Книжка-7

1986, Книжка 7 - Съдържание

Експанзията на съвременното изкуство пробуди една твърде стара, понастоящем отново актуализирана идея - за сливането на изкуство и живот, на изкуство и обще ство. Причините за нейния „ренесанс" са от разнородно естество: психологически, но най-вече социални. А и в самото художествено развитие се разгръщат такива процеси, които дават обилна храна на днешния панестетизъм във всевъзможните му модификации. ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА ПАНЕСТЕТИЗМА Не за първи път в историята на естетиката се срещаме с утопичната идея за тоталното сливане на изкуството и човешкото битие. Привържениците на тази идея, за коя то нееднократно са изпети най-възторжени химни, отстояват различни по идеологическа обагреност възгледи: от пророкуванията на Новалис за едно мистично обеди няване на човечеството чрез вълшебството на поезията до утопичните упования на Хърбърт Рийд за спасяване на съвременната цивилизация чрез творчеството на худож ника. Оттук нататък изкуството се представя в необичайна светлина, нему се приписват възможности, каквито то едва ли притежава: то било в състояние да надскочи традиционните си граници, да раздере обвивката, в която го познаваме от векове насам, та в една необозрима откъм проявления глобална естетическа „радиация" да се превъ плъти в многообразните форми на живота. Обхванато от огромна пулсираща дифу зия, то разрушавало дори само себе си, понякога и напълно, за да се прероди чрез найнеочаквани метаморфози в друга естетическа субстанция - в обществената дейност и съществуване на хората. ce Преображенията на панестетизма са доста разноречиви: веднъж на изкуството приписва миротворческа роля, друг път то бива провъзгласено за чудодейна панацея срещу всички и всякакви социални недъзи и пороци, трети път в него се съзира надежд но средство за цялостна симбиоза между вдъхновено художествено творчество и найтривиалните страни на живота. У Оскар Уайлд панестетическата идея ще прозвучи с явна нотка на парадоксалност: „Животът копира Изкуството - възглед, който пре дизвикателно отхвърля просъществувалите от елинската античност до ХVIII в. схва щания за изкуството подражание на действителността, „Животът подражава на Изкуството далеч повече, отколкото Изкуството на Живота. Това е резултат не само от подражателския инстинкт на Живота, но и от факта, че... Изкуството му предлага конкретни красиви форми, чрез които той може да реализира енергията си. "2 Без да заличава синора между тези две различни територии, Уайлд подсказва за жизнетворческата стихия, присъща на изкуството.

Отразил в лириката си мъките, стремежите, борбите, жертвите, победите и погромите на българския народ в усилията му да създаде свободна, обединена, демократична родина, народният певец Иван Вазов в „Недопята песен", спокойна и носталгична равносметка на неговия живот, отдаден на народ и родина, говори за любовните си недопети песни. Те всъщност са изпети, но сме свикнали да не ги забелязваме, да ги пренебрег ваме, да ги омаловажаваме количествено и качествено, психологически и естетически. Любовната лирика на Вазов е разглеждана само в основни, изчерпателни студии, посветени на целокупното му творчество. Затова и съставителят на една антология на българската любовна лирика, в която помества близо 320 любовни стиха от бъл гарски поети от Петко Славейков до Багряна, е представил Вазов само с четири. А в предговора „Любовта в нашата поезия" Вазов не е споменат като определен момент от развитието на любовната ни лирика, като неин главен представител, а само за да се изтъкне, че „Другото в Кирил-Христовата любовна лирика е само една степен погоре от Вазова". ка Вазов е усещал, очаквал и подготвял националноосвободителната революция още в началото на 1871 г. с едно от първите си печатани стихотворения, „Днес" (1, 378-379). Патриотичната тема, просвещението на народа, красотата и копнежът по величествените български планини, увереността в светлото бъдеще на народа - всичко това прозву чава още от първите му обнародвани стихотворения (1, 371-378). Обаче в Сопот през 1875 г. той разбира, че е призван да възпява борбата на своя народ. И прави равносметна дотогавашното си творчество и го отрича, скъсва струните на интимната си лирика и ги заменя с железните струни на революцията. Вазов подхваща ботевски мотив, станал по-късно основен, съдбовен в лириката на нашите големи пролетарски поети. Той се обвинява преди всичко за захласването, с което е възпявал красотите на родната природа („Новонагласената гусла", 1, 86-88, строфите II, IV - VIII). Дотогава Вазов отпечатал само „Борът“, „Станси. Стара планина“ и „Сбогом на Витош планина" (1, 77-79, 375-377, 409-411). Любовни песни не е печатал, но е писал. За тях споменава само в трета строфа: „Ази възпявах мойте надежди, /мойте желания, лудешки, мили, черните очи, витите вежди, що са нас млади сявга пленили."

Задачата с да се реконструират вероятната руска космогония, руският Олимпи пантеон, съвкупността от основни „ божества" - образи-символи, „архитипове" в него. Работата е там, че другите народи имат цялостни космогонични поеми, епопеи, от които може да се разбере кое в битието даденият народ смята за първостепенно важно кое за второстепенно, т. е. йерархията от ценности и ориентири, с която в дъл бините на душата си се съпоставя човек в своето поведение и мислене при изгражда нето на живота си. При елините такива поеми са „Теогония" на Хезиод, натурфило софските поеми на Емпедокъл и Парменид; при италианците - „Божествена комедия" на Данте; при скандинавците - „Еда"; при индусите - „Химните на Ригведа" и т. н. В руската словесност такива сводове и съборни словесни храмове, направо разглеждащи възникването и устройството на света, няма нито във фолклора, нито в литературата. Но от (съвкупните) трудове на поетите такава национална космогония се формира и изгражда: изразени са същностните сили и стихии на националния космос, това, което е скъпо на руския ум и сърце. В цялата поезия, разбира се, ще потънеш... И ето аз взех том със стихове на Тют чев, най-големия натурфилософ от руските поети, за следния експеримент: ако те се разгледат като цикъл и космогонична поема от типа на Хезиодовата „Теогония", какъв ще се очертае в крайна сметка пантеонът, съвкупността от основни митологеми? И аз се заех да вниквам от стихотворение в стихотворение, четейки всяко един вид като „Омиров хими“ за едно или друго божество"; за Пробляська, Безсъницата, Пролетната буря, Последния катаклизъм и т. н. И започна да се очертава особена руска картина на мирозданието. За по-голяма вярност всеки образ покрай използуването му от Тютчев проверявах чрез вариантите при други руски поети. Така че крайната цел замисленото изследване беше да се покаже космосът на руската поезия и да се опише руският образ на света. на Пристъпвайки към експеримент, преди всичко се стараят да премахнат пречките, отклоняващото влияние на други сили и полета. Така и аз, чийто ум и душа ще бъдат уред в предстоящия опит, съм длъжен да се освободя от предварителните схеми и априорни представи за това, какво е руски дух и какво „лъха" от него; да превърна себе си във вакуум и tabula rasa" и по кандидовски да вниквам..

Може би най-поразителното в съвременния роман - навлязъл в нова област на естетически възможности - е радикалното пренебрегване на редица „осветени" от тра дицията литературни канони: класическата строгост на сюжета се разпада в хаотичен ансамбъл от психологически състояния, в комплекс от мотиви; увличащата интрига се удавя в поредица от статични положения, монотонност на детайли и обилие от ве щи, а героите - ключова фигура в повествователната структура, - лишени от конту ри, загубили плътността на отделните индивиди (минало, психология, професия, име), присъствуват, но без физиономия, преминават в профил, бегли, изчезващи. Важното в съвременния роман не е историята, не е интригата, не е животът, не е любовта, смър тата, не са героите, нито ситуациите, нито вещите - констатира съвременен критик - техниката на романиста. a Действително новороманното в тази техника, естетическата призма, която санкцио нира и прави възможни трансформациите, е времето - новото отношение към неговото присъствие, към възможностите му за обновяване и преобразуване, за създаване на нова, модерна по форма и по дух литература; удоволствието от свободната игра с него. „Хронологическите ефекти днес не са нищо друго освен топически инструменти в ди намиката на текста. "1 Но удоволствието от играта с времето далеч не е безобидно и го ляма част от съвременните писатели - Пруст, Джойс, Дос Пасос, Фокнър, Жид и В. Улф - се постараха, всеки по своему, да осакатят времето, пише Сартр. „Едни го ли шиха от минало и бъдеще и го сведоха до чистата интуиция на момента; други като Дос Пасос го превърнаха в ограничена и механична памет. Пруст и Фокнър просто обез главиха времето; те му отнеха бъдещето, т. е. свободния избор и действие, а Литературата традиционно е причислявана в разноречиви класификации към т. нар. „времеви изкуства". Понятието за време в литературата е това, което е понятието за пространство в живописта - доминиращо естетическо отношение. Обективните ос нования за съживяването на интереса към категорията време се обуславят не само от усложняването на неговите функции като структурен компонент на произведението, но и от натоварването му с нови задачи, далеч надхвърлящи структурообразуващите му свойства. Като конструктивен принцип то катализира активността на всички форми на художествено изобразяване; моделира художествения образ, спомага за идейно-есте тическата оценка на действителността, организира художествената фантазия, усилва съдържателно-смисловите елементи, насочва естетическото въздействие и т. н. Издигането на времето в непосредствен обект на естетически анализ кондензира в себе си както проявите на подчертан интерес от страна на различни сфери на науката и културата, така и еволюцията на философското мислене, ускорения ритьм на история та, промяната в социалнопсихологическия стереотип на осъзнаване и усещане“ на времето.

Странно за е, че досега в нашето литературознание почти не е разисквана темата взаимоотношенията между П. К. Яворов и К. Христов. Нямам предвид житейските отношения, каквито те почти не са имали поради редица причини, а евентуалните творчески взаимодействия и влияния. Яворов и К. Христов са най-значителните дебютанти в българската поезия през последното десетилетие на XIX в., заели по-късно предно място в новата ни литература. Фактът е знаменателен не с това, че дебютът им съвпа да с прословутия fin du siècle, ознаменуван от апогея на символизма, а с обстоятелст вото, че и у нас краят на столетието е свързан със сложни трансформационни процеси в областта на литературата. Това е началото на българския модернизъм, свързано новата естетическа линия на сп. „Мисъл“, начело на което стои д-р Кр. Кръстев. Интере сът към тази значителна, ала сложна и противоречива фигура в нашия културен живот от недалечното минало е продиктуван от стремежа тя да получи по-точна марксическа оценка след няколко десетилетия едностранчива и преднамерена интерпретация. Но в случая д-р Кръстев ни интересува не сам за себе си, а във връзка с дебютиралите към края на столетието К. Христов и Яворов. C Доброжелателното отношение на главния редактор на сп. „Мисъла към двамата неизвестни млади поети в никакъв случай не е случайност. То не е и литературно меценатство в традиционния смисъл на думата, макар че тази дума е съвсем намясто, когато трябва да се характеризира личното участие на д-р Кръстев в живота на двамата поети през този период. Независимо от това как се развиват впоследствие отношенията на критика с всеки един от тях, по времето, когато дебютират, той е техният найвлиятелен покровител и поддръжник. Малко известен факт е, че петмесечният престой на К. Христов в Неапол в началото на 1897 г. е станал възможен благодарение на активното застъпничество на д-р Кръстев. Този престой в Италия, на който дължим появата на втората стихосбирка на К. Христов „Трепети" (а според предварителното условие младият поет е трябвало да преведе и Байроновата мистерия „Каин"), изиграва много съществена роля в творческото укрепване на неговия талант. Неоценима е заслугата на д-р Кр. Кръстев за професионално-творческото съзря ване и на Яворов. След като никому неизвестният телеграфист от провинцията сътруд ничи на сп. „Мисъл“ в продължение на две години (1897-1899), с активното съдей ствие на д-р Кръстев и П. П. Славейков в началото на столетието той бива преместен в София и не след дълго получава статут на професионален литератор. Покровителствувайки талантливи млади поети, главният редактор на сп. „Мисъл не е задоволявал някаква лична суета. Той е провеждал - според разбиранията и възможностите си - една целенасочена литературна политика, чиято основна задача е била дискредитирането на смятаната от критика за остаряла Вазова поетика и извеж дането на българската литература към общоевропейски хоризонти.

„Записки по българските въстания" на Захари Стоянов са един духовен връх в на шата литература, чиято величина непрестанно ще измерваме. Нарекоха тази книгафеномен българска „Илиада", голямата българска книга, а нейния автор - български Тукидид, гладиаторска личност.... „Обществено-историческата необходимост трябваше да роди произведение като „Записките“...- пише Ефрем Каранфилов в книгата си „Най-българското време". - И тя създаде Захари Стоянов. „Записките“ са плод на обективната действителност и на субективната творческа сила на автора. " CH „Записките" останаха на своето място в пантеона на българската книжнина като една от най-българските книги, учебник по българщина за идните поколения. Влас Един проникновен ценител и тънък естет дава много точна характеристика на художника Захари Стоянов, от чието „огнено перо" се раждат горещите страници на „Записките". NO DIESTORM TR Само тънката впечатлителна натура на поета е в състояние наистина да възпроизведе с такива живи краски, които ви дават ощущението на пълната действителност, картините на миналото, едно минало пъстро, съставено размесом от високо траги чески и забавно комически епизоди. Голяма гъвкавост на перото се изисква да се опи шат с еднаква вещина едните и другите. И тая вещина Захари Стоянов я притежаваше във висока степен" - пише Иван Шишманов 2. „Знаменита е тая епоха от българския живот - възкликва Захари Стоянов - бла зе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото и величие. " Едва ли е ирония на съдбата, че тази участ и прослава се паднаха нему. Подбудите да се захване с това титанично дело са ясно изразени в „Обявление" за „Записки по българските въстания" с дата 15. ІХ. 1882 г., Русе, отпечатано като листовка в двеста екземпляра и публикувано в бр. 16 и 17 от 25. ІХ. 1882 г. на в. „Светли на“ и в бр. 40 от 30.IX.1882 г. на в.,, Съветник“.Идеята за „Записките" не е щастливо хрумване, а дълбоко осъзната творческа задача, която се превръща в негово „жизнено дело" (Lebenswerke). „Всеки народ има своето минало, което старателно се изучава от потомството. Ако човек се завземе да пише история на българския народ от неговото попадение под турско иго до Освобождението му, то кое събитие трябва да държи първо място в ней ните страници? Ние мислиме, че това събитие без съмнение трябва да бъдат въстания та, чрез които той се опита да свали от гърба си веригите на робството в 1836, 1841, 1851, 1861, 1867, 1868, 1875 и 1876 година.

Може би всеки сатирик трябва да напише книга като „Викове“, за да знаем как се ражда сатиричният гняв, как поетът изстрадва своята безпощадност. Светът на Добри Жотев, съкровеният, непоказван никога така цялостно, е във „Викове". Не болен, а открит за човешките болки, не развълнуван, а неумолимо разтърсван от човешките молби“ и „повели" - това е личен свят, побиращ огромната тревога на съвремието. От Викове" нататък ще знаем, че поетът носи душа, превърната „цялата в слух", че в нея си „вбива" световната мъка и че той през болката ще призовава: „Викайте! Викайте! Викайте!" Но не страдалец е поетът, състрадавайки. Човешките „викове“ са посрещани от него с жадни въпроси и терзанието е терзание на размисъла, мъчението да отговориш... Сатиричните поеми „На гости у дявола“ се раждат през петдесетте години. След спонтанния израз на възторга от победата, от революционното сътворяване на свобо дата, след опиянението на отприщените сили и безкрайно разкритите хоризонти... идват посещенията" у Дявола, мъчителните беседи в сумрака и вече - придирчивият поглед наоколо, навсякъде, навътре в човешките души... Тогава искрени ли са били стиховете от „Жажда"? Не са ли били те съответната дан на времето, което беше вре ме на митинги, агитки, песни и речи? Не бяха ли те стихове, които поетът като гражда нин в крак с времето си можеше да си позволи, докато в душата му се е провирало съмнение? Или те бяха последните маршове на празника преди трудната делничност? Не е така - нито са участие в литературния живот без вътрешно вълнение, нито сле ди на заглъхваща радост. „Жажда“, както и всички следващи книги на Добри Жотев, го представя такъв, какъвто е в момента - в радостта от победата и мечтата, в собст вената си младост и в младостта на своята социалистическа държава. Сатиричният дух се е явил по-късно и глас му е бил даден. Но в какви ли вътрешни сътресения е ставала промяната! Малко ли е дръзкия изчислител на петилетките да видим „снизан" до коляното на злоречивия Дявол с оплакване: ... .. в гърдите ми мъка жежи... Мефисто, ти бродиш в душата човешка, Мефисто, прозри и кажи!"? Малко ли е след песните „Наша майко, светла революцийо" да ни се изпречи „Човекът зрителна измама“ или да бъдем въвлечени в големия „Маскарад на лъжата"? Сред подобни въп роси именно се намесват поемите от сборника „Викове" - творби страстни, дълбоко трагични, издаващи грамаден устрем за разрешение, за вярна посока. Те обясняват душевното състояние на поета в периода, когато започва сатиричното си творчество, и са показателни за ония негови индивидуални качества, които му налагат да бъде сатирик. Но преди да се обръщаме към стиховете, нека имаме предвид едно пряко обясне ни

Със зараждането на киноизкуството се появиха не само нови художествени произведения. Развила се и нови способности у човека да преживява новото изкуство и да го разбира. Карл Маркс пише: „Както едва музиката пробужда музикалния усет на човека, както за немузикалното ухо най-хубава та музика няма смисъл, не е предмет за него, защото мой предмет може да бъде само утвърждениетона една от моите същностни сили, т. е. той може да съществува за мене само така, както съществува за себе си моята същностна сила, като субективна способност, защото смисълът за мен на един предмет (той има смисъл само за съответствуващото му сетиво) стига точно дотам, докъдето стига моето сетиво, затова сетивата на обществения човек са други сетива в сравнение със сетивата на необществения; едва в ре зултат от предметно разгърнатото богатство на човешкото същество за пръв път биват отчасти развити, отчасти породени богатството на субективната ч о вешка сетивност, едно музикално ухо, едно око за красотата на формата, накратко - сети в а, способни за човешкото ползуване; сетива, които се утвърж дават като човешки същностни сили" (Карл Маркс, Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. Маркс-Енгелс. Пълно издание, І разд., 3 т., с. 120, Маркс-Енгелс-Ферлаг, Берлин, 1932). На друго място Карл Маркс казва: „Предметът на изкуството - както и всеки друг продукт -съз дава публика с усет за изкуство и със способност да се наслаждава на красивото. Ето защо производството произвежда не само предмет за субекта, но и субект за предмета“ (Карл Марк с. Към критиката на политическата икономия. Увод). Голям пропуск представлява обстоятелството, че изкуствознанието досега се е занимавало главно само със създадените предмети на изкуството, а не и с онези възникнали поради диалектическо взаимодей ствие „субективни способности“, които позволяват да се види създадената красота и тя да предизвика на слада именно като красота. Макар обективната действителност да е независима от субекта, красотата според Маркс - се нуждае от способен да възприема субект, за да стане действителност, тоест преживя ване. Тази красота е не само обективно действителна, тяе не само напълно независим от наблюдателя атри бут на предметите, не е нещо, което би могло да се схваща като предмет дори и без субект, дори тогава, ако например на земята не съществуваха хора. Защото онази красота, която се нрави на човека (друга ние не познаваме), представлява човешко преживяване, психическа функция, променяща се съобразно с човеш ката раса, епохата и културата. Красотата следователно е предизвикано от обективната действителност субективно преживяване на човешкото съзнание. Това преживяване се подчинява на закони: на общите закони на съзнанието, които поради това, разбира се, не могат да бъдат обозначени като чисто субективни ce Историята на изкуството досега не се е занимавала особено с този субект, който трябва да се смята за носител на художествената култура и чиято чувствителност и богатство на преживяванията не само развиват под въздействие на изкуствата, но, както твърди Маркс, и „възникват“ под тяхно въздействие. За това тук говорим не само за историята на изкуството, а в същото време и в пряка връзка с това и за ис торията на човека. Да се изследва и скицира онази част от развитието на човешката способност за възприемане (чув ствителност), която е във взаимодействие с киноизкуството, е задачата на тази книга.

Краят на 40-те и началото на 50-те години на XIX в. е време на интензивно развитие на преводи белетристика. Само няколко години по-рано са отпечатани първите преводи на п ценни повести, които без уговорки могат да бъдат причислени към новата, следсредновековна литератур „Изгубеное дин" (1845) от дете“ Й. (1844) от Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович; „Покрестението на един свещения Ис превод Е. Ръдулеску, превод на В. Станкович; „Приключения Телемаха“ (1845) от Фр. Фенели бавят на П. Пиперов. Към тях през 1844 г. според хронологията на първите им печатни издания се пре и две познати от по-рано творби - История на Великий Александра Македонца" (прев. Хр. П.В силев) и „Баснословие Синтипа философа" (прев. Хр. Павлович). Но развитието на преводната белер стика през първата половина на XIX в. върви на тласъци. След краткия благодатен период (1844-189идват две години, които не предлагат нови творби. Следващата вълна се заражда през 1848 г., когато д 100 редакцията на Ив. Богоров започва да излиза „Цариградски вестник", който доста редовно печата превод на белетристика, при това по един модерен начин. Както посочва Г. Боршуков, „само няколко години, след като романът е заел мястото на подлистник в европейския печат, Богоров дава в подлистник забележител ния и напълно подходящ за тогавашния български читател роман на Д. Дефо „Чудесиите на Робенсина Крусо" още със започването на вестника..., Еничерете"..., като основава традицията да се поместват романи в българските вестници, "1 От 1850 г. за повече от десетилетие вестникът преминава в ръцете на Ал. Екзарх, който в това отношение остава верен на Богоровата традиция. В първите години на неговото редакторство „Цариградски вестник" помества„Павел и Виргиния“ и „Индийска хижа" от Б. дьо Сен Пиер в превод на Ан. Гранитски, „Абдиритите" на Кр. Виланд, няколко повести на Кс. дьо Местр и др. Поне до началото на Кримската вой на (1853-1856) повече от половината от преводните белетристични творби, при това по-значителните про изведения, излизат на страниците на „Цариградски вестник", който по това време е обединителен център за българските книжовници и преводачи. Той по думите на Н. Генчев се превръща в трибуна на френска та и въобще на чуждата литература в България. "2 Една от интересните творби, появили се по това време в „Цариградски вестник“, е „Училище за де цата". Същият текст е отпечатан и като самостоятелно издание през 1852 г., като е посочено, че е превод от френски. И в двата варианта отсъствуват имената на автора и преводача. Ст. Минчев установява ав тораи творбата - Magasin des enfants" на Мари Льопрене дьо Бомон". Балан, а след него и М. Стоянов предполагат, че преводач е Анастас Гранитски

През 1985 г. световната литературна общественост отбеляза чрез редица научни сесии, монографич н и изследвания и популярни статии, радио- и телевизионни предавания 800-та годишнина на една от най-бележитите творби на европейското средновековие - древноруския паметник „Слово о полку Игореве", станал отдавна достояние на общочовешката култура чрез стотици преводи на най-раз лични езици и томове от изследователски трудове на учени от целия свят. Характерът на сюжетното повествование, художествено пресъздало неуспешния исторически поход на Новгород-Северския княз Игор срещу куманите, откроява една от най-съществените проблеми на ста рата руска литература - проблемата за борбата срещу външните врагове на народа, а златното слово" на киевския княз Светослав, представляващо идейният център на произведението, издига най-прогресивния за времето призив за обединение срещу феодалната разпокъсаност на князете. Образът на руската земя, обширна и богата, но изтерзана от междуособните разпри на князете, „полята с кръв“ и „засята с кости", по която не се чува песента на орача, руската земя, в името на която неизвестният автор призовава към обе динение, преминава като лайтмотив през цялата творба и определя идейното и художественото и единство. „Слово о полку Игореве", отразило върха на средновековната естетическа мисъл, обединява в свое образно художествено цяло патоса на ораторската реч с емоционалната успокоеност на епоса и лиричната задушевност на песента. В него хармонично се съчетава литературната езикова култура на автора със сти ловата поетика на народното творчество. То представлява нов тип на прозаично повествование с ритмич но организирани фрази, наподобяващи стихова структура. В това единство на разнородната си художест вена същност „Словото" и досега предизвиква най-различни, често едностранчиви творчески решения в пресъздаването му както на съвременен руски, така и на всеки друг славянски и неславянски език. Но случайно толкова пъстра е картината на съществуващите досега многобройни руски преводи на„Словото написани в стихове или в ритмизирана проза, близки по тип до народната песен с тоничния стих на руски те билини или създадени по принципа на литературното стихосложение; вариращи от близкия до народната ритмика четиристъпен хорей до тържествения „александрийски стих" на ямба или характерния за антич ната поезия хекзаметър; преводи, които придават архаизиран колорит на оригинала или които го ось временяват, и т. н. В България досега са известни седем пълни превода на „Словото“ и няколко на отделни откъсн от него, обхващащи периода от Възраждането до наши дни: три, излезли от печат преди 9. ІХ. 1944 г. - на Райко Жинзифов, Ефрем Каранов и Бойчо Липовски, два след 9. ІХ. - на Людмил Стоянов и Кирил Кадийски и два неиздадени досега превода на Андрей Германов и Михаил Михайлов. Тези преводи (като се спрем дори само на излезлите от печат) представляват също така твърде пъстра картина на преводачески решения. Макар че преводачите са се ръководили в една или друга степен от руски те преводи, те отразяват индивидуалния им творчески почерк, имат различна историческа съдба и създават едно SATE твърде SK богато coobe s и разнообразно битие на паметника в развитието на нашата култура.

Археографските издирвания на произведения, посветени на живота и делото на личности от българската история и култура, в ръкописи от съветските книгохранилища хвърлят нова светлина върху редица съществени проблеми в областта на българо-руските книжовни взаимоотношения през средновековието. На първо място ще отбележим развитието на агиографските цикли за българските светци, сред които и на основателя на Рилския манастир. Наблюденията в тази насока очертават наличието на определена литературна традиция, която староруските книжовници и преписвачи спазват в течение на няколко десетилетия. Оказва се, че на руска почва възникват или се адаптират въз основа на по-ранни текстове нови проложни жития за Иван Рилски. DENTE) Агиографската творба, която ще бъде представена в настоящото съобщение, се отнася към кратки те проложни жития на Иван Рилски. Новооткритото съчинение влиза в състава на руски ръкописен сбор ник, датиран от съветските палеографи към XVII в. — Пролог за септември -март. Ръкописът се съхранява в Централния държавен архив на древните актове (ЦГАДА) в Москва под № 74 от фонд 201 - сбирката на граф М. А. Оболенски. В палеографско и езиково отношение този пролог не е проучван специално. Отбелязан е само в машинописния опис на сбирката, в който са посочени няколко кратки данни за паметника. С оглед на това се налагат някои по-подробни сведения за ръкописа от палеографска гледна точка. Пролог № 74 съдържа 11+811 листа, 19,5 х 30,5 см, текстово поле 14,5 х 24,5 см, 20 реда, 10. Липс ва началото. Голяма част от листовете са реставрирани. Хартията е плътна, светложълта. Водните знаци са следните: две кули (Bг., № 15 955 от 1576-85), две кули с инициала „М" (Br., № 1596 от 1581) и двуглав орел (Вт., № 300 от 1591-92). Подвързията е късна, от ново време, картон с кожа. Украса няма. Писмото е среден полуустав. Употребено е кафяво мастило. От влагата на отделни места някои от буквите са заличени. Писали са няколко книжовника. Двуеров правопис, употребява се само малката носовка. Често се среща буквата с. Широко с употребен паерчикът. Приписки няма. Ръкописът принадлежи към стария тип пролози, включващи освен кратките жития на светните и поучения, и слова от патерика. По отношение на съдържанието на агиографските съчинения трябва да се отбележи, че те представляват контаминация от светците и разширената редакция на пролога. В този тип пролог обикновено се включват кратките жития на българските светци Петка Търновска, Иларион Мъгленски и Иван Рилски. Паметникът започва с Поучение на Григорий Богослов (без начало). В пролога са застъпени паметите на голяма част от руските светци. От южнославянските светци освен българските е отбелязан Вячеслав Чешки (под 28. ІХ). Житията на българските светци са ценни за нашата литературна история. Всяко едно от тях е своеобразна редакция, преработка на известните досега текстове - факт, заслужаваш допълни телни проучвания на руската и славянската агиографска традиция.

В рецензираната книжка централно място заема статията на проф. Гере Ирлиц от Хумболтовия университет в Берлин Ерист Блох - историкът на философията". Тъй като делото на Блох е тясно свързано с проблемите на ли тературната история и нейната методология, предлагаме преглед на тази статия. В своята лекция върху „Фено менология на духа" Ернст Блох си послужва с един образ, за да обясни смисъла на това основно съчинение на Хегел, заело първостепенна позиция в класическата немска философия. Тук, казва той, имаме пред погледа си едно разузнавателно пътуване на съз нанието от сетивната положителност до Хеге ловата крайна станция на абсолютното знание. Авторът на статията отбелязва, че Блох е бил майстор на словото и е съумявал да изрази най-слож ни философски представи чрез образни внушения. У него откриваме романтично съчетание между строга рационалност и експресивност на чувст вото. Сам Блох е съзнавал, че литературната форма не е просто външен елемент на един научен и преди всичко исторически или философски текст, а е форма на неговото съдържание. При него сти лът се превръща в израз на социалното поведение, продължава авторът. Затова съчиненията на Блох предлагат твърде лична форма на философското езиково майсторство, каквато откриваме и в съчиненията на Георг Лукач или Валтер Бенямин - други двама значителни марксически философи от по-ново време. Езикът на Ернст Блох съответ ствува на целта да се предизвика у читателя емо ционално напрежение по отношение на определе ни диалектически аспекти на действителността, заключава авторът. При цялата си научна извисеност всички произведения на Блох притежават нещо от книгите с приказки - те напомнят разказани истории, в които има изобилие от случки, обвеяни от обая нието на непознатото, и въпреки това тези истории проникват дълбоко в съзнанието и душата ни. Сякаш най-после сме намерили онова, което сами сме предчувствували и желали. Но въздействието на неговите лекции е несравнимо по-голямо от това на книгите му, посочва Герд Ирлиц. Словесната стихия на Блох се разкрива най-пълно пред аудиторията. Начинът на мислене при Блох продължа ва традицията на философията като беседа и поучаващо слово. Авторът отбелязва, че пред свои те слушатели Ерист Блох разгръща историята на философията като пъстър вълшебен килим. За да 128 го разберем, той изяснява орнаментите, мотивите, образите. Блох отделя комплексите от проблеми, освобождава от тях теоретичния процес и го пред ставя като единство от история на идеологията. Неговият стремеж е да не разглежда историята на философията, а историята на философията, подчертава проф. Ирлиц. Историкът на философията има за задача да разграничи проблемното съдържание от идеоло гията в историята на философията и същевременно така да обхване цялото на следващите една подир друга големи мисловни форми, че разделянето на двете плоскости да остане на заден план само като методологическа абстракция. Именно това е първият от елементарните методологически принци пи в историкофилософските изследвания на Ернст Блох. Освен това той посвещава усилията си върху проблема за отношението между човек и природа, по-точно - между исторически създадения свят и създаващите го големи деятелни структури. През четиридесетте години, когато живее като емигрант в САЩ, Блох пише своята книга „Субект- обект" с подзаглавие „Разяснения върху Хегел". Тя излиза през 1951 година в ГДР като първа негова творба след завръщането му в страната. Тази книга е една от трите фундаментални изслед вания върху Хегеловата философия, излезли през ХХ в. И трите са създадени по едно и също време, независимо една от друга, в антифашистко изгнание (другите две са „Младият Хегел" на Лукач и „Разум и революция" на Маркузе). Книгата на Ернст Блох е пронизана от духа на Хегеловата мисъл. Проф. Ирлиц подчертава, че с това си произ ведение Блох дава необикновено голям принос в историята на философията в частност, но и в ця лата марксическа методология на историогра фията.

Скромната по обем, но затова пък достатъчно интересна като проблематика книга на Г. И. Богин Филологическая герменевтика" представлява първи, макар и не съвсем разгърнат опит за съз 132 даване на марксистка херменевтика. Херменев тика, стремяща се да преодолее цялото стълпо творение от неокантиантски, дилтейантски, фе номенологически, екзистенциалистки тенденции и въз основа на диалектическия и историческия ма териализъм да изгради цялостната методологи ческа теория за разбиране и тълкуване на текста. Изследването на Богин не представлява обстоен критически анализ на историята на херменевтиката, нито пък на съвременното и състояние в западното философско и хуманитарно мислене. Критическите бележки и възражения на автора се ограничават в сбитото, максимално синтетично и концептуално проследяване само на основни моменти от историята на филологическата херменевтика. Достойнството на представяната работа може да се потърси в друга посока - тя действително не е отричащо-цитираща, а преди всичко пре осмислящо-конституираша. Стремежът й е да изгради основите, да маркира методологическите подстъпи към една нова марксистка херменевти ка. Книгата на Богин по своята концептуална същност и идейна насоченост е косвено, потенциал но противопоставяне на западногерманската херменевтика, която авторът открито определя като ахерменевтична. Стремежът да разберем, тълку ваме и представим максимално адекватно текста на изследването ни кара да изпитаме върху соб ствения си гръб цялата сложност на проблемите, поставени в него. Същият този стремеж ни кара волю-неволю да използуваме един от основните постулати на херменевтичната процедура, който се състои в обръщане към „авторитета на традицията". Това на практика означава да се даде от говор на въпроса, как традицията се проявява във всеки феномен на съзнанието, как тя се обективи ра в текста, как съвременното мислене се свързва с насоките и резултатите от мисленето на предходните поколения. Ето как формулира този верен по същността си и непредизвикващ възражения принцип доайенът на западногерманската херменевтика Х. Г. Гадамер в „Истина и метод: „Самото разбиране трябва да се разглежда не толкова в качеството на акт на субективност, кол кото в качеството на включване в осъществяване то на традицията, в която миналото и настоящето постоянно се опосредствуват. Именно това трябва да бъде изведено в херменевтичната теория, в която прекалено преобладава идеята за проце дурата и метода. Следвайки тези разсъждения, мо жем да кажем, че не ще разберем правилно пред ставяната книга, ако не я ориентираме и съотне сем с традицията, чийто плод се явява тя. Само тогава ще можем да обясним правилно привид ния парадокс, по силата на който Богин обвинява създателя на съвременната философска херменевтика в ахерменевтизъм. В изследването на Богин немският опит при съствува, но фундаментално преосмислен върху различни от немските философско-методологи чески позиции. За да разберем това конституира що преосмисляне, трябва да сме наясно какво то преосмисля, т. е. на какво се опира и на какво се противопоставя Още в самото начало Богин фиксира точно пред мета на своето изследване. За него филологи ческата херменевтика е научна дисциплна, изу чаваща процесите на разбиране на текста". Той не свежда акта на разбиране до някаква строго регламентирана процедура, а разглежда разбирането като съвкупност от сложни процеси, при това в голяма степен интерсубективни, стреми се да анализира протичането на тези процеси, да потърси тяхната логика. Имайки предвид, че въпросът за същността на разбирането на текста е един от най-трудните във филологията, Богин не се огра ничава само с някакво единствено и твърдо опре деление. „Диалектическият подход - пише той - към такова понятие като „разбирането" изисква и разширяване на определението, и разглеждане на това понятие в неговия исторически и съответно логически процес на образуване.“ Той търси пределни определения на разбирането, такива, кои то, без да се явяват „твърди“ и „окончателни", позволяват само да се отграничи предметът на изследване от други - в частност от мисленето, съзнанието и знанието. За него разбирането е процес на постигане на смисъла на текста, усвоя ване на чуждите преживявания, мисли и решения, опредметени в текста, движение към знание, производство на знание (без само то да е знание)“.

Неотдавна се появи учебникът „История на чешката литература", част първа, дело на Иван Павлов и Величко Тодоров. За първи път у нас излиза самостоятелна история на отделна славянска литература (досега са изследвани някои периоди на руската литература, добре известни са бъл гарските общи трудове по история на славянските литератури). В учебника е представено оформя нето и развитието на чешката литература в пе риода от нейното възникване до края на Първата световна война. Огромният по обем материал е групиран в три основни раздела. Всеки от тях всестранно и изчерпателно изгражда сложната, многостранна картина на чешката литература в отделни етапи от нейния развой. В това изобилие от писатели, творби, теми, проблеми, характери двамата автори са успели да синтезират и характе ризират най-важните същностни черти на чешката литература. В учебника се откриват мнения и постановки, свидетелствуващи за съществуване то на национални исторически школи. По този начин Ив. Павлов и В. Тодоров се стремят да се до ближат до научната истина в трудовете на чешки, словашки и български учени. Текстът на учебника •изграден върху основата на марксисткото лите ратурознание. Първият раздел от „История на чешката ли тература" е посветен на старата чешка литерату ра. Материалът е подреден според утвърдената чешка литературна периодизация за този период. Състоянието на литературата по чешките земи е представено в тясна връзка с техния общественоисторически развой. Всъщност навсякъде в учеб ника е потърсена обусловеността на литературата от обществено-историческия развой на чешката държава. В първия раздел са проследени промени те в художественото изобразяване на действител ността, развитието на жанровете, оформянето на чешката литература като самобитно явление. „Старата чешка литература" разкрива състояние то на литературния живот по чешките земи в пе риода от втората половина на IX век до средата на XVIII век. За да се разбере същността на зараждането на чешката литература, е нужно да се знаят значението и тенденциите на обществено-полити ческата история на Велика Моравия и Чешкото кралство. Централно място в раздела с отделено на Моравската мисия на Кирил и Методий, чиито етапи са очертани според паралели със славянския свят, с нашата история и литература, както и с кул турно-историческото европейско развитие. Така се обясняват, допълват някои типологични кон такти, близки отношения между отделните литератури. Разказвайки подробно за Моравската ми сия, Ив. Павлов и В. Тодоров определят и основ ните насоки на кирило-методиевската традиция в чешката литература. Те засягат спорния въпрос, предизвикал различни научни хипотези, за културно-историческата приемственост между Велика Моравия и чешките земи. Разглеждат симбиозата между славянската и латинската писменост, първите чешки писменни паметници (Киевски листи, Пражки глаголически фрагменти), появата на пър вия чешки авторизиран текст -Чешката хроника на Козма. Двамата автори проследяват създа ването на народностните чешки постични традиции през XII и XII век, подлагат на сравнителен анализ чешкия вариант на Александрията и т. нар. Далимилова хроника, с който доказват новите творчески възможности на чешката литература. Проследяват и развитието на чешкия театър и сатира през XIII и XIV в., спират се върху пробле мите на театралния диалог и др. Съществено мяс то те отделят на разцвета на културата и литературата, настъпил по времето на Карл IV. Изясня ват същността на хуситството и хуситската лите ратура, дейността и значението на Ян Амос Коменски, както и барока в чешката литература и театър.