Книжка-8

1986, Книжка 8 - Съдържание

Социалистическа България, особено през своето априлско тридесетилетие, се извиси до невиждани върхове, направи учудващи завоевания във всички области на материалния и духовния живот, придоби неоспорим авторитет на международната арена. Особено забележим е възходът на културния фронт, където далновидната и мъдра политика на БКП даде и дава резултати. И в тази област приносът на първия ръководител на партията и държавата др. Тодор Живков е неизмерим. Достоен продължител на делото на Д. Благоев и Г. Димитров, др. Т. Живков направи нови приноси и по отношение на духовното строителство. Не са много държавите по света, чиито ръководители имат толкова непосредствено отношение към тази сложна, деликатна и с дълбоко въздействие област. За нас, българите, това е една прекрасна извисена традиция. Както е известно, основателят на партията, Д. Благоев, стана основател на марксическата естетика, литературната теория и критика у нас, очерта новата насока, по която по-късно тръгна националната ни научна и културна мисъл. Г. Димитров, който ценеше най-високо духовните завоевания на българския народ, изигра историческа роля за сплотяването на българската интелигенция под грижовното крило на БКП. И И Закърмен от младини с животворните идеи на комунизма, др. Т. Живков се калява в огъня на кървавите схватки с фашизма в навечерието на народната победа, израства като един от ръководителите на партизанското движение. Още в първите дни на народната власт партията му поверява най-отговорни постове, на които той работи с присъщата му енергия и вникване в духа на времето. Но истинските си качества на голям партиен ръководител той прояви в пълна мяра, когато застана начело на партията в един от най-сложните моменти на социалистическото ни развитие.

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.

Ако научното наследство на проф. Ив. Шишманов - толкова богато и разнообразно в проблемно, тематично, жанрово отношение, и днес продължава да ни удивява не само със своята фактологическа страна, но и с проникновените съждения, характеристики и изводи на автора, с патриотично-хуманистичния патос, с всичко онова, което ни изпълва с вяра в културноспособността на народа ни, тласка към нови размисли и търсения, с онова пророчество, с което се вещаят бъдещите насоки в развитието на националната ни наука и култура, на общочовешката цивилизация и прогрес, то не по-малко ученият ни възхищава и с оная готовност и всеотдайност да общува по всички възможни начини с творческата ни интелигенция. Една рядка отзив чивост към нейното интелектуално-нравствено извисяване и народностно осъзнаване, за да служи на високи демократични национални и общохуманитарни идеали. Една вътрешна необходимост да навлиза в чужди творчески светове и чрез взаимно общуване да утвърждават житейски истини и духовни ценности. C Пословични са наистина Шишмановите усилия да поддържа всякакви връзки почти всички хора на духовно-интелектуалния труд - негови съвременници, да общува с тях, да съдействува за тяхното правилно развитие, за преодоляване на житейските им несгоди, на социалните, нравствените, творческите им терзания. За него формирането на интелигенция с високи народностни и морални принципи е било предпоставка за всеки национален възход, оправдание на всякакви жертви. Осъзнал колко сурова е била тогавашната обществена действителност към хората на духовната енергия, колко хладнокръвни са били силните на деня към тревогите и нуждите на творческата интелигенция, ученият проявява рядко съчувствие и отзивчивост към всички ония, които живеели с благородни пориви да обогатят културната ни съкро вищница. Затова към него са се обръщали всички за съвет и помощ, за подкрепа - морална, материална, творческа. И той наистина си спечелва име на верен приятел на българските писатели, учени, книжовници, на безкористен мецената на творците на националната ни наука и култура, на възторжен радетел за появата на високи инте лектуални и естетически ценности.

България е родина на много и талантливи приказници. Може би защото нейната историческа съдба е драматична, трагична и превратна. Може би защото копнежът по свобода и справедливост се е превъплъщавал в най-възвишени образи и стремления и е търсел сърцето на твореца - тъй както подпочвената вода търси извора. Сред тия приказници-вълшебници блестят имената на Ангел Каралийчев, Николай Райнов, Елин Пелин, Георги Райчев, Константин Константинов, Светослав Минков, Ран Босилек. Ран Босилек - име, което всяко българско дете научава още преди да е пристъпило училищния праг и чуло училищния звънец. Преди да се е научило да срича по буквара, то носи в себе си незабравимите образи на героите от приказките „Неродена мома“ и „Незнаен юнак", от „Чудната кутийка“ и „Братче и сестриче". Много е писано - и задълбочено изследователски, и по повод" - и говорено за вълшебника на словото Ран Босилек и едва ли вече могат да се направят кой знае какви „открития" в неговата жизнена и творческа биография. В живота на този безкрайно надарен поет и приказник не се срещат сензационни проявления или пък събития. Неговото пословично трудолюбие и скромност, мисъл и талант, време и амбиции са посветени преди всичко на детската литература и културното развитие на нацията. И все пак всеки от нас носи в себе си своя Ран Босилек, помни своята първа среща с неговото покоряващо слово, с омагьосващата атмосфера на творбите му, с жизнерадостната игривост и звучност на стиховете, с емоционалните тръпки от приказките. Откъде черпи живителни сокове за многобройните си произведения този сладкодумен приказник, кое подхранва неизтощимата му творческа енергия през дългите писателски години? Несъмнено корените трябва да потърсим най-напред в родното място, в будния, със свой климат и колорит, китен балкански град Габрово, в омагьосващите като вълшебно биле майчини приказки, в природата, при трудолю бивите и любознателни хора на този край. А по-късно-и при децата и непресъхващата му обич към тях. Ран Босилек не е учил педагогическо училище, но кратковременният му стаж като учител в Габрово му помага още тогава да разбере, че на млада България и трябват умни, просветени, духовно и нравствено извисени хора, граждани с високи стремежи, патриоти и труженици.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…

Бяхме в Южния парк". Седнали на слънчева пейка... С Далчев любопитно се вглеждаме в ликовете на десетимата млади мъже - от стара, но ори гинална снимка на литературния кръжок „Стрелец". Снимката е направена на 3 октомври 1926, в София, след провеждането на т. нар. „Димчово утро" по случай 10 години от смъртта на Димчо Дебелянов. На гърба на снимката следват личните саморъчни подписи и на десетте млади писатели... - Кога сте правили тази оцеляла снимка? - питам Далчев. - През 1926! 43 години оттогава... Бяхме се току-що завърнали от успешното литературно четене, което посветихме на Димчо. Много си го обичахме ние... Чувствувахме си го наш, близък наш духовен съб, ат, свързващо звено между старото поколение поети и нас... - А кои сте вие на снимката? - Ще кажа. Това сме хората, все млади писатели, които се обособиха в така наречения литературен кръг „Стрелец". Но към 3 октомври 1926, както съм отбелязал датата на снимката, ние нямахме още кой знае какви значителни литературни изяви... Беше започнал да излиза нашият вест ник „Изток", но не и „Стрелец“. Всъщност „Изток" започна да излиза към края на 1925 (15 октом ври), а „Стрелец" - чак пролетта на следващата 1927 (6 април 1927). Но истина е, че и двата вестника спряха едновременно или почти едновременно... Най-напред спря „Стрелец“ (23 юни 1927), а след него и „Изток" (16 юли 1927)... - Прави впечетление, че всички сте облечени изискано, с добре изгладени панталони, с бели колосани ризи и всички - с връзки... Моля, назовете имената на поетите, които на снимката са седнали! - Седналите ли? - Да! Седналите.

Какво искате да направите - да пишете за случая Пиперкорн? Да го разтръбите навред? Да подразните любопитството на публиката? Да предизвикате скандал? За да се понравите? На кого, на Хауптман? Невъзможно! За да се понравите на обществеността? Но Вие и готвите само една сенза ция, една лъжлива, възмутителна сензация, а тогава аз с негодувание ще трябва да се браня срещу обвинението, че в образа на холандеца съм изобразил Герхарт Хауптман. Това не е вярно! Но след като заявявам, че не е вярно, искам непременно да отдам дължимото на истината. Година преди образът да стане актуален, през есента в Боцен, аз се намирах под впечатление на властната и затрогваща личност на писателя. Това преживяване повлия за оформянето на отделни външни белези у Пиперкорн. Не мога и не желая да го отричам. Не мога обаче да отстъпя нито крачка повече. А и какво сходство може да има личността на Хауптман с бившия търговец на кафе от Ява, който пристига в Давос с маларията и любовницата си, една авантюристка, и отказвайки се от всичко, се самоубива с азиатски опиати. Никакво, другояче не може и да бъде; единствено у посветените да са се пробудили известни спомени, например в началото на епизода, но и те отлитат и изчезват колкото повече напредва фабулата. Сега романа са прочели вече може би 50 000 души. Точно пре сметнато, от тях биха се досетили само две дузини, именно защото и те споделят моето изживяване. Останалите не подозират абсолютно нищо, както трябва и да се очаква. И Вие сте готов да ги про светите? Моля Ви сърдечно и настойчиво - откажете се от това намерение! Както в други градове, така неотдавна и в Щутгарт прочетох пред публика началните редове от епизода с Пиперкорн, няколко дни след като Хауптман се бе появил там. За слушателите е излишно да говоря, но и на нито един от онези, които се бяха събрали след доклада на учителя на приятелска среща с него, не трепна окото - явно бе, че споменът не докосна никого. Близки познати и приятели на Хауптман - Льорке, Райзигер, неговият Екерман - Шапиро, който изготви един почти възторжен реферат за „Вълшебната планина", д-р Ельосер, на когото също дължа една неимоверно положителна рецензия, изцяло се поддадоха на въздействието на образа, ако не без той да събуди у тях какъвто и да е спомен, то все пак без сянка от съмнение. Васерман, който също познава Хауптман, ми писа по този повод: „Когато Вашият многогласов оркестър издига накрая една фигура като Пиперкорн (завидно замислен и изваян образ), ние се изправяме вече пред ирационалното, пред плод на въображението от висок стил." Да, наистина това е плод на въображението, който неволно и почти несъзнателно е обагрен от силно, истинско изжи вяване. Един образ, който като идея и в съществените си черти, като кон трастна фигура на все по-снишаващия се ръст на „бърборковците", бе изграден, разбира се, дълго преди да срещна Хауптман, и на тази среща, на едно съжителство от две седмици Пиперкорн дължи някои свои живи черти. И това означавало, че съм се заловил да карикатуря първия поет на Германия? Нима Вие, като поет, не познавате, нима и Герхарт Хауптман не познава процеса, за който говоря? Казват, че Михаел Крамер е съществувал, Колега Крамптон, алкохоликът, е съществувал. Историята на Габриел Шилинг е „истинска“ история.

Обособяването на „Септември" като изолиран период в творческия път на Гео Милев отдавна вече не е сред навиците на нашето литературоведско мислене. Ако поемата се противопоставя на предхождащите я произведения, то това става не по признака „абсолютно ново - утвърдено". Водо раздел съществува, но той минава не в рамките на индивидуалното творчество - между „Септември" „преди „Септември" - водоразделът минава през българската история. Първото в света антифашистко въстание с обилието на героизъм и кръв разтваря интернационалните мащаби за малка изостанала, но достойна България; в национални мащаби то моделира хиляди човешки съдби, като ги отбелязва с непознатото или поне неизяснено до момента чувство за единение и съпричастност. Обвързването на личност с личност и на личност с народ е от особена важност за Гео Милев, чиято свръх будна и изтънчена мисъл, преминала през лабиринт от догадки и експерименти, до сеп темврийските събития вече е доказано узряла за него. Така реалността идва да заземи" налич ната осъзната необходимост; „Септември" заземява“, „Грозни прози“, „Експресионистично кален дарче“, „Ден на гнева“, „Ад". Да обоснове, че в периметъра на поемата като литературен жанр „Сеп тември" преминава през художествената система на „Ад", като я „заземява", конкретизира отвъд историческия стрес, е задачата на настоящото съобщение, което поради своя ограничен размер няма претенции да изчерпи напълно въпроса. B Тук е уместна една предварителна уговорка. Посоката на разглеждане от „Септември" към „Ад" с уязвима от гледна точка на обвинението в предубеденост по отношение на откритото в „Ад" и следователно доказателствената сила на подобно разглеждане е силно редуцирана. Че художественито факти в „Септември“ имат някакво а 1а в „Ад", едва ли е достатъчно, за да бъде аргумент полза на органическата връзка между двете поеми. Изкушение за подобна ориентация на изследо вателското внимание, разбира се, е налице поради внушителното количество разработки върху „Сеп тември" срещу оскъдицата писано за „Ад" (което е съвсем обяснимо). И все пак с по-голямата си убедителност се налага противоположната посока на разглеждане (ембрионът предполага възрастния организъм, а не обратното). C Това, което може би първо се набива в очи при внимателен прочит на поемата „Ад", е ней ното двупланово изграждане: алегорико-метафоричен и конкретно-битов план постепенно оформят целостта на творбата (фактът, че тя е незавършена, в случая е без значение). Първият план е явен пространствен приоритет, което е напълно естествено, тъй като „Ад" притежава всички белези на лирическа поема. Зададен е още в заглавието и експлициран във въвеждащите стихове: ...писа нявга ръката на Данте // над вратата на ада. // Данте беше andante...". Зрителният лъч явно не прекъсното ще се удря" в авторския и читателския литературен опит. При това съдбата на този активизиран литературен опит нито за миг не остава в сянка миналото време на глаголите комбинация с наречието „нявга" (самото то арханизм) недвусмислено го затварят в мъртвилото на традицията. Потенциалният заряд избухва, когато Дантевата мъдра пророческа прежда“ бива раз сечена от едно рязко „Ний" -безжизненост срещу жизненост, минало срещу настояще, статика срещу Динамика, andante cpemy presto явно ще изпредат „преждата“ на Гео-Милевата поема. Дайте и не говият „Ад" тук са необходими, за да бъдат отречени: Люка е Виргилий!"

Какво са спомените ни? Отломки от миналото, разпилени, объркани... Ровиш, избираш и все чувствуваш, че стъпваш в развалини. Оцелялото се смесва с разрушеното, ценното - с незначителното. Започнеш да разказваш, да пишеш, увличаш се.... И накрая - с някаква подкопаваща ирония - ти виждаш, че си укрепявал не изречения, не живи представи и обстоятелства, а нещо като разбита музейна съдина. Онова, което времето е отчекнало оттам, което липсва, се заменя често с нов глинен пласт, за да се види как е изглеждало цялото. Защо непременно цялото? Отломката е също истина... Единствената ни връзка с изгубеното сте само вие, глухи, несвързани спомени, необезличени от времето, неподправени от сляпа симпатия. Откъде да започна? Зная, че Николай Лилиев не обичаше да се разнищва животът на постите, да се правят „разкопки" в тяхното вкаменено минало... За нас - казваше той - по-важно е онова, което те са съз дали, тяхната поезия..." Какво ми остава в такъв случай? Има епизоди, има случайно казани думи, оценки, мнения, които са като живи въглени в пелта. Ще ги оставим ли да изтлеят заедно с нас? Какво ще кажем ние на младите сърца?" пеЕто въпрос - един от най-значителните може би в нашата нова културна история, въпрос, който поетът си беше задал твърде рано, обладан от необорими съмнения. Отминала бе Първата световна война. Разрушенията, нечуваните кръвопролития, милионите човешки жертви не бяха още забравени. Животът се надигаше от пепелищата, обезверен, колеблив и несигурен... Октомврийската революция вдъхваше скрити надежди, но и те се задъхваха в разстре лите, в кръвта и пламъците на събитията, които се бяха развихрили у нас през 1923 г. - в нача лото на есента. За на не знам какви нас - младите - това бяха години на неясно очакване, години на учение, блянове и упование въпреки оскъдицата, въпреки пречките, които срещахме по пътя си. Запознах се с Николай Лилиев още като студент. Учех живопис, а четях непрекъснато поезия. Освен това не бяха редки случаите, когато вместо към палитрата аз посягах - кой знае защо - към цигулката си. Опасен кръстопът, който най-често не води за никъде. Оттогава до последните дни на поета аз съм се срещал много пъти с него. Разговаряли сме, чели сме стихове заедно, писали сме си писма... Още го виждам така ясно, както в часовете на срещите ни. Едър, изправен, той вървеше бавно, загледан далече някъде пред себе си. Онова, което се нала гаше в неговото масивно лице, беше хубавото му верленовско" чело, което светеше от чистота и някаква неугасима младост. Като че ли зад прозирната му кожа се отгатваше винаги нещо недосе гаемо и непорочно, някаква плаха, самотна мисъл, която той не смееше да сподели с никого, Езикът му, когато той запитваше или отговаряше, беше винаги точен, безупречен... Лилиев изговаряше някак преднамерено думите почти така, както се пишат, ако това, разбира се, не затруд няваше произношението им, ако не затъмняваше тяхното благозвучие.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Хайнрих Олшовски „За общу ването на един конструктивист с Рилке". Авторът анализира отношенията между полския пост Юлиан Пшибош и Райнер Мария Рилке. Тук става дума за един показателен пример за продуктивна рецепция на едно творчество, разположено в сферата на символизма, от страна на един поет авангардист с конструктивистична ориентация, която носи определени антиекспре сионистични черти. Тук се разкрива освен това отношението на един последователно ляв автор към един къснобуржоазен поет. Във връзка с това възникват най-малко два въпроса: как един ляв конструктивист общува с лириката на Рилке, за да получи полезни импулси за собственото си творчество; и какви прозрения можем да добием от една такава рецепция, която представлява част от историята на европейското въздействие на Рилке като модерен поет в нашето столетие. При по-близко разглеждане могат лесно да се определят исторически, поетологически и екзистенциални гледни точки, отнасящи се към те мата. Юлиан Пшибош (1901-1970), една ярка индивидуалност в полската поезия на ХХ в. и Оригинален теоретик на лириката, през дваде сетте години е член на т. нар. „краковски авангард". След 1945 г. той е първият председател на Съюза на полските писатели и е един от най-ревностните градители на новия ли тературен живот в страната. До своята смърт той е смел поборник за историческото признание на Литературните и художническите постижения на авангарда в Полша, отбелязва авторът. През 1926 г. Пшибош тъкмо е публикувал своята втора стихосбирка „С две ръце, когато във Валмонт, Швейцария, умира Рилке. Двамата ги разделя нещо повече от разстоянието на цяло едно поколение. Отношението на по-младия към творчеството на по-възрастния е без съмнение въпрос на отношение към традицията. Макар Пшибош с недвусмислена яснота да се обявява за враг на традиционализма, това не означава, че традицията му е безразлична. Той застъпва възгледа, че художникът за разлика от литературния исто рик не разглежда културното наследство като склад на готови решения, от който той трябва само да подбере най-доброто. Напротив, авангардисткият художник, смята Пшибош, не търси в наследството великия пример, безупречното съ вършенство, а сродния, често недооценен дух, при който може да намери потвърждение на парещите въпроси в собствената си литературна обновителна дейност. В този смисъл Рилке се превръща за Пшибош в личен проблем", който го занимава от края на двадесетте години до смъртта му. Интересът му към австрийския поет се заражда, когато след публикуването на първите му стихосбирки Пшибош се заема да обоснове тео ретически собствената си поетическа концепция. Тя трябва да се противопостави на все още влия телния модел на изпълнената с настроение неоромантична творба. Нейната егоцентрична бъбри вост и спонтанна" откровеност, които всеобщо се смятат за същина на лириката, му изглеждат някакъв „ексхибиционизъм". Тук той открива отзвук от „романтичната дезорганизация на емо ционалната култура". Неговата концепция се гра ди върху езикова дисциплина, индиректност и емоционална дискретност. „Чувствата в лириката са продукт на поетическия занаят, пише Пшибош. Като най-важна категория на своята поетика той издига поетическия труд; той трябва да осигури едно съзнателно отношение към художествените средства, рационализира творческия процес и предлага рамката, в която поезията може да се представи като равноправен участник в тру дово разделената социална действителност. За това Пшибош се отнася критично към откри тията и методите на символьстите. За да се уве ри в съвременността на собственото си поетиче ско схващане, той се нуждае от сблъсъка с Бодлер, Рембо, Верлен, Аполинер, а също така Рил ке, отбелязва авторът.

В работата на Втория международен конгрес по българистика взеха участие учени от 38 страни, бяха изнесени над 1300 доклада. В пленарните за седания бяха засегнати редица въпроси, свързани с историята и особеностите на българския език (акад. Вл. Георгиев, проф. Р. Бернар (Франция), проф. П. Кирай (Унгария), старобългарската кул тура и утвърждаването народностното и националното съзнание (акад. Хр. Христов, проф. д. и. н. Г. Г. Литаврин (СССР), съвременната българ ска история и култура (акад. В. Хаджиниколов, проф. д. и. н. Г. И. Черняевски (СССР), проф. д-р М. Семов). Проблемите на българската лите ратура бяха предмет на три доклада, като бяха отбелязани различни моменти от развитието на българския литературен процес. Акад. П. Зарев в своя доклад на тема „Нацио налното и универсалното значение на българската литература" разгледа отделни страни от облика на нашата литература. Той подчерта нейната ро долюбива насоченост, социалното и напрежение и революционен подем, определящи нейната бор- беност, спря се на автобиографичния и характер, психологическата и дълбочина и критичност, дъл боката и връзка с историческото битие на бъл гарския народ Проф. Р. Пикио (Италия) разглежда някои ли тературни и езикови аспекти на старобългар ската традиция, доразви своята идея за пара дигматичната" функция на старобългарската ли- тература и изрази мнение за разграничаване на понятията старобългарски език", апостолически славянски диалекти" и религиозен славянски език, като очерта ролята на старобългарския език като език-модел" за славянското средновековие. Акад. П. Динеков проследи някои особености в развитието на българската литература в доклада си „Литература и народна съдба“. Той посочи обществената отзивчивост на българските писатели, очерта някои от основните типологически линии в българския литературен процес. Изтъкна връзката между подема на българската литература през ІХ-Х в., историческия оптимизъм на Въз раждането и борбата за ново, социалистическо общество, отбеляза отражението на народните страдания във време на големи исторически изпитания.

Сред нашата обогатена и разнообразна литера турнокритическа и литературоведческа продукция, наброяваща над 60 заглавия годишно, новата книга на един от най-активните ни литературни критици се откроява със своеобразния си замисъл, който е израз на напрегнато внимание към въз лови проблеми на съвременната литература. И не само с него - критически сборници от подобен тип, събрали отрицателните" рецензии и критическите статии на даден автор, рядко се появяват. Те все още се смятат за донякъде необичайни, Тихомълком са недолюбвани. В този аспект близко сродна по насоченост и осъществяване беше книгата на Михаил Василев „Критически стрели", издадена от същото издателство през 1978 г. „Критически прицели" от Симеон Хаджикосев е ново доказателство за порастващия дух на полемичност и критицизъм в нашия литературен живот, за широките възможности все по-пълно и категорично да се отстоява комунистическата правда в литературата. „Днес повече от всякога имаме нужда от честна и нелицеприятна литературна критика, която да не замазва" и подправя реалната картина на нашата съвременна лите ратура, да навлиза в същността на процесите и явленията, без да се бои от реакцията на честолюбиви автори, които се чувствуват засегнати от една или друга конкретна оценка" (с. 5), основателно пише Хаджикосев в кратките преди словни редове, наблягайки на очевидния факт, че много по-съществено и важно е да бъде посочена и разкритикувана една тревожна тен денция в литературата, отколкото да бъде осъ дена една слаба творба" (с. 6). И добавя: В този смисъл отрицателната" рецензия неизбежно прераства в проблемна статия, в която се критикуват погрешни насоки и тенденции. Но истинската проблемна статия (...) е винаги и конкретна, тя не осъжда погрешните насоки изобщо" (с. 6). Знаем, че истина изобщо не съществува, истината винаги е конкретна. Затова в спор с времето може да влезе само конкретната критическа оценка, ярко и талантливо изразяваща литературната и човешката позиция на автора критик. Сякаш неусетно се налага впечатлението, че убедителни, категорични изяви в развитието към дух на критичност имат - дори и да е малко парадоксално това!- не толкова онези литературни специалисти, които познаваме само като оперативни пера, обвързани по-тясно с делника на работните литературни площадки в съюзните издания, а тези, за които като че ли оперативността е по-малко присъща, представите лите на нашата „академична и университетска" критика, които създават не само изследвания с по-фундаментален характер, клонящи към литературноисторическия поглед и теоретичното обобщение, а се обръщат и към най-новото и найспорното в живия литературен процес, към явле ния и тенденции, които все още се зараждат и понякога бързо отшумяват.

Проблемите на социалистическия реализъм занимават, вълнуват творците и учените от целия свят. Стотици са монографиите, които излизат в различни страни, посветени на тоя художествен Метод. Вече става непосилно за отделния учен да обозре тая огромна литература. Само учен като Е. Ф. Трушченко, който е посветил изцяло творческите си сили за изучаването на социали стическия реализъм и който чрез всекидневната си работа във фундаменталната библиотека на Академията на науките на СССР е свързан не посредствено с тези проблеми, може да си постави за задача и да създаде труд като излезлия през миналата година в Москва „Социа листическият реализъм в съвременния свят Още в началото на книгата ученият сочи двой ствения подход към проблематиката на тоя ме тод - резултат от класового, идеологическото разслоение на съвременния свят. Методът на со циалистическия реализъм, както и научната тео рия на марксизма-ленинизма, са тясно свързани с борбата на работническата класа, на трудовия народ за тържеството на социалистическия идеал, за утвърждаването на мирен, съзидателен, красив ищастлив живот на земята. Това определя отрицателното отношение, борбата на реакционните сили в света срещу този метод. Новият момент в това отношение е замяната или по-скоро съче таването на голото пропагандистко отрицание с прийомите на идеологическата диверсия, с включ ването в борбата на истински специалисти, които, разкривайки истината, що се отнася до миналото, 137 използвайки полуистината, що се отнася до настоя щето, да „доказват, че тоя метод, че литерату рата и изкуството, свързани с него, нямат" бъдеще. В изпълнението на тази задача особени надежди се възлагат на ревизионистите, на тези, които довчера са били привърженици на тоя метод, познават нещата „отвътре" и могат да изиграят ролята на троянския кон. Характерна в това отношение е дейността на полския литературовед Е. Можайко. Той завършва Краковския университет, през 1964 г. защищава там докторска дисертация, а сега е професор в Ка нада. За написване на книгата „Социалистически реализъм.

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).