Книжка-5

1986, Книжка 5 - Съдържание

Има нещо странно в традициите на нашия народ - по-скоро в тяхната съдба. Занемарявани или издигани на въоръжение; тълкувани във вакуума на безвремието аполитичността или пък използувани като острие в политическите борби, те винаги напомнят за себе си, когато социалните вихри улегнат и простите хора от народа копнеят за устойчивите им ценностни линии - ясни и вдъхновяващи личността към морални подвизи, трайни и внушаващи на поколенията вечността на патриотичните чувства... Тях всеки ги дърпа към себе си - така, както се дърпа чергата, да топли човека в студените зимни дни на бездуховността. Без тях всеки се чувствува самотен, една играчка в космополитичните вихрушки - особено опасни, особено силни в нашата епоха на индустриалните общества, на стандартизацията отчуждението на човека от първичните начала на природата си. В това число - и на отчуждението от Природата... за И През трите десетилетия на сражение на прогресивните сили с монархофашистката диктатура (20-те, 30-те и 40-те години - кулминацията, съпротивата, чиито звезди ще греят вечно и ще придават нови измерения, нови нюанси на нашия национален харак- тер) въпросите на националната самобитност, на трайността на традициите, на веч ността на българщината са обект на домогване предимно от реакционните сили. Тия десетилетия са обект на изображение в „Обикновени хора" на Георги Караславов - роман-епопея, чиято пластика може да бъде оценявана по различен начин, но, струва ми се, че всички са единодушни в едно: в силната, подчертана, пронизана от дискусионен дух интелектуалност, която личи в цялото изложение и разкрива пред нас полемиката на трите десетилетия по основния въпрос; накъде да кривне националната съдба на България, кои са истинските, автентичните, действащите патриоти, как милеят за родината и простите хора от народа, как искат да ги направят щастливи - а страната да избавят веднъж завинаги от национални катаклизми, т. е. от катастрофи... че за Тогава, когато реакционерите бутафорно се кълнат в името на традициите и националната самобитност и внушават на лековерните, че... всички сме българи, всички сме равни пред обстоятелствата, че класовата борба е измислена от жадни власт честолюбци, че барикадата е плод на болни въображения, че социалното неравенство, мизерията, имотната психология и т. н. нямат нищо общо с „изконността " националния ни характер и със закономерностите на народопсихологията (т. когато водят политическа борба, използвайки за реакционните си цели изконни" ценности, за които твърдят, че нямат нищо общо нито с политиката, нито с класовата борба), именно тогава се получава нещо странно и парадоксално. Но само на пръв погСамо на поглед... на лед. пръв e., Чорбаджийската спекулация с народопсихологията, представянето на българското село в патриархално-идилична светлина като вечна, неизменна, неподвластна на ерозията на времето (т. е. на социално-класовите сблъсъци и противоречия) величина - всичко това категорично застава на другата страна на барикадата.

Този писател не беше галеник на съдбата; не се радваше на слава, не бе поста вян в редиците на първите имена в литературата. Той живя скромно и тихо, като ни завеща малко по обем литературно творчество. Но днес това творчество получи известност, признание, достойна оценка. Времето показа, че в изкуството от особено значение са искреността, честността, истинността. Благородството, страданието, самоотдаването в името на словото, усилието да се постигне в пълнота дълбината на човешката душа са белезите на пълнокръвните художествени творения, на новите открития и прозрения. Такива са законите на изкуството! Читателят може да бъде заблуждаван от модни шумотевици, от суетни и кресливи празнодумци, но за дълго ли? Нали идва ден, когато се вижда кой е зван и кой призван, когато пламва и най-дребният къс самородно злато, когато се отделя зърното от плявата, истината от наподобяването й. Винаги в сянката на големите имена, в сянката на своите съмишленици, приятели и спътници, в сянката дори на писателите, които превеждаше, Константин Константинов изживя дълъг път и изстрада своето лично дело. А то бе посветено на човека, на неговите болки и мъки, на кратките му радости и въздигания, на красотите, достъпни на чувствителния и състрадателния. К. Константинов изобразява предимно нежната и деликатна личност, като подчертава стремежа и към нравствено съвършенство и хармония. Често този стремеж се проявява в дребни наглед подробности, в ненатрапчиви жестове, в тихия плач или в беззвучния смях, в недоверчивия поглед или в плахия зов за близост и приятелство. Страстите са овладени: на преден план излиза не силният характер, а крехката надежда, сдържаната преценка, разумното желание, възпитаното поведение. Но това не означава, че героите на Константин Константинов са равни и елементарни, че нямат изблици, че страдат малко, че не се борят, че са сухи и непривлекателни. Те не се самоизтъкват, но твърдо отстояват правото си на самостоятелност и лично достойнство. В живота не заемат позата на борци, ала не са и предатели, не са конформисти. Те се налагат с отказа от компромиси, с деликатното, но достатъчно твърдо несъгласие с грубостта или като се затварят в себе си и в себе си изплакват болката. Когато сгрешат, душите им се разкъсват от срам и позор. Нищо не е така непристойно, позорно дори, както измамата, подлостта, измяната. В сивото и еднообразно ежедневие, където няма събития, промени и страсти, човек е длъжен да бъде честен, да не губи достойнството си и да не опустошава душата си. Константин Константинов е в пълна мяра реалист. Историите, които ни разказва, са взети от живота, а героите са истински хора. Писателят е верен на житейската фактура и не се отклонява от действителната случка. Обикновено неговите разкази са историите на пътуванията. Минавайки през град или село, пътувайки с този или онзи човек, разказвачът се среща с интересни личности; те му разказват случки или сам той става свидетел на драматични събития.

„Не бях прекратил и от Париж да безпокоя българските списания „Съвременник", „Съвременна мисъл“, „Наш живот" и други. Името ми поне сред поетите се знаеше. Доста много за моята „слава" бяха направили Димитър Подвързачов, Димчо Дебе лянов и дори Георги Бакалов. Той проявяваше хубави чувства към моите „поезии", макар отсетне да написа в „Звезда" своята статия „Безкръвна поезия", за която не му се сърдя, разбира се. " Te си. Приятелските връзки на Николай Лилиев и Георги Бакалов никак не са случайни. първо са земляци, от Стара Загора. Второ, в най-ранната си младост Лилиев симпатизира на социалистите, или както тогава ги наричат - чучулигите“. Но любопитно е да се отбележи, че Лилиев не обича да разказва за този период от живота През 1959 г. във връзка с чествуването на 75-годишния юбилей на свищовската търговска гимназия трябвало да се приготви нарочен сборник. С тази задача се заема журналистът Борис Андреев. Той се обръща към Лилиев да му напише спомените си ето какъв отговор получава: „Не искам да ви огорча с отказа, защото задачата ви благодарна. Дано направя нещо, но не мога да ви обещая напълно..." В навече рието на празника Борис Андреев отново му напомня за молбата си, но Лилиев този път любезно му отказва: „Аз не бих могъл, дори при най-добро желание, да изпълня вашата молба. Моята старческа немощ не ми позволява да съсредоточа мисълта си върху това, що ми искате. Прощавайте, че съм толкова откровен пред Вас - и не И e мислете, че някакво нечовешко чувство ме кара да не се отзова на Вашата молба. "2 B По-късно, когато първите коли на юбилейния сборник вече са под печат, Борис Андреев получава от съученика на Лилиев Цоньо Георгиев от Велико Търново спомен, който се разказва за съществуването на социалистическия кръжок в търговската гимназия. В него членувал и Лилиев. Цоньо Георгиев твърди, че през 1902 г. в местността „Разсадника" край града членовете на кръжока имали среща с Васил Коларов, който им говорил за социализма и за работническото движение. Борис Андреев поискал потвърждение от Лилиев за този факт от биографията му и ето какво му отговаря той на 24 май 1960 г.: „Радвам се, че юбилейният сборник на свищовската търговска гимназия се печата и съжалявам, че и тоя път не бих могъл да удовлетворя молбата Ви. Васил Коларов не съм се срещал и на срещата през 1902 г. не съм присъствувал. Това само мога да Ви кажа по това, за което ме питате.

Банална истина е, че в нашата литературна история има доста „бели петна". Творчеството на основни нейни фигури все още не е оценено по достойнство. Особено когато става дума за автори, сложни и противоречиви, какъвто е случаят с д-р К. Кръ стев. Десетилетия наред виждаха в критическата му съдба само „трагедията на догматика". Сега такава оценка би изглеждала най-малкото ограничена и едностранчива. Известно е изискването на Ленин да се използват творчески постиженията на буржоазното изкуство, наука и култура. То ни учи да отделяме и ценим всичко положи телно от наследството на нашето минало, а в случая - от литературно-критическата, редакторската, преподавателската и обществено-политическата дейност на д-р К. Кръ стев. Неговото дело, с най-добрите си и приемливи страни, има свое място в културния ни и обществен живот от края на миналото столетие и първите две десетилетия на ХХ в. Когато чула за кончината на д-р К. Кръстев, чешката писателка М. Вотрубова казала: „, Той бе последният от тия четирима, които се смятаха за първите..." От кривател и закрилник на едни от най-големите творци в литературата ни, той сподели както техния възход, така и трагичния им край. В своето прощално слово за профе сора, редактора и критика Б. Пенев вярно определи трудния жребий на великата четворка": „Отиват си тия, които създадоха една нова епоха в литературата ни - отиват си някак обидени, пренебрегнати, незачетени от нас - Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров и ето сега Кръстев. Докато са били живи, около имената им се въртял непрекъснат шум от недоумения, вражди и ожесточения. След смъртта им заглъхва този празен шум, „замират отровните вражди...", за да отстъпят място на една по-трезва оценка. e Бодлер казва, че закъснялата признателност на времето „притьпява злобата, удив лението и злонамереността и отнася бавно всяка съпротива в гроба...". От подобна признателност се нуждае и д-р К. Кръстев, въпреки че името му не е от забравените. През близо 30-годишната си съзнателна дейност той е бил директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. У него като че ли е липсвала оная „проклета славянска отпуснатост", за която говори Тургенев. Без да е свързан с определена политическа партия, д-р К. Кръстев е бил „невидима пружина" на много обществени инициативи в защита на Македония, на автономията на университета, в борбата срещу Кобурга, развалата на буржоазните политически партии, както и против участието на България в Първата световна война на страната на Германия.

Славата на големия английски поет Джон Милтън (1608-1674) достига до Был гария в средата на миналото столетие. Във възрожденския ни печат неговото име с споменава наред с името на Шекспир. Към това време се отнася и първият по-серио зен опит за представяне на Милтъновото творчество пред нашия читател. През 1864 г. в два последователни броя (7 и 8) на „черковно-литературното в любословно списание" Духовни книжки е поместен български превод на Книга 1 от епическата поема Изгубеният рай. (Нека отбележим в скоби, че първата Шекспирова драма на български език ще се появи едва четири години по-късно. Издателят е Р. И (Райчо Илиев) Блъсков, а преводачът - неговият син Д. Р. (Димитър Райчев) Бль сков, по-млад брат на писателя Илия Блъсков. Преводът е в проза и, както се съобщава в бележката на издателя, е направен от руски. За онова време това е съвсем нормално - руски е един от няколкото езици посредници, чрез които по пътя на препревода у нас започва да прониква световната книжнина. Към 1864 г. съществуват два пълни руски превода на Изгубеният рай - и двата в проза. Първият, издаден през 1780 г. и след това нееднократно преиздаван, принадлежи на Амвросий, Архимандрит Екатеринославски и на свой ред е препревод от френското издание от 1729 г. Вторият, съвсем скорошен - от 1861 г., е от ориги нала и е направен от професора в Московския университет А. 3. Зиновиев. Неговата точност достига до буквалност и го превръща в идеален подстрочник на поемата. Ди митър Блъсков, който по това време учи в Одеса, би могъл да познава новия демичен превод. Той обаче, по всичко личи, превежда от стария, който вече няколко десетилетия се е ползувал с широка популярност и навярно е по-достъпен. Оттам в превода на младия Блъсков преминава автоматично Амвросиевата деформация оригинала - известно логическо опростяване и пренареждане на сложните Милтъ нови изречения, някои пояснителни добавки и друг вид редактиране. Въпреки всичко обаче трябва да се каже, че авторовите мисли и образи, както и съществените нишки на повествованието, са предадени доста точно за един препревод. Заслужава уважение ака на и богатият, гъвкав и изразителен български език на преводача.

Един вестник, замислен като провинциален младежки орган за литература, изкуство и есперанто, който поради фашистката цензура не можа да стигне до своите абонати и сътрудници, но в тежките предвоенни дни събуди голям ентусиазъм и надежди сред младите литературни творци в страната. Идеята за издаването на такъв вестник се роди в Ловеч през есента на 1940 г. на една среща в градската градина между Моню Иванов Минев (Момин), тогава студент в Софийския университет, Геор ги Иванов Нейков (Свежин), Цанко Тодоров Игнев, Петър Цветков Лаловски, ученици в Ловешката сме сена гимназия и Иван Влахов, също студент в София. Тази идея не възникна случайно. Тя беше продиктувана от една обективна потребност, произтичаща от широкото разгръщане на младежкия литературен живот по това време в Ловешкия край, а също така и от настъпилата предвоенна стагнация в централния литературен печат. През последните години на четиридесетилетието в Ловешкия край израсна една немалка група млади творчески дарования, покорена от музите на изкуството. Това, от една страна, беше резултат на съществуващите традиции в този край в областта на художественото творчество, а, от друга една прекрасна форма на борба и възпитание на младото поколение. За това активизиране безспорни заслуги имат изтъкнатите български писатели Иван Мартинов, който ръководеше няколко години литературен кръжок в Ловеч, и Димитър Ангелов, учител в Ловешката гимназия, преведен по наказание. Той създаде в гимназията ученически литературен кръжок, който обедини голяма част от младите прогресивни творчески сили и ги въоръжи със здрава идейно-естетическа концепция. В с. Дойренци, Ловешко, работеше като учител писателят Димитър Ад жарски, редактор на в. „Гребец“, орган на провинциалните писатели по това време. В същото село пре биваваше и писателят Паун Генов. Той създаде там младежкия литературен кръжок „Младо село", в който участвуваха Георги Иванов Нейков (Свежин), Петър Цветков Лаловски, Тотю Теглийски и др. Кръжокът подготви и издаде доста нашумялата тогава стихосбирка „Чернозем", която по-късно беше забранена от полицията, а авторитей изключени от гимназията. Членът на този кръжок Тотю Теглийски издаде и самостоятелна стихосбирка под заглавие „Парадът на робите".

Едно утро, едва зазорявайки се, млад човек звъни на вратата на доктор Славчев и вика малко раз вълнувано, но енергично и бодро на появилия се доктор: „Г-н докторе, моля, побързайте, нов човек идва на света!" „Така ли, идвам веднага, г-н Йорданов!" - бързо отговорил докторът. Те се познавали. Този нов човек" съм била аз - пишещата след десетки години тия редове. Струва ми се, че децата растат като гъбки след дъжд - бързо, бързо, за родителите може да не е така, но ето че аз вече съм на 2-3 години. Спомените от ранното ми детство са малко и откъслечни, обаче някои от тях се появяват в съзна нието ми неочаквано като отделни и много ярки картини. ...Беше се спуснал вечерният мрак. Погледнах през широко отворения прозорец към градината на къщата, в която живеехме на улица „Дебър“ и останах смаяна от това, което видях. Дърветата бяха покрити с пухкав бял сняг. Месецът огряваше снежната покривка и чудно благоухание се разнасяше из въздуха. Сепвам се. Боже мой, не може да бъде! Нали сега е пролет! Това са цъфналите плодни дръв чета. Но как е възможно толкова много цвят. Не се забелязваха нито клони, ни листа, само бял цвят, чисто бял като сняг цвят. Как е станало това чудо? През деня не видях такова нещо. Картината беше наистина смайваща. Спомням си, когато родителите ми оставаха след вечеря вкъщи, при топло време, излизахме на балкона и сядахме на въздух и почивка. С упоение вдишвах сладкия въздух, който лек ветрец донасяше от полето, а може би Витоша ни пращаше своя вечерен привет. Миришеше на прясно окосена трева или на различни полски цветя. Чудесен въздух. Дишаш, дишаш и не можеш да се наситиш. Тъмносиньото небе биваше обсипано цялото със звезди. Аз се решавам с някой въпрос да наруша тишината, настъпила след спокоен и откъслечен разговор. Като че ли всички са вглъбени в себе си, в своите мисли. Изглежда, че вечерната тишина и красота създават такова настроение. Дори и аз го чувствувам, въпреки че съм едва на 5 години. И ний със сестра ми сме тихи и кротки, а на мене ми е дори мъчно. Какво е това небе, така безкрайно! Какво крие в себе си? Там ли живеят ангелите? Нерядко в такива вечери се понася песен, плавна, топла като молитва, като че ли ти казва това, което чувствуваш. Големите - родите лите ни и техните приятели, казваха, че това е изключително красив глас, дълбок и мек като кадифе, изразяващ естествено трепетите на душата. Трепетите на душата... Много по-късно разбрах, че този глас бил на бъдещата голяма българска певица Ана Тодорова. Като дете не я познавах, а вече като ученичка и студентка я виждах на сцената. Досега нося в душата си очарованието от нейния необикновено красив и изразителен глас. Певицата ме е смайвала с величествената си Далила от операта „Самсон и Далила", плакала съм с нейната Шарлота от операта „Вертер", вълнувала ме еи като Амнерис от „Аида". Всяка роля, която съм чула и видяла, изпълнена от Ана Тодорова, е оставила дълбоко следа в съзна нието ми.

В предговора си към сборника с материали и документи" за Бачо Киро младият тогава филолог и историк се опитва да потули местническата „жилка" на интереса си към делото на тоя велик предход ник на всички белочерковчани с твърдението: „Характерното за това село е характерно и за всички съ будени краища на България през оная епоха - и то не може и не бива да се отделя от общото за всички, " Ще призная, че стъписването на Бурмов ме изненада. Защото срещаното тук съвсем не е характерно за всички събудени краища" - и атмосферата е била особена, и семето на словото е попадало на по различна почва, за да даде плодове. Поезията, революционните песни, тържествените проповеди на цър ковни празници и ученически утра, театралните представления, речите, вестниците, книгите, собствените творчески опити не са монопол на Бачо Киро Петров - те са част от общото състояние на духовния живот в село Бяла черква. Иска ми се да ги видя като наложила се по-реална мярка за авторитет и всеоб ща почит от имотността в ниви, лозя и жълтици. С цената на какво се е отвоювала тази територия от материалното за сметка на духовното е трудно да се уточни с две думи. Но един Матей Преображен ски ред години работи в тази насока, Бачо Киро следва същата линия на поведение... Не е нужно да струпвам всичките си аргументи, които сочат Бяла черква, пък и околностите като край, стъписващ ни с равнището си на духовен живот през Възраждането. Ще се спра само на внушителната поредица от ръкописни сборници и песнопойки", които се създават, разпространяват и включват във всекидневието на селото през 60-70-те години на ХІХ век. Подобни сборници вече бяха обект на внимание, предложиха ни се техните съдържателни характеристики и оценки за тяхната роля в книжовния процес. Най-категоричните доказателства за мястото им обаче, за същината на тази инте ресна форма на творчество и съпреживяване на творчеството - явление, което е „между фолклора и ли тературата" - са песнопойките" от Бяла черква. Другаде - в Търново, в Лясковец, Арбанаси, Севлиево или Плевен - все пак те са като единични прояви, или с единичните си прояви са стигнали до нас. А в селото на Бачо Киро през 1935 година съставителите на тома с материали и документи" описват над тридесетина ръкописни сборници като част от колекцията на читалище, Труд". Още тогава те на помнят: „Все пак материалите и документите, които изнасяме, са твърде малко в сравнение с онова, за което знаем, че е съществувало, а днес е изгубено. Трябва да съжаляваме, че времето, невежеството и най-вече нехайството са унищожили обилен исторически материал" (с. 4). Толкова е останало.

Темата за взаимовръзките и взаимните влияния между писателите на Русия и другите славянски страни е традиционна за катедрата по славянска филология в Ленинградския университет. Най-попу лярна форма за разкриване на литературните взаимоотношения е анализът на влиянието на отделни зна чителни руски писатели върху славянските литератури и техните представители, получили образованието си и живели дълго в Русия, върху писателите, станали в родината си пропагандисти на прогресивните литературно-естетически възгледи на руските автори. Съветските литературоведи от 40-те 70-те години на ХХ в. изучаваха въздействието на творче ството на такива бележити писатели, като Пушкин, Гогол, Толстой, Салтиков-Шчедрин, Достоевски, Горки, Маяковски. Появиха се редица работи за творчеството на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Св. Мар кович, Р. Доманович, А. Ашкери, П. Кочич, работите на Н. С. Державин и В. И. Злиднев за Ив. Ва зов, на Н. И. Кравцов и Ю. Д. Беляева за руско-югославските литературни връзки, на Д. Ф. Марков и В. Д. Андреев за българската литература, на Л. С. Ерихонов за обществената мисъл на южните сла вяни през 60-те 70-те години на XIX в., на П. А. Дмитриев и Г. И. Сафронов за възприемането Горки в Югославия, за Цесарец и Достоевски, за Доманович и сатиричните традиции на Гогол и Салти ков-Шчедрин, за руско-югославските литературни и научни връзки, изследванията на И. М. Шептунов, на А. М. Балакин, Е. И. Карцева, Е. В. Шпилева, Г. Я. Илина, М. И. Рижова, М. Л. Бершадска и др. Сред работите от 40-те -50-те години по редица проблеми на взаимовръзките на славянските литера тури особено се открояват изследванията на известния ленинградски славист Константин Александро вич Копержински (1918-1953). К. А. Копержински навлиза в българистиката като вече формиран учен. След като завършва през 1918 г. славяно-руското отделение на Историко-филологическия факултет на Петроградския универси тет, той преподава история, руски и украински език, руска, украинска и западноевропейска литература в средните учебни заведения и в педагогическите курсове в град Каменец-Подолск. След четири години, през 1922 г., К. А. Копержински се завръща в Петроград и работи като научен сътрудник в Изследо вателския институт при Петроградския университет. Като се започне от тези години, К. А. Копержински изгражда своята преподавателска и пропагандистка работа върху основата на марксистко-ленинската методология, вземайки под внимание задачите на социалистическото строителство. През 1925 г. е избран за професор в Одеския институт за народно образование, в който чете не само етнография и фолклор, но и курс по история на революционното движение в Украйна. През 1927 г. К. А. Копержински взема участие в редактирането на „Трудове на Одеската народна библиотека" и бива избран за председател на Украинското библиографско общество. К. А. Копержински организира издаването на „Записки на Украин ското библиографско общество" и взема активно участие в редактирането им. Както и в Петроград, той развива активна обществена дейност, чете лекции в работническия факултет, в различни курсове и в ра ботническите клубове в Одеса. От 1928 г. К. А. Копержински е действителен член на научноизследова телската катедра по история на Украйна при Украинската Академия на науките

В разглежданата книжка на сп., Зин унд форм"- издание на Академията на изкуствата в ГДР - е отбелязана стогодишнината от рождението на Георг Лукач, като се публикува неотпечатваната досега в ГДР статия на философа „За аристократичния и демократичния светоглед", написана през 1946 г. В тази своя работа Лукач разглежда ситуа цията, в която се намира човечеството непосред ствено след края на Втората световна война. Той посочва, че макар военната мощ на фашизма да е унищожена, неговото политическо, орга низационно и преди всичко идеологическо разгромяване се извършва много по-бавно и потрудно, отколкото мнозина си мислят. Лукач смята, че фашизмът в никакъв случай не е исторически изолирано болестно явление, не е някакво внезапно нахлуване на варварството в европей ската цивилизация. Фашизмът като светоглед е по-скоро кулминация на онези гносеологическоирационалистични и социално-аристократически теории, които от много десетилетия играят водеща роля в официалната и неофициалната наука, в научната и псевдонаучната публицистика. Понеже тук съществува органична взаимовръзка, духовните привърженици на фашизма могат лесно да се оттеглят; те могат да изоставят Хитлер и Розенберг и в изчакване на благоприятни условия за ново настъпление да се окопаят във филосо фията на Шпенглер или Ницше. Ето защо, смята Георг Лукач, унищожаването на фашизма трябва да засегне неговите духовни и морални корени. Но за да се извърши това, трябва да се разбере кога и как е възникнала онази криза, от която се е зародил фашизмът като особена, варварски безчовечна форма на нейното разрешаване. Тази криза съдържа според Лукач четири основни компонента - кризата на демокрацията, кризата на идеята за прогреса, кризата на вярата в разума, кризата на хуманизма. Всички тези компоненти произлизат от победата на Великата френска революция. Всички те достигат своята връхна точка в периода на империализма. Найголямата им острота съвпада със зараждането на фашизма между двете световни войни. По-нататък в своето изложение Георг Лукач анализира поотделно посочените основни компоненти на тази духовна криза, която изживява европейската цивилизация. Обществената и идейната криза на рацията произлиза от противоречието демок между политическата свобода и равенство на хората и тяхната реална свобода и равенство. Ясно и образно този комплекс от противоречия е изразен от остроумния израз на Анатол Франс, че законът с еднаква величественост забранява както на богатите, така и на бедните да спят под мостовете. По такъв начин между двете световни войни възниква парадоксалното положение, че в почти целия цивилизован свят управляват де мократични правителства, но въпреки това демокрацията няма защитници. Ваймарската република се оказва демокрация без демократи ипонеже апаратът на властта е в услуга на едно анонимно малцинство, тя предизвиква у немските народни маси всеобщо дълбоко разочарование от демокрацията. Нейните най-добри застъпници са лишени от патоса на дълбокото убеждение. В този идеологически хаос фашизмът успява да се представи като изход от кризата на демокрацията.

Новата книга на словашкия литературовед българист Ян Кошка „Словашко-български литературни връзки (1826-1918)" е своеобразно продължение на предходната, издадена през 1978 г. книга „Словашки литературни погледи към българския юг (1876-1878)", посветена на така наречените български образи" в словашката литература, възникнали като отзвук на националноосвободителното движение на българския народ по време на Априлското въстание и Рускотурската освободителна война. Новото в „Словашко-български литературни връзки" обаче не е само в разширените исторически граници на темата и привличането на нови факти и мате риали, а преди всичко в тяхната систематизация и периодизация от гледна точка на словашкото културно и литературно развитие. Границите на изследвания период се опре делят от издаването на известния труд на П. Й. Шафарик „История на славянския език и литература по всички наречия" (1826) до възникването на самостоятелната чехословашка държава през 1918 год., т.е. с решаването на пробле ма за словашката независимост. В рамките на този исторически период Ян Кошка проследява отношението към България, българския исторически и културен живот в 3 етапа: 1. 1826- 1840, етап, свързан с развитието на научната славистика и славянската идея, с откриването на българите като етнически славяни и народ с богато културно минало и традиции (делото на Кирил и Методий). 2. Вторият етап (1840-1880) отразява развитието на словашката възрожденска идеология, която търси подкрепа и стимул в историческата съдба и националните борби на малките, поробени славянски народи. В този етап именно възникват произведения с българска тематика, разширява се информацията за българския исторически живот, усилено се правят паралели между Словакия и България в различен аспект, в които кристализират насоките на словашките стремежи за независимост, исто рически се конкретизира идеята за славянска взаимност и солидарност. Като акт на славянска солидарност се възприема Освободителната руско-турска война. 3. Годините 1890-1918 са заключителен етап от гледна точка на аналогиите в българския културен живот, които мо гат да подхранят словашкото национално дви жение. Исторически се изживява славянската идея и тя не може да бъде обединяващо звено в словашко-българските литературни връзки. Съ щевременно това епериод, в който се превеждат на словашки основни произведения на новобъл гарската литература (Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов). Но в техния подбор и критически коментар словашката страна все още се ръководи от един по-стар етап на типологически сходства, защото задачите на словашкото възраждане не получават политическа реали зация и все още имат романтична славянофилска окраска. Постепенно промяната в идеоло гическата програма на словашкото национално движение рефлектира и в отношението към бъл гарския литературен живот. Програмно новата ориентация на словашката литература в изоб ражението на народния живот търси аналогичен пример в модерната българска литература в лицето на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Търси се определен модел за развитието на литературата, модел, който трябва да се противопостави на романтичната идеализация на народния жи вот и политическия консерватизъм на Ваянски и Мартинската школа.

Преди повече от 50 години акад. Юрд. Трифо нов пише: Интересът към славянските първоучители, Константин (Кирил) и Методий, в днешно време не само не намалява, но, напротив, посте пенно се засилва. Колкото повече се изучават условията, в които са действували при турянето основите на славянската писменост, толкова повече излиза наяве, че двамата братя са били забе лежителни хора, които в много отношения са изпреварили разбиранията на своето време... - думи, под които с още по-голямо основание можем да се подпишем и днес. И ето, като закономерно следствие от този интерес, като отговор на една необходимост и като резултат от сериозното развитие на медиевистиката в България през последните десетилетия в ръцете на читателите е книга, каквато не беше се появявала в нашата книжнина, пък и никъде по света. Една идея на покойния проф. Кодов, възприета от сътрудниците на секцията „Българска литература до Освобождението" в Института за литература, е вече реалност и е редно да видим какви са „мерките" на тази реалност, нейната насоченост, та дори и полза. Но преди това не може да не се подчертае, че в материализацията на идеята участвуват учени от различни специалности - не само литературни историци, но и езиковеди, палеографи, историци, археолози, изкуст воведи и пр.: една внушителна научна „фаланга", която включва най-изтъкнатите специалисти в съответните области. Веднага трябва да се каже, че „Кирило-Мето диевска енциклопедия", разбира се, има справочен характер. Но с това горе-долу се изчерпват допирните и точки с познатите ни енциклопедични издания. И тук въпросът не е само в обхвата на материала или пък в изчерпателността на неговото излагане. Кирилометодиевистиката е слож на научна дисциплина, твърде енигматична по редица свои показатели и това не емогло да не сложи отпечатък върху разработката на отдел ните статии в книгата. Ето защо основната отлика на енциклопедията, предпоставена от самата същност на разглежданите явления, се състои В нейната научност. Нека поясня: равни щето просто изброяване и систематизиране 1 Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. - СПБАН, кн. 48, 1934, с. 159. на факти" е невъзможно (в пълнота) там, където фактите обикновено не са еднозначни, не подле жат на еднолинейни оценки и възприятия. А точно такива са повечето от „фактите“, даденостите, свързани с Кирило-Методиевия комплекс от въпроси и на цялостната старобългарска култура от IX-X в. - следствие и развитие на Кирило-Методиевото дело. Твърде много спорни места и неточности има в тези факти; много от тях, макар и заявени пряко в историческите извори, не се покриват с останалите ни знания за съответните събития; извличат се те и по логически път или пък направо са съвсем хипотетични. Така че в „Кирило-Методиевска енци клопедия" научността не е просто метод на работа, а една от формите на отношение към материала. Към него е пристъпено с широта на мисленето: представени са различните хипотези (ако има такива) по съответните въпроси, взето е отношение към спорните моменти, но без налагане на всяка цена на личен възглед; в редица статии книгата надхвърля рамките и изискванията на един енциклопедичен справочник и се превръща в самостоятелно научно изследване - например статиите „Азбуки старобългарски“, „Глаголица" (П. Илчев) и др. И за да приключа с характера на статиите в „Кирило-Методиевска енциклопедия": те представят не компилация по известните факти и положения - което само по себе си е от значение за широк читателски кръг, - но и с вод на съответната проблемат и ка; научна сис тематизация на проблемите, която оставя отво рени валенции" за по-нататъшни разработки или пък направо подбужда към тях. Акумулираното в енциклопедията знание е сериозен подтик за славянската филология и именно тук по моему е голямото научно значение на книгата.

Излезе от печат дългоочакваният първи том от голямата десеттомна поредица Периодика и литература", която се подготвя и издава от Института за литература при БАН под главното редакторство на проф. Милена Цанева и при сътрудничеството на почти всички кадри на института и многобройни сътрудници извън него. Дори само по мащабите на работата може да се съди за значимостта на това научно дело, макар че количественият или организационният аспект е най-външната и обикновено не най-показателната за същността на изданието страна. Споменах, че поредицата се очакваше с нетърпение не само от членовете на авторския колектив (тук ми се струва уместно да изразя недоумение от изключително дългите издателски срокове), но и от цялата културна общественост. Какво е примамливото в тази поредица? Преди всичко искам да разгранича интереса, който може да се прояви от различни професионални кръгове, към резултатите на това начинание. Преди всич ко, разбира се, неговата стойност е най-голяма за историята на литературата. Ненапразно изданието е замислено като подготвителен етап към многотомната история на българската литература, макар че по стойност едва ли би могло да бъде квалифицирано като помощно", а поскоро като конкуриращо самата многотомна история. И ценността на поредицата, струва ми се, най-малко се проявява в богатия факти чески материал, обхващащ всички (без политиче ските вестници) литературни и смесени издания. Само който се е ровил в необхватното море на българската периодика, може да си представи какво значи това. На практика едва днес за първи път имаме възможност да съберем целия фак тически материал, що се отнася до конкретното протичане на българския литературен живот. Досега, колкото и задълбочени да бяха изслед ванията на отделния учен или дори на цяла група, техните усилия оставаха ограничени от конкрет ната им изследователска задача, от недостъп ността и непроучеността на голяма част от малките издания и пр. Действително най-големите периодични издания са добре изучени, но пък съставянето на една система от взаимовръзки, които всъщност съставляват вътрешната струк тура на литературния живот, е постижение едва на днешната поредица.

Наред с многобройните си научноизследо вателски и издателски начинания Институтът за история и теория на литературата „Г. Калинеску" при Академията за обществени и поли тически науки в Букурещ извършва и една дейност, на пръв поглед чисто техническа, регистрационна, но всъщност извънредно важна и безусловно необходима за развитието на литературовед ските изследвания - библиографско проучване на изворите за историята на румънската литература. Когато се изпълнява от специалисти литерату роведи (както е в случая), тази работа не е нищо друго освен първата, основополагаща фаза на литературно-историческите проучвания. Убедително доказателство за това е издадената преди десетина години от сътрудниците на същия инсти тут Михай Морару и Каталина Велкулеску под непосредственото научно ръководство на проф. Йон Кицимия аналитична библиография на така наречените „народни книги" в старата румънска литература - едно ценно справочно издание, превърнало се в настолна книга за всички, които се интересуват от този род книжнина (М. Моraru, C. Velculescu. Bibliografia anali- tică a cărților populare laice. Sub îngrigirea ştiintifica a lui I. C. Chitimia. Partea I. Buc., 1976, 243 р. Partea a II-a. Buc., 1978, 568 р.). Подобен характер има и издаваната сега „Биб лиография на връзките на румънската литера тура с чуждите литератури в периодичния печат". По своя замисъл това е едно мащабно дело, в което са обхванати всички публикации в румън ския печат, свързани с чуждите литератури и с чуждия фолклор, както и всички преводи на литературни и фолклорни творби. Началната хронологическа граница на библиографията с 1859 г., тъй като за предходния период съще ствува изчерпателен библиографски репертоар Bibliografia analitică a periodicelor româneşti", vol. 1-2 (1790-1858). С издадения неотдав на том трети фактически приключва първият етап от работата - обхванат е периодът 1859-1918 г.; следващият етап ще бъде библиографското покритие на периода 1919-1944 г. Материалът в издадените три тома е разпре лелен по следния начин: първият том е посветен на англоезичните и немскоезичните литератури, вторият - на романските литератури (френскоезичните, испаноезичните, италианската и португалската), а третият - на всички останали лите ратури. За нас естествено представлява най-голям интерес последният том, тъй като именно тук • отразено присъствието на българската литература и на българския фолклор в румънския печат. Третият том есъставен от Ана-Мария Брезуляну, Катринел Плешу, Михаела Шопу и Корнелия Щефанеску със сътрудничеството на Симона Чокулеску, Медея Фрайберг, Михаела Хашегану, Виорика Йонеску-Нишков, Дину Пилат и Евге ния Попянга; изработен е под ръководството на Йоан Лупу и Корнелия Щефанеску. В самото начало на книгата, непосредствено след краткия предговор и упътването, как да се използува биб лиографията, с поместен списък на разработе ните аналитично периодични издания, на брой повече от 500, подредени азбучно. Самата библиография се състои от четири дяла: първият е посветен на латиноезичните и гръцкоезичните литератури (обхваната е класическата и средновековната литература на латински език, старогръцката, византийската и новогръцката литература); вторият дял представя рецепцията ан славянските литератури в Румъния (руската, полската, чешката, словашката, Югославските и бъл гарската); най-голям е третият дял, където са представени повече от 20 литератури в следната последователност: индийска, циганска, персийска, афганска, келтска, арменска, албанска, халдейска, вавилонска, еврейска, арабска, египетска, монголска, татарска, киргизка, турска, унгарска 141 Финландска, кавказки, китайска, индокитайска японска, корейска, африкански, индоамерикански, малгашка. Последният, четвърти, дял на библио графията представя рецепцията на румънската Литература в другите литератури според отзи вите в румънския печат през съответния период. Накрая е поместен общ за трите тома показалец на имената, в който са посочени не само чужде странните, но и румънските писатели и преводачи. Всяка от отразените в библиографията лите ратури е обособена в специален раздел, подчинен на следната структура: I- студии, статии и бележки (литературна история и критика), подредени както следва: а) общи въпроси; б) лите ратурни жанрове; в) персоналия; II - преводи и преработки: а) поезия; б) театър; в) проза; III - фолклор: а) фолклористика; б) фолклорни тек стове (народни песни, народни приказки, легенди и др.). Важно достойнство на разглеждания библиографски труд е наличието на насочващи анотации. Изработени с необходимата компе тентност и прецизност, те ни помагат бързо да се ориентираме за характера на всяка от включе ните публикации.