Стоян Атанасов

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.

Основанието за бинома текст и културf във възгледите на Цветан Тодоров би следвало да търсим не толкова в qrделните дефиниции на двете понятия, колкото във връзките, които те ус1ановяват както помежду си, така и с други категории и явления. Научната п];>одукция на Цветан Тодоров предлага обширен материал по този въпрос. принуден съм да го представя схематично. Ако приемем, че във възгледите нр Тодоров има два ясно разграничаващи се периода - 1) период на стр)\Ктурализма и поетиката; 2) период на морално-политическото есе, следв~що традипиите на хуманизма - то очевидно е, че първият период отдеJ:fя първостепенно място на текста, а вторият отдава приоритетно значе~ на културата. В първите книги на Тодоров ("Литература~ значение", 1967 г., "Граматика на Декамерон", 1970 г., "Въведение във !Рантастичната литература", 1971г., "Поетика на прозата", 1971г.) идеята* текста е подчинена на основния обект на изследване - поетиката. В ),Енциклопедичен речник на науките за езика" (1972 г.) Тодоров определя 1 поетиката като вътрешна теория на литературата, която позволява да оjгкрием единството и разнообразието на всички литературни творби. В с~емежа си да се утвърди като наука поетиката има за предмет не частния фаК'Ij (отделния текст), а законите, които обясняват литературните дискурси. Акоlпоетиката разглежда отделната творба, то последната е само пример и$ повод поетиката в крайна сметка да говори за себе си. : Това разбиране за поетиката е автотелично~ В нарцистичното пространство, което поетиката отрежда на литератур~та, отделният текст - неин продукт - възприема същия статут на самон~оваваща се или саморазказваща се конструкция. Особено показателен за1 този етап от възгледите на Тодоров е неговият извод по повод на романаJ на Лакло "Опасни връзки": "Лакло олицетворява едно основно качество! на литературата: крайният смисъл на" Опасни връзки" е разсъждение въра' литературата. Всяка творба, всеки роман разказва, посредством събитийн вътък, историята на своето създаване, собствената си история.

The antonymic pair ancient-modern is a lasting form of self-consciousness systematically used in the Western European tradition. This history is long: it stems from the beginning of the late Antiquity, takes shape during the early Middle Ages, continue through all major periods, and leaves an imprint even today. Although the West has resorted to it for more than fifteen centuries, its usage follows relatively limited paths. They never reach Eastern Europe, particularly Bulgaria, whose social and cultural identity has always relied on spatial rather than temporal models: Byzantium, Turkey, Soviet Russia, the West... How to explain then our preference for a certain "somewhere" instead of some kind of "before"? The answer could be the assumption that the identity development of Bulgarian society does not take the shape of a dialogue with its own past. It is rather part of the logic of catching up with historical time, in other words, in a process of modernization, which presupposes striving to perceive a certain cultural or social matrix existing somewhere else now, i.e. not existing here, in our country. In this sense the identity process in Bulgaria could be considered the result of a given political will, while the dichotomy ancient-modern in the Western tradition is, in its nature, a cultural phenomenon.