Албена Бакрачева

Обособяването на „Септември" като изолиран период в творческия път на Гео Милев отдавна вече не е сред навиците на нашето литературоведско мислене. Ако поемата се противопоставя на предхождащите я произведения, то това става не по признака „абсолютно ново - утвърдено". Водо раздел съществува, но той минава не в рамките на индивидуалното творчество - между „Септември" „преди „Септември" - водоразделът минава през българската история. Първото в света антифашистко въстание с обилието на героизъм и кръв разтваря интернационалните мащаби за малка изостанала, но достойна България; в национални мащаби то моделира хиляди човешки съдби, като ги отбелязва с непознатото или поне неизяснено до момента чувство за единение и съпричастност. Обвързването на личност с личност и на личност с народ е от особена важност за Гео Милев, чиято свръх будна и изтънчена мисъл, преминала през лабиринт от догадки и експерименти, до сеп темврийските събития вече е доказано узряла за него. Така реалността идва да заземи" налич ната осъзната необходимост; „Септември" заземява“, „Грозни прози“, „Експресионистично кален дарче“, „Ден на гнева“, „Ад". Да обоснове, че в периметъра на поемата като литературен жанр „Сеп тември" преминава през художествената система на „Ад", като я „заземява", конкретизира отвъд историческия стрес, е задачата на настоящото съобщение, което поради своя ограничен размер няма претенции да изчерпи напълно въпроса. B Тук е уместна една предварителна уговорка. Посоката на разглеждане от „Септември" към „Ад" с уязвима от гледна точка на обвинението в предубеденост по отношение на откритото в „Ад" и следователно доказателствената сила на подобно разглеждане е силно редуцирана. Че художественито факти в „Септември“ имат някакво а 1а в „Ад", едва ли е достатъчно, за да бъде аргумент полза на органическата връзка между двете поеми. Изкушение за подобна ориентация на изследо вателското внимание, разбира се, е налице поради внушителното количество разработки върху „Сеп тември" срещу оскъдицата писано за „Ад" (което е съвсем обяснимо). И все пак с по-голямата си убедителност се налага противоположната посока на разглеждане (ембрионът предполага възрастния организъм, а не обратното). C Това, което може би първо се набива в очи при внимателен прочит на поемата „Ад", е ней ното двупланово изграждане: алегорико-метафоричен и конкретно-битов план постепенно оформят целостта на творбата (фактът, че тя е незавършена, в случая е без значение). Първият план е явен пространствен приоритет, което е напълно естествено, тъй като „Ад" притежава всички белези на лирическа поема. Зададен е още в заглавието и експлициран във въвеждащите стихове: ...писа нявга ръката на Данте // над вратата на ада. // Данте беше andante...". Зрителният лъч явно не прекъсното ще се удря" в авторския и читателския литературен опит. При това съдбата на този активизиран литературен опит нито за миг не остава в сянка миналото време на глаголите комбинация с наречието „нявга" (самото то арханизм) недвусмислено го затварят в мъртвилото на традицията. Потенциалният заряд избухва, когато Дантевата мъдра пророческа прежда“ бива раз сечена от едно рязко „Ний" -безжизненост срещу жизненост, минало срещу настояще, статика срещу Динамика, andante cpemy presto явно ще изпредат „преждата“ на Гео-Милевата поема. Дайте и не говият „Ад" тук са необходими, за да бъдат отречени: Люка е Виргилий!"

Взаимоотношенията между две литератури имат своите основания и в един уголемен план на по-свободни, непредпоставени от пряка връзка художествени съответствия. Типалогическото съотнасяне на литературните явления не е непременно обусловено от реализиран литературен контакт. Но при положение, че такъв контакт е налице, още по-оправдано става изследването на типологичееките сходства като вид междулитературно общуване на друго, принципно различно равнище. Защото, ако литературният контакт представлява видима, веществена проява на диалога между две литератури, типологията откроява скрития комуникативен потенциал на всяка една от тях. Нещо повече, типалогическото съотнасяне обогатява литературоведското изследване с нови гледни точки, в резултат на което зрителното поле към всяка една от съпоставяните летератури се разширява и детайлизира. Осъществен едва в края 'на първото десетилетие на нашия век, контактът на българската литература с романа на английското Просвещение не може, естествено, да се приема като явление, съответствуващо на тогавашните развойни тенденции в литературата ни. В епоха, когато българската книжовност се стреми да се откъсне от битоописателския реализъм на миналия век и съзнателно се насочва към такива страни на художественото творчество като безсюжетното повествование и асоциативността, които до неотдавна са И били напълно непознати, един роман на просветителския реализъм може да представлява интерес единствено като литературна класика, като литературно-историческа стойност. Защото зараждащото се изкуство на новия век търси нови художествени форми, дамонстративно противоставя старото на "модерното", като замества изживения вече външноаналитичен маниер на повествование с повишено внимание към вътрешния свят на човека. Така, при поначало характерната за българската литература реалистична художествена нагласа, в съчетание с въздействието на тогавашните бурни обществено-политически събития, още в началото на 20-те години усиленото дирене на нов художествен изказ, преминало през размитите жанрови очертания на лирическата проза