Книжка-10

Осемдесетте години в живота на един учен са време на пълно разгръщане на творческите сили, на богата творческа жътва, на широко признание на научното му дело. Не бих казал, че това са години на радостна почивка, защото за човека на науката почивката няма нито нормален, нито задължителен срок. Още по-малко може да се говори за залез, защото неутолимата жажда за научна работа не познава умо рата и досадата. Спомням си един разговор с проф. Михаил Арнаудов. Пред стотната си година той ми каза: „Имам материали и планове за изследвания за още сто години." Отвърнах му: „Убеден съм, че ако доживеете до двеста години (пожелавам Ви го), ще кажете същото: имам работа за още сто години." Проф. Арнаудов се усмихна: „Сигурно сте прав..." В тези дни мисля за Дмитрий Сергеевич Лихачов - не само за огромното дело, което е извършил, за изключителната ерудиция, която притежава, за удивително надарената му личност - и то не само в една научна област, за блясъка на неговата мисъл, която непрекъснато дълбае, анализира, подрежда факти, наблюдения, хрумвания, за умението му да вижда връзката между явленията, да обобщава, да търси хармонични цялости в света. И още една необикновена дарба - научното въображение, което често достига до големи научни прозрения - помага му да живее едновре C менно в миналото, настоящето и бъдещето. на Осемдесетте години на акад. Д. С. Лихачов ни дават възможност да обгледаме дългия му плодотворен път. Известни са широките интереси на учения и все пак той има няколко области, в които е стигнал до капитални научни резултати: историята на старата руска литература, средновековната култура на Европа, теорията литературата и естетиката, текстологията, фолклористиката, взаимоотношенията между литературата и пластичните изкуства. Няма да разглеждам научното съдър жание на неговите трудове, които с богатството на идеите си имат фундаментално значение в развитието на славянската и световната филологическа наука. Ще отбележа само няколко заглавия: „Националното самосъзнание на древна Русия" (1945); „Руските летописи и тяхното културно-историческо значение" (1947); „Възникване на руската литература" (1952); „Човекът в литературата на древна Русия" (1958); „Текстология (Върху материал на руската литература от Х-XVII в.)" (1962); „Културата на Русия от времето на Андрей Рубльов и Епифаний Премудри“ (1962); „Поетика на старата руска литература" (1967); „Развитие на руската литература през X-XVII в. (1973); „Велико наследство. Класически произведения на литературата на древна Русия" (1975); „Слово о полку Игореве" и културата на неговото време" (1978); „Староруското художествено наследство и съвременността" (заедно с В. Д. Лихачова, 1971); „Староруският смях" (заедно с А. М. Панченко, 1976) и др.

Йордан Йовков ни е оставил забележителна изповед за важна страна от творческия процес у него: „Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям към тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не мога да напиша. Признания за наблюдавано и преживяно в живота като основа на творчеството Йовков прави по различни поводи. Тази особеност на създаване у него е забелязал Елин Пелин. Като говори, че собственият му начин на писане е друг, този писател изтъква определено: „У Йовков се чувствува през всичкото време, че зад всяко лице стои жив човек, зад всеки момент, положение в разказа стои действително преживяване, спомен из личния живот или нещо разправено или чуто от някого. y Това обаче съвсем не означава, че у Йовков имаме натуралистично възпроизвеж B дане на живота. Когато е чел романа на Джек Лондон „Мартин Идън", той е съзрял неговия главен герой писател, важни прилики със себе си. Подобно на Мартин Идън и той се придържа към наблюдаваното в живота, но едновременно с това също така прави творчески „допълвания" към него: „Например там, дето (Джек Лондон - б. м., В. В.) говори за реализма на Мартин, който пишел само това, което познавал от опит, но в същото време не избягва да съчетава тоя реализъм с красотата на фантазията и измислицата. "3 Нещо повече: Йовков открито се противопоставя на всяко надценяване на „факта“. Негодува по повод постановки на български пиеси театъра, като критикува натуралистичното изпълнение на актьорите: „Сякаш се стараят да направят всичко тъй, както е в действителност. Забравят, че се касае за изкуство, за театралност, за стилизуване, за художествено пресъздаване. Копират нищо повече." Срещу всичко това Йовков заявява: „Аз съм петимен да получа поня кога „поезията на цялото" в постановките на българските пиеси. А това ще рече да се разкрие онова, което надраства наличното в живота, подчинява го на художестве ната идея. И затова Йовков иронизира критика, който обявявал за действителни лица неговите герои дядо Давид и Сали Яшар от „Песента на колелетата", и категорично заявява, че не е имало такива действителни лица

Темата за националноосвободителните борби има своеобразен живот в първите години след Освобождението. Освен че храни вдъхновението на най-големите ни художници, тя сближава далечни, несъразмерни по талант и понякога рязко враждуващи автори; властта и достига дотам да „привлече" в този период произведения, създадени и в предишното, а в условен смисъл - и в следващото десетилетие. Например мемоарите на Светослав Миларов „Спомени от цариградските тъм ници", видели бял свят още в средата на 70-те години, едва през 1881 г. в Пловдив стават факт на българската литература - и със самостоятелното си издание в превод от хърватски, и в рецензията на Иван Вазов. Обратно, мемоарната книга на Константин Величков „В тъмница", чието първо издание е през 1899 г., се разглежда от литературната история в десетилетието на 80-те години. Това десетилетие сякаш „пресяга" и към по-далечни творби, за да попълни и оформи чрез тях литературния си облик. Главните причини за първенството на тази тема са установени и изследвания. Най-представителните творби за това така плодоносно за литературата ни време, все едно лирически („Епопея на забравените"), белетристични („Немили-недраги", „Под игото"), биографични („Черти от живота и списателската дейност на Любен С. Каравелов“, „Васил Левски"), мемоарни („Неотдавна“, „Записки по българските въстания"), имат обща цел - да документират току-що приключилата революционна епоха, да я осмислят и възвеличат. Това в общи линии е задача на всяка литература след всяка подобна епоха. Следва да се прибавят и по-специфични, „домашни" обстоятелства. Още през Възраждането у нас се оформят, нека бъдат наречени така, две разкло нения на българския национален въпрос - да бъдем свободни като другите“ и „какво сме наред с другите“. Самата „История славяноболгарская", тази програма на националното възраждане и националноосвободителната борба на българския народ", поставя пряко не въпроса за свободата като политическа цел, а за самосъзнанието самочувствието на народа. Паисий се стреми да подсили духовната устойчивост на българина, далеч преди да бъдат произнесени първите призиви за освобождение. Идеите за национална свобода и национално самочувствие съжителствуват през цялото Възраждане.

След Освобождението тенденцията към „изравняване" с европейското художест вено развитие, към сравнително по-директни съпоставкики на „родното" с „чуждото", на затворения свят („света вътре") с отворената вселена („света вън") се променя. Сега въпросът се свежда не толкова - или поне не единствено - до това в каква степен художественото дело е „полезно" за народа и неговата националноосвободи телна борба (както е през Възраждането, в съгласие с духовно-патриотичните цели на литературата ни), а рефлектира главно, и все по-целенасочено - към тяхното обособяване като език и форма. В същото време става контрадвижение - преминаването от колективното към личностното съзнание, от основните задачи на времето към проблемите на отделния човек, но и свързването на народ и личност, на революционна насоченост и човешка индивидуалност. С други думи, след Освобождението българското общество се насочва към проблемите на модерната личност, на новия индивид, но още тогавава литературата трансформира възрожденската ситуация и проб лемност (с едно ново решение на въпроса човек - общество), опитвайки се чрез лич ността да намери своя път към обществото, да осъществи връзката си с народ ната съдба. B B В този аспект онова, което е било революционен изход през Възраждането, преводната литература след Освобождението придобива компенсаторно значение - компенсират се проблемите на колективното съзнание и борческо-героичното начало живота, които в новата епоха са изместени от „субективното дело" на личността. И именно тук унгарската художествена литература - чрез Петьофи например - изпълнява тази роля, като задоволява политическите и социалните нужди на дейст вителността и запълва донякъде обедненото“ отразяване на света, на общото човешко дело, което по-късно при пролетарските творци на Унгария ще избухне истинската си сила, с преоценка на отношението личност -общество в контекста на революционния подем на времето. C на Така в новата следосвобожденска епоха преводната литература заема най-често автономни позиции в качеството си на своеобразен художествен феномен. Но тя играе и определена идеологическа роля като продължение на социалната насоченост Ботевото художествено творчество на движе нията на колективното съзнание към прогресивно изменение на света. Заедно с това диапазонът на преводния репертоар се разширява значително и се извършва скок - качествен по своята същност - в ориентацията към чуждото културно наследство и опит.