане на някои основни моменти от литературнокритическата дейност на Енгелс. Това ще позволи да се види по-ясно предметът на неговата рецензентска и литературоведческа дейност, да се осмислят главните опорни точки на марксистката литературна критика, чието стратегическо призвание е да провежда партийното ръководство на литературните творци, като оценява фактите и явленията в сферата на литературата от гледна точка на високите класови и народни естетически идеали, въз основа на обществено-историческите предпоставки и икономико-културните условия.

През 1854 г. Петко Славейков публикува в подлистника на „Цариградски вестник" преводната брошура „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват". В бр. 184 от 31 юли, след първия откъс от превода, е написано: „Някой турски сатирик така вика против ония, които се женят за пари: Тежко и горко на тогова, кой се жени за пари и богата стара баба предпочита от девойка добросърдца сиромахкиня. - За имот ли се ожени? Роб си. Имаш заповедник. Варди и кат му прилегне в чутурата счуква вяра. Ха бре! дръж го за брадата, вещице за пари избрана! Ще не ще, щеш го накараш да търпи като магаре. В следващия бр. 185 пак след края на превеждания откъс е отпечатано стихотворението Не търси далек честта си...", също без подпис, и то е припознато като Славейково в т. І на пълното събрание на съчиненията му, а „Тежко и горко на тогова..." е отминато от съставителите. Основание да приемем възможността, че това стихотворение е писано от Славейков, ни дава фактът, че и то като „Не търси далек честта си..." е поместено непосредствено след текста на превода, правен от Славейков, като и двете стихотворения не са подписани. Освен това безспорно е, че и двете творби са се родили в резултат на контакта на техния автор с проблематиката на „Брачний дар...", което, струва ни се, също може да послужи като агрумент да се приеме, че те са създадени от неговия преводач. В бр. 5, г. ІV на в „Право“ от 27 март 1871 г. е намерила място сатирата „Посвящение А. Д. Пюскюлиеву", подписана Т... На Връбница 1871", в която се осмива Ангел Пюскю лиев за стихотворението му „Пейте, Славейков!". В бр. 14 на в. „Македония" от 6 април 1871 г. Пюскюлиев отговаря с „Посвещава се, комуто се пада", а в извънредната притурка след бр. 14 е поместено стихотворението:

В личния архив на Васил Ставрев (1885-1929) учител по литература във Варна, пре водач, литературен и театрален критик са запазени писма от Мара Белчева, изпратени до него и съпругата му в периода от 1926-1931 г. С Мара Белчева Васил Ставрев се запознава чрез Вера Желязкова - варненка, учителка с литературни интереси. От Желязкова Мара Бел чева научава, че баща ми пише рецензия за стихотворната и сбирка „Сонети" и тогава отправя първото си писмо до него. Писмата имат до известна степен личен характер, но дават и пред става за някои черти от характера и светоотношението на Мара Белчева, за нейната изклю чителна чувствителност, за сърдечното и отношение към хората, за мъдрата и извисеност над житейските несгоди. Писмата представям в хронологичен ред.

Брой 5 е посветен изцяло на 40-годишни ната от победата във Великата Отечествена война. В уводната статия на редакцията, оза главена „Летопис на народния подвиг", се казва: този брой на списанието се посвещава на знаменателно събитие в историята на Съ ветската страна - 40-годишнината от деня на победата над фашизма. На пръв план се изтъква значителната роля, която е изиграла отечествената литература в тази най-кръвопролитна от всички войни, водени някога на планетата. В годините на най-тежки изпитания - се казва в статията - съветската литература доказа неопровержимо своето кръв но родство с народа, доказа, че е изразителка на неговите мисли и надежди, глас е на неговата душа и съвест. Повече от хиляда съвет ски писатели участвуват във Великата Оте чествена война и над четиристотин от тях загиват по нейните фронтове. След победата се формира литературно направление, което е едно от водещите в съ ветското изкуство: наричат го обикновено „военно", но по своята същност то е антивоенно- то е тревожен призив, вик на паметта. В произведенията на писателите фронтоваци са поставени най-острите социални, нравстве ни и философски въпроси на съвременността. Споменът за преживяното е свещен, защото в съветската литература военната тема притежава особен морален статус: всеки, който се насочва към нея, трябва да притежава пределна честност, максимална точност, правда и дълбочина в тълкуването на характерите и събитията. Литературата, посветена на човека на война - се казва в уводната статия на редакцията - и включваща всички видове и жанрове, обединяваща автори от всички възрасти и на ционалности, която вече половин век се развива и задълбочава, е уникално явление не само в съветската, но и в световната художе ствена култура. За списание „Вопросы литературы" се е превърнало в традиция да посвещава на юби лея от победата специални броеве - през 1965 г. е издаден брой, посветен на 20-годиш нината, през 1975 - по случай 30-годишнината и настоящия брой през 1985 по случай 40-годишнината от този светъл празник. В Постановлението на ЦК на КПСС във връзка с годишнината се казва: „Високо признание на народа заслужиха през годините на войната дейците на съветската култура - писатели, поети, композитори, артисти, худож ници, кинодейци, журналисти. Със своите произведения те възпитаваха пламенен патриотизъм и мъжество у съветските хора. " Тези думи са били ръководни за редакцията при съставянето на настоящия брой. Той се открива с изказването на генерал-полков ник И. П. Репин, член на Военния съвет - началник на Политическото управление на Московския военен окръг. В своето изказване, озаглавено „В строя на победителите - ли тературата" силата на въздействието, влия нието на военната литература се оценява от гледна точка на един военачалник, ветеран от Великата Отечествена война. Генерал Репин отбелязва три произведения, изиграли огромна роля в духовното обогатя ване на бойците, в мобилизацията им за разгрома на врага - „Война и мир" от Л. Н. Толстой, „Науката за ненавистта" от М. Шолохов и „Как се каляваше стоманата" от Н. Островски. А такива въздействуващи книги - пише генерал Репин - имаше десетки, стоти ци, хиляди и чрез тях бойците и команди рите получаваха неповторими уроци на пла менна любов към родината, беззаветна пре даност към социализма, героизъм в боевете с неговите врагове. Авторът се спира и на ог ромната роля на военната публицистикатук споменава имената на А. Н. Толстой, Б. Горбатов, М. Шолохов, И. Еренбург, чиисила на то статии са притежавали ударната бойни патрони и снаряди. Прозаиците и пое тите създават великолепни художествени образи, послужили на бойците като нравствени ориентири, по които те сверяват своите постъп ки и действия в боя. Днес - пише И. Репин,- както и в суровите години на войната във възпитанието на бойците, в тяхното нравстве но и духовно обогатяване винаги чувствуваме помощта и поддръжката на дейците на съвет ската литература. Със своето творчество те способствуват за претворяването в живота на важното изискване на КПСС: да се утвържда ват в съзнанието на трудешите се, преди всич ко на младото поколение, идеите на съветския патриотизъм и социалистическия интернацис нализъм.

Книгата на доктора на филологическите науки проф. М. М. Гиршман е плод на дълбок и траен научен интерес към един актуален и същевременно малко изследван проблем ритъма на художествената проза. Целенасоче ната изследователска дейност на съветския теоретик е намерила практическа реализация в книга, полемична по своята същност и едновременно с това респектираща с овладяността на материала, със задълбочеността и прецизността на анализа и аргументацията, с полемично-евристичния характер на обобщенията. 130 Авторът работи върху проблемите на ри тьма в художествената проза продължително време. Теоретичното осмисляне на някои идеи, развити в изследването, е свързано и с пряката преподавателска дейност на М. М. Гиршман в Донецкия държавен университет. В него той чете в продължение на дълги го дини спецкурс „Анализ на художествените произведения" и заедно с това публикува ре дица работи по теория и практика на цялостния анализ. В тях той се сблъсква с проблема за ритмическата организация на художестве ната творба и по-специално със специфичното проявление на тази организация в художестве ната проза. Изследването, обяснението и функ ционалният анализ на особената проява и роля на ритъма в прозаичната творба са основната цел на монографията. Авторът прави интересен и оригинален опит да докаже и изяс ни художествената значимост и специфичната съдържателност на ритьма в художестве ната проза. Съвсем общо може да се каже, че той разглежда ритмическата организация на прозаичното произведение като определен момент на формиране и разгръщане на художественото цяло, като своеобразен израз на вътрешното единство, на общите идеи и организиращите принципи на художественото произведение. Според М. М. Гиршман, като изпълнява тези свои функции, ритъмът в крайна сметка наравно с останалите елементи, а при някои автори и в по-голяма степен, въплъщава смисловото единство на творбата, на саморазвиващото се по своеобразен път художе ствено цяло.

Герхард Геземан е сред представителните имена в немската славистика между двете световни войни, следва нейните научни принци пи и направления, като в известна степен спо деля и нейната историческа съдба в годините на Втората световна война. Роден на 16. ХІІ. 1888 г. в Лихтенберг, той завършва висше образование и през 1913 г. защищава в Кил кандидатска дисертация на тема, Магии за дъжд в Германия". Възможността да бъде учител в немската гимназия в Белград го отвежда в Сърбия, където обогатява началните си славистични познания, но поради започ налата Първа световна война е принуден да напусне страната. През 1920 г. защищава в Мюнхен при Ерих Бернекер хабилитационен труд върху открития в 1913 г. Ерлангенски ръ копис" със стари южнославянски (сръбски, хърватски и български) народни песни, две години по-късно бива избран за извънреден професор в Немския университет в Прага, където от следващата година работи като ре довен професор. До 1944 г., когато е пенсио ниран, той ръководи Катедрата по славянски езици и литератури, написва и обнародва различни по стойност изследвания върху руската июжнославянските литератури, провежда две анкети за българския фолклор (1931-1932) и оттогава насам се изявява все по-активно като българист, разширявайки своите творче ски лични връзки с български учени, писатели икултурни дейци. Приет еза дописен член на Сьюза на българските писатели (1939), а в края на този период (1943), обнародва най-зна чителното си балканистично изследване „Не roische Lebensform. Zur Literatur und Wesenkunde der balkanischen Patriarhalitat". Послед ната му българистична публикация (вероят но от 1942 г.) представлява антологията „Siebenundzwanig Lieder des bulgarischen Volkes" (Седемдесет и две български народни песни"). Преживял разгрома на фашистка Германия и запалената от нея Втора световна война, славистът е заставен да напусне Прага, завръща се в Германия и умира на 31 март 1948 г. в Обербайерн 1W. E. Mühlmann. Zum Gedächtnis Gerhard Gesemanns.- Zeitschrift für slavische Philologie. B. XХII, 1954, S. 240-243. 124 Волфганг Геземан, негов син и приемник на българистичните му интереси, един от найизявените днес българисти във Федерална република Германия, издаде в два обемни тома голяма част от славистичното наследство на своя баща. В това представително издание са поместени общо 62 изследвания: седем от тях са посветени изцяло на руската класическа литература, 15 - на южнославянския фолклор, 24 засягат отделни аспекти на балканистичната културна социология (в сравнителен и национално обособен план), 10 разглеждат въ проси на българската и сръбската литература, докато останалите шест студии са тематично твърде разнородни и нямат обединяваща ги проблемна или концептуална рамка. Освен кандидатската дисертация на абсолвента Ге земан „Магии за дъжд в Германия", тук са включени още проучванията „Фолклор и ли тературна история", „Едно е нужно“, „Поглед назад и перспективи“, „Университет и средно училище или славистика без тил“, „Същност на Запада и същност на Изтока".

Националните тържества в Стара Загора - родния град на поета Николай Лилиев - за почнаха на 5 юни 1985 г. с двудневна научна сесия в Профсъюзния дом на културата. Организатори на тържествата бяха Съюзът на българските писатели, Съюзът на преводачите в България, ОК и Обк на БКП, ОС и ОбС за културата в Стара Загора, Институтът за литература при БАН, Националният музей на българската литература в София, Друже ството на писателите и Дружеството на пре водачите в Стара Загора и Домът „Литературна Стара Загора". Ha откриването на научната сесия присъствуваха Иван Бозев - секретар на ОК на БКП, Златка Михова - зам.-председател на ИК на ОНС, Йовчо Йовчев - председател на ОС за култура. Във встъпителното си слово Симеон Първанов, секретар на ОбК на БКП, съобщи на старозагорската общественост ре шението на ЮНЕСКО за чествуване на Ни колай Лилиев по света, което още веднъж показва огромното значение на културното му дело не само за България, но и за света. В трите заседания на сесията, ръководена от Иван Сарандев - ст. н. с. в Института за литература при БАН, бяха изнесени 32 доклада и научни съобщения. В работата на сесията взеха активно участие научни работници и специалисти от Института за литература при БАН, СУ „Климент Охридски“, Института за музика, ПУ „Паисий Хилендарски", ВПИ - Шумен, Националния музей на българската литература, музея „П. К. Яворов“, музея „Ангел Каралийчев", музея „Никола Вап царов" в София, литературни критици, културни работници от Стара Загора. Специално внимание участниците в сесията отделиха на основния доклад на доц. Елка Константинова, ст. н. с. от Института за литература при БАН, на тема „Николай Ли лиев - личност и творчество". С присъщата страст на изследовател на българската лите ратура Е. Константинова говори пламенно и вдъхновено за обаятелната личност на нежния лирик и за шедьоврите, изобразяващи съвър шенството на неговата поезия. Тя очерта цялостната фигура на културния деец, поет, дра матург, академик, общественик и човек Ни колай Лилиев, който се чествува за първи път 133 У нас по случай 100-годишнита от неговото рождение.