Надежда Андреева-Попова

3апознанството ми с проф. Хайнрих А. Щамлер започна по времето, когато работех върху „Асен Разцветников и немската поезия". Нашата кореспонденция потвърди авторството на Щамлер като преводач на четири Разцветникови стихотворе ния, които бях открила в архива на поета. Неговите писма съдър жаха обширни сведения - биографични данни, спомени за България и българската интелигенция от края на 30-те години, анализи и характеристики на културни явления, - които ми помогнаха да изясня проблема за възприемането на разцветниковата поезия в Германия, за нейното място в европейского литературно развитие през първата половина на ХХ в. Наред с това те открои ха образа на един първокласен учен-славист, чието творческо дело има свое място в историята на българистиката. Моите знания за това дело се основават на всичко, което проф. Щамлер е написал за България: на неговите студии, статии и научни доклади върху въпроси на българската литература и култура, неговите преводи на български автори, стихотворенията, есетата и спомените му за България и не на последно място на богатата информация, която получих от неговите писма и нашите разговори в София през 1989 r.

Диалогът като самостоятелен жанр има свое неоспоримо място в литературната история на българското възраждане. Повечето автори, които разглеждат в хронологична последователност книжовното развитие през този период, му отделят обаче сравнително малко внимание. За тях той е странично явление, което само допълва общата картина на възрожденската литература. Позадълбочено с него се занимават учени, които изследват творчеството на отделни писатели- на Неофит Бозвели напр., заради класическия тип диалог, който той пръв създава, или на Добри Войников, с оглед мястото на диалога в драматическото и театралното дело на този писател: Още с ,първите опити да се очертае историческото развитие на българския театър възниква проблемът за взаимовръзката между диалога и драмата, респ. за началото на българската драма през Възраждането. Една част от изследователите, главно историците на театъра, смятат, че диалогът е първото стъпало към възникването на българска драма. За тях той е скицата, етюдът към създаването на истинско драматическо произведение. Началото на драмата би трябвало, следователно, да се търси в този особен вид разговор, който - пренесен върху училищния подиум или импровИзирана читалищна сцена- се превръща в преходна форма между декламация и представление, В социален аспект диалогът се разглежда като един вид предучилище за театър: първо запознаване на една още неподготвена, незряла публика с формите на театралното изкуство, първо упражнение в драмотворчество за бъдещия писател-драматик. Други делят диалозите на литера'I)'рНИ и теаТрални, книжовни и сценични, школски, ученикарски ит. н. -названията се менят, ио смисълът е почти еднакъв. Според тях първият вид диалози имат характер на самостоятелен жанр, а вторият вид, макар да принадлежат към същата категория, представят българската драма в зародиш, от който скоро ще се развие пълноценната художествена творба. Но има и учени, които безспорно отделят диалога от останалите литера'I)'рни жанрове и му посвещават по-обширно изследване. Въз основа на направените досега проучвания не е трудно вече да се изяснят връзките диалог-драма и диалог-театър. Драмата и диалоГът възникват и се развиват успоредно и независимо един от друг в литера'I)'рата на Българското възраждане. Разговорната форма не е непременно доказателство за естетическо родство между тях. Жанровата им характеристика се определя от аналитично-дискусионното начало при двата диалоrа, от действието в конфликтна СИ'I)'ация - при драмата.