Боян Биолчев

От чистата форма до литературата на фак тите" представлява пионерски труд в една малко занемарена област на съвременното литературознание. При положение, че литературата до двадесети век е цялостно разрабо тена и селекционирана, нещо повече, че са се създали дори традиции в литературните изследвания, още по-ярко изпъква стихийният и иманентен характер на критическите позиции за литературата на двадесети век. Няма аналитичен критерий за нея и затова Няма труд, който да е показал интегралните насоки на развоя и през цялото и многосложно и разнородно движение във времето. Влия ние в това отношение несъмнено оказва фак тът, че много от литературните движения са още живи и с насоките на еволюцията и ме таморфозите си често диаметрално променят взаимоотношенията си и поставят въпроси телен знак над някои принципни положения в оценката им. А и в самата литературна критика могат да се забележат подобни процеси.. Изброените положения, а също и други, за които не е нужно да се отделя място в една малка рецензия, подлагат написването на книга от подобен род на риск за краткотрайност, затварят я в известен, несъмнено кратък период от време. При това амбициите и задълбочеността и правят този срок още по-кратък, защото малка промяна в третирането на литературните явления мо гат да превърнат логичната иначе структура В компилация от схващания, лишени от единна интерпретационна база. Какво е мне нието на Хутникевич по този въпрос? „Съз даването на книгата наложиха три неща - дидактичните необходимости, недостатъч ната информация, изостаналостта на науч ната полонистика в областта на популяри зацията на научните постижения." Значи самият автор оценява книгата си по-скоро като учебник, отколкото като научен труд в една изостанала област. В това отношение авторът несъмнено е постигнал целта си.

Зародил се в Италия като естествен резултат от натрупването на социални, традиционни, религиозни и дори географски предпоставки, Италианският ренесанс постепенно завладява все по-широки територии в съзнанието на средновековния европеец. Достига Франция (в същност първоначалното название ринашименто е заменено именно с френското ренесанс), залива Англия и Испания, за да се насочи на север и изток чак до Швеция иславянските народи. И ако навечерието на Средновековието донася на Европа като най-ярко и определящо за нейния облик явление Великото преселение на народите, то Италианският ренесанс, хуманизмът постепенно тръгна по обратния път като едно Велико преселение на идеите. Благоприятната обстановка за лекотата, с която даден културен феномен Намира прием върху нова и дори коренно различна традиционна основа, върху съвършено нов, ексцентричен от европейска гледна точка фолклорно-ритуален комплекс, се създава благодарение на средновековната универсалност на схващането на човека, разделена единствено от границата между православния и католическия канон. Християнската религия представлява мост над локалните различия, херметичността на средновековната психика се разкрепостява и уеднак вява в метафизичните параметри и затова може да се каже определено, че църковният институт, стремейки се към абсолютна и регламентирана духовна дисциплина в новата етнична структура на Европа, създава сам потенциална възможност за сходни реакции срещу нея, за историческия прецедент на такава спонтанна духовно-творческа солидарност, каквато еРенесансът. И все пак в своето движение към все по-нови и все по-отдалечени от месторождението на образеца страни това разнопосочно стремление към естествената природна суверенност на човешката личност се видоизменя в своето външно протичане, в събитийната си окраска в зависимост от конкретната историческа обстановка, в която бива пренесено, без никога да губи същностните си характеристики, запазвайки дълбокото единство на идеологическата си първооснова. Затова сравнителният анализ на културните явления, породени от неговото разпространение, непрекъснато ще се докосва до важни съвпадения с модела и до специфични отклонения или по-точно модификации, в които се оглежда ранната народопсихология на формиращите се европейски нации. Славянските народи достигат до епохата на Ренесанса при едно кръстопътно състояние на духа. Тяхната четиривековна „практика" в държавното устройство на Европа не е била в състояние да изличи вътрешните устои на родово-общинното начало. Подмяната на обичайния правов статут с абстрактната норма на 86 законоположението се еизвършила само в ежедневната административна практика, но не епроникнала органично в съзнанието на славянина от тази епоха.

Срещата на Адам Мицкевич с Товиянеки е една закономерност, която се препотьврждава по всяко историческо време от схватката между два типа жреци на човешките общности - шамана и поета. Много учени са се опитвали да проникнат във взаимоотношенията на двете личности- и през призмата на една поетическа биография, биографията на Мицкевич, и през социологическия феномен на затвореното общество на Товиянски, което се стреми да подчини по-широкия концентричен кръг- кръга на цялата емиграция. Не са малко опитите да се погледне на това явление и през самия Товиянски, което автоматично извежда «Маестрото» на пиедестала на изключителната личност. Ренесансът на интереса към мистичните години от четвъртото десетилетие на миналия век поражда обширно издание на пиемовяото наследство на Товиянеки под редакцията на Станислав Пигон.(l) Сблъсъкът между майстора на ритуалния групов екстаз и майстора на индивидуалната наслада от словото като че ли е във вреда на втория. Терминът вреда е точен. Конрад Гурски обобщава така влиянието на Кръжеца на Товиянеки и на самия Маестро върху поета: «Исках да разбира психиката на Мицкевич от периода, когато изпада под влиянието на този човек. Последствията от това са много болезнени. Дерайлира един велик ум, който губи епособностга точно да усеща и да оценява произведенията на литературата и изкуството. Убита е у Мицкевич една негова забележителна черта - чувството за хумор. Разбит е семейният живот на поета.» (2) Въпрос на тълкование е дали нещата изглеждат точно така, но един добър познавач на фактите, какъвто е Гурски (и други автори, работили тази тема, имат близка оценка; Алина Витковска, Зофия Маковецка (3)), в този си цитат напуска стила и пестеливостга на литературоведа. Думите му са повече като въздишка на съжаление, на безпомощност пред загУба за националната култура, която завинаги остава в полското минало. Обяснимо е и като реакция на учения и като реакция на човека, докоснал се до недрата на фактите.