Архитектите

Това заглавие признава две свои несъвместими изкушения, първото от които се крие в знаменитата Хайдегерова метафора, според която езикът е дом на битието. Тя също търпи изкушенията на разрастването: така онтологизираният език може да бъде прочетен и в Ницшевия "Заратустра" като наглед на възврата: "вечно се гради все същият дом на битието", и в Курса по обща лингвистика на Сосюр като наглед на невъзвратимостта: "Езикът напомня за дом, ... но тези, които живеят в дома, знаят само едно негово устройство." Разбира се, нашата редукционистка синтагматика съвсем умишлено попречна на този текст да се превърне в самодостатъчно разсъждение върху магистрални перспективи на европейската мИсъл и концептуалните разбягвания на нейните привидни синонимни. Ще споменем само това, че Хайдегер сигурно няма да се съгласи със Сосюровата абсолютизация на синхронизираната в настояще структура, а пък Борхесавите безсмъртни ще са забравили езика и ще живеят в домове, чиято архитектура е изродена и невъзможна. Съзнанието за множественост на езиците и за множествени състояния на езика пък ще накара Витгеншайн във "Философски изследвания" да мисли езика като град, в който едновременното не е еднородно - и този наглед ще бъде въодушевено цитиран не другаде, а в "Постмодерната ситуация" на Лиотар, и т.н.