Антон Бояджиев

Сред нашата обогатена и разнообразна литера турнокритическа и литературоведческа продукция, наброяваща над 60 заглавия годишно, новата книга на един от най-активните ни литературни критици се откроява със своеобразния си замисъл, който е израз на напрегнато внимание към въз лови проблеми на съвременната литература. И не само с него - критически сборници от подобен тип, събрали отрицателните" рецензии и критическите статии на даден автор, рядко се появяват. Те все още се смятат за донякъде необичайни, Тихомълком са недолюбвани. В този аспект близко сродна по насоченост и осъществяване беше книгата на Михаил Василев „Критически стрели", издадена от същото издателство през 1978 г. „Критически прицели" от Симеон Хаджикосев е ново доказателство за порастващия дух на полемичност и критицизъм в нашия литературен живот, за широките възможности все по-пълно и категорично да се отстоява комунистическата правда в литературата. „Днес повече от всякога имаме нужда от честна и нелицеприятна литературна критика, която да не замазва" и подправя реалната картина на нашата съвременна лите ратура, да навлиза в същността на процесите и явленията, без да се бои от реакцията на честолюбиви автори, които се чувствуват засегнати от една или друга конкретна оценка" (с. 5), основателно пише Хаджикосев в кратките преди словни редове, наблягайки на очевидния факт, че много по-съществено и важно е да бъде посочена и разкритикувана една тревожна тен денция в литературата, отколкото да бъде осъ дена една слаба творба" (с. 6). И добавя: В този смисъл отрицателната" рецензия неизбежно прераства в проблемна статия, в която се критикуват погрешни насоки и тенденции. Но истинската проблемна статия (...) е винаги и конкретна, тя не осъжда погрешните насоки изобщо" (с. 6). Знаем, че истина изобщо не съществува, истината винаги е конкретна. Затова в спор с времето може да влезе само конкретната критическа оценка, ярко и талантливо изразяваща литературната и човешката позиция на автора критик. Сякаш неусетно се налага впечатлението, че убедителни, категорични изяви в развитието към дух на критичност имат - дори и да е малко парадоксално това!- не толкова онези литературни специалисти, които познаваме само като оперативни пера, обвързани по-тясно с делника на работните литературни площадки в съюзните издания, а тези, за които като че ли оперативността е по-малко присъща, представите лите на нашата „академична и университетска" критика, които създават не само изследвания с по-фундаментален характер, клонящи към литературноисторическия поглед и теоретичното обобщение, а се обръщат и към най-новото и найспорното в живия литературен процес, към явле ния и тенденции, които все още се зараждат и понякога бързо отшумяват.

Задачата на изследователите на БогомилРайновото творческо дело е и заредена с проблеми, и - по понятни причини - проблематична. Интерпретирането на подобно сложно, богато и обемно творчество като че ли бездруго е по-въз можно да се извърши със средствата на моногра фичния подход. Той е по-удобен за обхватно, поцялостно и многоаспектно разглеждане. Именно някъде тук еголямата ценност на книгата на Свет лозар Игов за Богомил Райнов. В един средно голям - според общите представи - очерк критикът изгражда изащищава всъщност първата поцялостна концепция за мястото на един незавършен творчески път в националната ни култура, както и за облика и стойността на създаденото от един от най-видните съвременни български писатели. Независимо от факта, че повече тежнее към формата на литературнокритическия очерк, изследването на Игов носи и редица белези на монографичното третиране. Към тях спадат, разбира се, не само животописът и библиографският апа рат, поместен в края на книгата - съдържащ впрочем една изключително добросъвестна и про8 Литературна мисъл, кн. 6 113 фесионална, обективна и прецизна подборка на по-важните и наистина казващи своя дума публи кации върху творчеството на писателя, - но и стремежът да се очертаят поне с известна ненатрапваща се хронологичност, вплетена в общото критикооценъчно виждане, етапите и движението на проблемно-тематичните линии в поезията и прозата на Б. Райнов. Вземайки под внимание и текстовете му, в които преобладава научноизсле дователският подстъп, Игов улавя главни черти в съзряването на естетиката на писателя, физиономичността на поетиката му, изворите на неговия моралистичен патос. Така „Богомил Райнов" от Св. Игов представя увлекателен есеистичен критически размисъл за превращенията на един съвременник, избрал странния и патетичен за наят на пътника към Санта Крус..