Книжка-9

1985, Книжка 9 - Съдържание

Още не са окончателно приключили споровете във връзка с концепцията за човека в съвременната съветска проза. И това е съвсем естествено за една литература, която непрекъснато се обогатява, изменя, развива, която все по-настойчиво заявява своето присъствие в духовния живот на нашето време, пре дизвиква мисълта на нашия съвременник, за да му разкрие смисъла на голя мата отговорност за бъдещето на човечеството. Многобройните становища на литературоведите очертават две основни направления, около които се групират мненията им за водещите тенденции в съвременната съветска проза, относно принципите за изображение на човека и промените в жанровата характеристика на повестта и романа. Първото от тях се съобразява преди всичко с тезата, че писателят е длъжен да се придържа колкото е възможно по-близко до действителността. Всичко останало e e плод на творческото въображение, конструиране на абстракция, в която заложена мечтата на писателя за определен тип човешки характер, заложен е идеал, а не реалност. Такава позиция не означава отричане от принципите на художествената типизация и обобщението, не означава и отказване от богатия на асоциативни отправки образ-символ, от подтекстуалното смислово на сищане на художествения детайл. Идеальт за високохудожествено изображе ние на действителността са класическите образци на съветската литература: произведенията на М. Шолохов, К. Федин, Ал. Толстой и др., а от съвременните - Ю. Трифонов, Ю. Бондарев, П. Проскурин, М. Алексеев, А. Ива нов, В. Распутин и др. Такава позиция не би предизвикала възражения, ако не съдържаше дъл боко скрития страх от по-дръзки художествени решения. Нещата се усложня ват и от факта, че в основата на много от тези новаторски решения стоят съ щите автори и същите произведения, които защитниците на максималната до- стоверност посочват като свой идеал. За илюстрация ще използувам само един пример. В книгата си „Характер - это судьба" В. Литвинов цитира следния пасаж от статия на А. Бочаров: „У нас много често говорят за герой на епоха та“, „герой на съвременността", а в последно време започнаха вече да провъз гласяват и „герой на НТР", сякаш може в един образ изчерпателно да се вып льти една водеща и няколко най-главни черти. Кой е героят например на XIX век? Онегин, Рахметов, Ана Каренина, Юдушка Головльов? А може ли да на зовем само един образ герой на Великата Отечествена война"? А и нужно ли e това?

И така Вутимски сам, в собственото си творчество, пряко дава основание на критиката да го обвини в доста грехове; достатъчни са дори цитираните два стиха. И всичко би било лесно и просто, ако срещу тях не стояха контрастиращите по смисъл: Не съм затворен кръг. - Стоя пред цялата безкрайност на света. - които неумолимо вече изискват по-диференциран подход и оценка, преодолели две опасности. Първата - с лека ръка поетът да бъде обявен за декадент, с което фактически бихме признали, че Вутимски е закъсняло копие на париж ката бохема, подражател, и то книжен, литературен на отдавна преодолени настроения и поетически щампи, т. е. поет без собствен поетичен свят. Другата - явяваща се като най-естествен контрапункт на първата, е да се изпадне в апологетика и да се надхвърли реалното място на поета в развоя на българската литература. А истината този път май не е, както обикновено, по средата, а малко встрани. И може би, ако се проследи пътят на поета, ще приближим поне малко до нея. ce Ранните му стихове (едва ли има български поет, при когото разделянето на лириката на „ранна“ и „зряла" да има толкова условен характер), създаде ни в периода 1936-1938 г., изцяло носят духа и патоса на времето. В Ули цата" можем да открием отгласи от поезията на Смирненски, в „Пролет" - от Фурнаджиев: повечето от тях, появили се на страниците на „Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй" и др. или изобщо невидели бял свят, са заре дени с бодро, жизнерадостно чувство, с изначална радост от живота. Същото се отнася с малки изключения и за стиховете в сборника „Праг". Нещо повече, много от ранните му поетически опити са близки до духа на пролетарската ни поезия, с мечтите за по-добро бъдеще (. Село"), с вярата в бедния народ („Моята страна"), с оптимистичната изповед в „Пробуждане" и найвече с призивните интонации в „Тия дни на нестихващи тръпки“, „Зов". Можем да открием дори естетически спор" с поезията на лилиите и лунните води и ясното съзнание за динамиката на епохата („Вчера и днес"), за романтиката на новото време. Т. е. естетическото му самосъзнание (доколкото е формирано) хармонира на революционния устрем. А има и стихове, в които ясно е прокарана границата между класите („Ресторант"), стихове, поели социал ния му протест; има и такива, в които пряко е афиширана органическата му връзка с проблемите на века

Характерът на реализма в южнославянските страни се обуславя от дъл боките вътрешни потребности, историческото и духовното развитие на отделните народи, от особеностите на техните културни традиции. Известно е, че естетическият идеал на реалистите е свързан с художественото възсъздаване на истината, на „горчивата истина" за живота. Неслучайно и Лев Толстой вижда в истината своя любим герой. Естетическата мощ на тези художници, силата на пластичните им художествени изваяния е безспорна - ние често цитираме мисълта на Енгелс, че четейки „Човешка комедия", той е узнал повече, отколкото „от книгите на всички професионални историци, икономисти и статистици от този период. И южнославянската реалистична проза отразя ва пъстротата на жизнените процеси, разкрива аналитично социалната среда и нейните противоречия. Внимателният взор на художниците реалисти надниква във всички ключови проблеми на времето; те дават енциклопедично по своята пълнота изображение на историческата епоха, обществената нравстве ност и бит. За южнославянските писатели обект на анализ е самата действителност, интимният и социалният живот на людете от нашите географски ширини. Творците изследват човека и средата, характера и формиралите го обществени предпоставки в органичната им взаимообусловеност. С изостреното си внимание към съдбата на хората от този малък къс на земята, мост между Европа и Азия, те изобразяват непознати за дотогавашната повествователна традиция социални факти и жизнени противоречия. В умелия критически анализ на тези факти и противоречия виждаме една от най-важните отлики на жизнено правдивите им произведения. Изследването на общите особености, начала и свойства на реализма в южнославянските страни допринася да се разкрият своеобразието на литературния развой и отношението му към европейския модел на художествена еволю ция. Несъмнено този развой е своеобразен и по-различен от класическия път на европейските литератури. Един от неговите важни, характеризиращи белези е, че той е редуциран и ускорено-сгъстен - тъй като за съвсем кратък период по силата на историческите обстоятелства ние преброждаме пътища, извървени от другите европейски нации за столетия. Именно поради спецификата на обществено-националните условия на Славянския Юг в кратки исторически периоди се вместват цели литературни епохи. А ускореното движение на културните процеси довежда до взаимопроникване на художествените белези, до преплитане на разнородни естетически тенденции.

На 21 ноември 1876 г. в Букурещ завършило заседанията си Общото събра ние на Българското централно благотворително общество (последният БРЦК). След закриването бил отслужен парастас за падналите български юнаци". „На парастасът - четем във вестник Нова България" - между другите поме нати чуха се и имената на Киряева, Раковский, Ботева, Драгостинова, Тихова, Волова и пр. Г-н Стамболов прочете едно словце, в което накратко и ясно изложи революционното движение на Балканския полуостров от Херцеговинското въста ние до сега. Словото беше доста красноречиво и трогателно, много от присъствующите плакаха. " Сред присъствующите" и без съмнение сред най-развълнуваните е бил многозаслужилият български просветител Райчо Ил. Блъсков (неговият син Владимир е бил един от куриерите на Търновския революционен окръг по въстанието), стопанинът на споменатия вестник „Нова България". Веднага след като Стамболов свършил словото си, дядо Блъсков се втурнал към него, пре гърнал го насълзен и тозчас му предложил редактирането на вестника. Било безветрено време за българските революционери, време, когато Русия вече определено поела в ръцете си българското освободително дело и оставало само да се чака - кога и как ще се извърши тъй дълго жадуваното, тъй жестоко изстраданото Освобождение. Затова Стамболов приел предложе нието на Райчо Блъсков от все сърце" по собствените му думи. „За да се заловя с тази трудна и неблагодарна задача - изповядва той във вестника, накара ме моето горещо желание да бъда полезен народу си, доколкото ми е възможно и ми иде отръки, в тия трудни и усилни времена, когато не е възмож но с ножа си, то поне с перото си, докато пак се представи случай да поделиме cC нашия умразен и развратен тиранин юнашки меган". А че перото може да бъде оръжие със страшна сила, Стамболов знаел отдавна. Това бил един от главните уроци по революция, които невръстен още, той получил в тайните одески кръжоци, бил един от главните подтици да създаде своите огнени революционни песни. Всъщност цялата му поезия е била подчинена на целите на агитацията, той я съчинявал и гледал на нея тъкмо като на агитационно средство, като на основно оръжие в апостолските му обиколки за съживяване на комитетската дейност в България след смъртта на Васил Левски.

Все по-често и настойчиво в днешно време ние се връщаме към епохата на Възраждането, тъй като тя разкрива много от неизменното в съдбата и стремежите ни като народ. Двестагодишнината от рождението на един от най-бележитите дейци на тази епоха Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848) е повод отново да потърсим в сегашните ни национално-културни усилия поздрава връзка с духа и заветите на миналото, да се приобщим към спече лените с велики страдания идейни позиции. e И Борбата за своя църква и своя йерархия, подета през 30-те години на XIX в., първият опит да се превъзмогне робството, като се извоюва по легален път духовна автономия на българския народ чрез обединяване на българските области в етническа и културна общност. В тази борба се пробуждат развиват националното самочувствие и гражданското съзнание, откриват се перспективите за културно и политическо развитие. Разбрал необходимостта от коренна реформа на съществуващите дотогава гръцко-български черковни отношения, Неофит Бозвели пръв насочва планомерно действията против фенерската олигархия, която осуетява отначало всеки опит за извоюване на религиозно-културна независимост. Същински предходник на Васил Левски в система тичната пропаганда сред масите, той съзнава потребността от организирано обществено мнение. С идеята си за създаване на българско общество в Цари град като духовно средище на събудената за живот народност Неофит Бозве ли прави първата стъпка в извоюването на потъпканата преди пет века политическа и културна самостойност. Като признато от властта национално предста вителство тази организация трябва да възбуди и канализира негодуванието сре щу чуждата духовна власт и да наложи на турското правителство народната воля. Подчинил всичко на отечествения дълг, Неофит изживява драмата на подранилия апостол на една идея. Той е принуден да преодолява ожесточената съпротива на врагове, силни в икономическата си, религиозната и обществената власт. Той се сблъсква и със социалната незрелост на духовете у нас, с активното противодействие и обскурантизма на консервативните среди в българското общество. Дръзнал да постави кандидатурата си за търновски митрополит, Неофит среща решителния отпор на Патриаршията и долното продажничество на българските делегати от Търново. Смелостта си той ще изкупи с едно четиригодишно заточение в Атон, което ще го разочарова от хората, но не и от народа, не и от делото.

В уводните думи към мемоарната си книга „Среща с миналото" (1977) акад. Г. Цанев пише: И сега, като пристъпвам към моите спомени, аз изпитвам известна боязън. Мъчно е да се върнеш повече от 75 години назад." Такава боязън в известен смисъл изпитвам и аз, когато сядам да хвърля един, макар и бегъл ретроспективен поглед на литературното дело на нашия юбиляр, който тези дни завършва деветото си десетилетие. Защото, да се просле ди пътят, изминат от доайена на съвременната ни литературна история и критика - това означава фактически да се очертае панорамата на литературния ни живот в продължение на седем десетилетия - от началото на 20-те години та чак до най-ново време. Един не само твърде продължителен период от националната ни история, но и наситен със съдбовни събития, изменили битието на народа ни, период, изпълнен с обществено-политически, социалнофилософски, културно-естетически процеси и явления, които извисяват националната ни научна и художествена мисъл на учудващи висоти. Задачата се услож нява и от факта, че Г. Цанев е бил не само непосредствен свидетел на цялото това бурно развитие, но е и участвувал най-активно в литературния живот на времето, прокарал е дълбоки бразди в него, преминавайки през немалко изпитания. Влюбен в литературата още от младежки години, неизменно общувал с нея и при най-неизгодни обстоятелства, дори и в окопите на фронта по време на Първата световна война, разкрила му много сурови истини, обвеян от идеите на Великата октомврийска социалистическа революция, бъдещият бележит литературен историк и критик ще остане и един от първите, който ще види обоснове социално-класовите и идейно-художествените качества на първия възторжен певец на тая революция - Христо Смирненски. И Другарувал с поета години наред, участвувал заедно с него в събрания и митинги на партията,следял отблизо неговите творби в стихове и проза, когато през 1922 г. излиза стихосбирката „Да бъде ден", Цанев ще и посвети възторжена рецензия, за да продължи и по-късно да утвърждава все така проникновено поезията на пролетарския поет. „Рецензията ми за ..Да бъде ден!" излезе във в. „Младеж", орган на Комсомола, на 12 март 1922 г. Това бе първата ми критическа работа - с нея влязох активно в литературния живот. Тя се появи почти едновременно със статията на Георги Бакалов „Червените ескадрони" (в. „Народна армия", 11 март 1922) - моята в неделя сутринта, Бакаловата в събота вечерта. Това бяха изобщо първите статии за Христо Смирненски" - споделя по-късно критикът.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

Броят се открива с рубриката „Идеология. Естетика. Култура", в която е поместена ста тията на В. Молчанов „Политическата атака". Повод за написването на статията му дава, както сам авторът пояснява, книгата на изве стния американски литературовед - енциклопедист Рене Уелек „Атаката срещу литерату рата и други очерци". Уелек изброява някол ко атакуващи страни, но според него найпламенната и най-бурна атака е „политически мотивираната". На въпроса от страна на коя класа или социална група се води такава атака, Уелек пояснява: „Съществува гледище, според което литературата (а явно и цялото изкуство) е консервативна или поне може да бъде третирана като сила, която служи на интересите на управляващата класа.“ Съотношението - изкуство -политика" - пише Молчанов - е твърде добре изследвано в марксистката естетика. Широко известни са трудовете на Ю. Барабаш, А. Зися, Г. Куницин, М. Лифшиц, Ю. Лукин, О. Макаров и др., в които скрупульозно точно е анализиран процесът на взаимовлияние между изкуството и политиката. Обаче - продължава авторът - това влияние не е веднъж завинаги установено. То се променя в зависимост от мястото и вре мето. Извънредно важно е да се има предвид политическата ситуация, степента на политиче ската активност в даден исторически момент. В. Молчанов смята,че е неудобно да застане в позата на наставник и да поучава западните интелигенти какво да правят и какво - не. Много по-целесьобразно според него е да направи критически анализна социално-култур ната среда на буржоазното изкуство, на усло вията (курс. В.М.), при които художественото творчество на Запад става обект на политиче ско манипулиране, а художникът се превръща в политически пропагандатор. В първия раздел на статията си, озаглавен „Новият Зоил", авторът се спира на книгата „Изкуството - враг на народа" от английския философ и публицист Роджър Тейлър, който по своя темперамент много напомня древноe 1 R. Wellek. The Attack on Literaturand Other Essays, Chapel Hill (North Caroli na), 1982. гръцкия философ-софист Зоил, известен с това че безпощадно и твърде често нелепо е атаку вал и живи, и отдавна починали авторитети с цел да ги развенчае и подрони вековния им престиж. Посочената книга на Тейлър му спечелва странна слава - самото и заглавие подсказва, че това е една парадоксална книга, Въпреки че парадоксалността сама по себе си не е признак на ниско духовно качество. Тейлър - посочва Молчанов - не играе с читате ля на криеница. Той излага ясно и категорично своето авторско гледище: „Нека моето гледище се окаже предизвикателно, аз твърдя: изкуството и философията са врагове на народните маси. Ето защо моят замисъл не е в това да доведа изкуството и философията сред ма сите, а по-скоро да вдигна, да въоръжа масите срещу тях.

Към книги като „Столица на оцелелите" от Иван Радев може да се погледне от различ ни ъгли. Защото и амбициите и са в няколко посоки - публицистична,краеведска, историческа, литературна, социолнопсихологическа и народоведска. Но няколко посоки, това още не значи разнопосочност. В случая - защото съществува здраво вътрешно единство както в концепцията на автора, така и в обективния характер на книгата. Но мисля, че ще сгре шим, ако не поставим правилно ударението върху един от елементите от формулировката на този предмет - Търново от 1877-1879 г. като притегателен център за оцелелите представители на българската възрожденска интелигенция. Струва ми се, че акцентът пада не върху Търново, а върху понятието, пред 142 ставено от трите думи българска възрожден ска интелигенция" ; всяка от тях поема част от ударението. И понеже, както е добре извест но, голямата част от възрожденската ни инте лигенция се стреми към творческа изява пре ди всичко в полето на книжовността, то зако номерно е към „Столица на оцелулите" да се тръгне първо от литературоведска глед на точка. И така литературно Търново" през две те преломни години - 1877-1879. Но както страстно ни убеждава авторът на „Столица на оцелелите“, проблемът не е чак толкова частен. По това време всички пътища водят към Търново, тук са и четиримата големи сред оцелелите - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, В. Друмев, Ст. Стамболов. Около тях са и мнозина от другите: Св. Миларов, Ц. Гинчев, Др. Цанков. д-р П. Берон, Т. Шишков... Всички те са обладани не толкова от литературни, от творчески амбиции, привлича ги въз рожденото отечество, на което Търново е найЯркият символ, изгаря ги желанието да участ вуват в съграждането на свободна България. Още от времето на Паисий, а дори и по-рано, българският книжовник стои начало не само на духовния, но и на обществения живот, той е духовен, но и политически водач. С възникването на държавните институции и партиите постепенно картината ще се промени, но в първите дни на свободата, когато Търново е столица на оцелелите", начело на обществе ния живот стоят първенците на литературата ни - Л. Каравелов, П. Р. Славейков. Световната история ни предлага малко примери за подобни републики на поетите. Доколкото все пак ги има, те винаги възникват след някоя голяма революционна промяна. И за съжа ление никога на са дълговечни. Скоро и Тър ново ще престане да бъде столица на оцеле лите", България няма да е република и ръководителитей няма да пишат стихове. На пре ден план в обществения живот почват да излизат нови сили, нови хора, нови възгле ди. По железните закони на историческото развитие свободният живот ще се окаже поразличен от мечтите на тези, които с пушка и перо са воювали за него.

Книгата на чешкия литературовед Владимир Мацура със симптоматичното заглавие Знаци на рождението" е посветена на лите ратурата и културата на Чешкото възраждане. Но тя няма характера на литературноисторическо изследване - ориентирана е към проце са на изграждане на националната чешка кул тура през първите десетилетия на XIX в. и функционирането и като определена идеологическа система, в която литературата е елемент от цялото. В този смисъл книгата на Мацура не е и история на културния живот през Възраждането, която проследява възникването и развитието на неговите прояви. Нейното методологическо ядро е обобщението и ситематизацията на тези прояви и явления с цел да се очертаят типологическите доминанти на чешката възрожденска култура. Авторът си е поставил амбициозната и трудна задача да преодолее съпротивлението" на фактологичния материал, заключен в многобройни изследвания, и да създаде първата по рода си в чеш ката литературна наука типология на възрож денската култура от началото на XIX в. Оригиналната гледна точка (не става въпрос само за типологизиране на литературното развитие) носи не малко методологически и конкретно методически трудности, защото предполага способност за синтез във висша степен, синтез, роден от концептуалната обработка на фактите и тяхната систематизация, който да разкрие динамичната взаимовръзка между различните сфери на възрожденската култура, Между национална идеология и сошиални предпоставки за нейното развитие. В избора на подхода авторът се с ръководил от специфи фиката на възрожденската култура на народи с прекъснато (и затова ускорено) развитие - а именно нейния синкретизъм. Той прилага структурно-системния метод, обогатен от съв ременното развитие на семиотиката (М. Ю. Лотман и съветската школа) като наука за общото в различните знакови системи, която се стреми да свърже проблемите на езикознанието, литературознанието, психологията, социологията, историята на културата в единна теория.

Само споменаването на името на този автор предизвиква у нас чувство на уважение. Свикнали сме да се възхищаваме от идейните, естетическите и професионално-критическите достойнства на Любомир Тенев, неведнъж сме се удивлявали на точните му и убедителни попадения. Той често ни е поразявал с дълбоко промислените си изводи, с неудържимия взрив на дълго събираната емоционална и интелектуална енергия. Достатъчно е само да споме нем книгите „Конфликти и време“, „Драми, вещи, овеществяване“, „Пристанища за мигове“, „Срещи във вечерни часове“, „Маска и перо“, „Театрални светлини“, „Актьори и роли“, „Театър и действителност“. И ако сега признаваме, че „Разкъсани мрежи“ е една от най-сериозните му и съкровени книги, то тази оценка не е предизвикана от инерцията на навика или от юбилейна куртоазия - тази година бе чествуван 70-годишният юбилей на Любомир Тенев. За разлика от повечето произведения на други изтъкнати наши театроведи, пък и литературни критици, „Разкъсани мрежи не обединява склектично и случайно статии, ре цензии, очерци и портрети, писани по различно време и по различен повод. Това е произведение, изстрадано от своя автор, създа дено в името на промислена цел - да направи задълбочен анализ на най-добрите драматургични творби на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, чрез който да се очертаят страни от народопсихологическия портрет на бъл гарина, да се разкрие конкретно-историческата и общочовешката обусловеност на конфликтите и техните измерения в съвременността, да се разгадаят мотивите на поведение на героите, да се достигне до най-съкровените безпокойства на писателите. Изборът на автора за тази достойна творческа задача не е случаен. Пристрастията му са предизвикани от произведения, писани в началото на нашия век - време смутно, противоречиво и съдбовно за България. Безвъз вратно изчезват и последните останки от патриархалния живот, капитализмът все по-осезателно разкрива същността си, духовного небе над страната ни е помрачено, войните поставят на изпитание съвестта и морала, 140 общественото съзнание изживява криза, социалистическите идеи тревожат умовете. Но дали епохата е единствената центростреми телна сила, която обединява драматургични те творби в „Разкъсни мрежи"? Тя е обектив ната основа на анализа, но свързващата идея е природата. Заобиколен от нея, българинът се учи от реда, който тя утвърждава, от правата, които дава и данъка, който взема, сравнява с нея своя живот. В анализите от „Разкъсани мрежи" се оформят две разбирания за приро дата; като жизнена реалност - гори, поля, Балкан и като вътрешен човешки закон, който се противопоставя на външната принуда и фалшивия морал. Тези две разбирания за при родата преминават по различен начин през пиесите на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, оформяйки интересно идейно развитие, проследено от Любомир Тенев. Но ако трябва да определим по-точно предмета на изследователската страст на критика, тя е най-вече ценностната „природна скала като критерий, коректив или стимул за човешко поведение.