Диониз Дюришин

лиянието е от онези термини, които съобразно с развитието на междулитературния процес са претърпели почти всички възможни форми на съществуване - от прекаленото непризнаване до прекалената употреба, от съзнателно заявеното отхвърляне до модната популярност. Затова е уместно да се постави въпросът, какво е способствувало и способствува за неговата жизнеспособност? Дали тя е просто случайност или има своето сериозно научно оправдание? Безспорно тук е оказала съдействие непоследователната системност на литературната история, от което произтича и нейната невзискателност спрямо смисловата функционалност и оперативност на отделните термини. Това е свързано и с незадоволителната разработка на формите и законите на литературния процес, особено в областта на междулитературните отношения. От това непринципно ,, отношение" на литературната история произтича колебанието между задъл жителност и произволност, еднозначност и определеност, точност и неточност в употребата на термина влияние. B Съществуването на определено вербално означение за функцията на дадено понятие предполага възникването и функционирането на понятието в рамките на дадена научна систематика. От това произтича и строго определеното му положение в йерархичната система на понятията. Точно определеното място системата на адекватните понятия прави понятието научно, едновременно с това - гносеологически оперативно и което еособено важно - енергично. При такива условия става инструмент за ново познание в рамките на определена научна дисциплина. Това означава, че то не само фиксира явлението в неговия познат инеизменен вид, но посочва и неговата променливост във връзките с обкръжаващата го среда. Научната оперативност на понятието не се състои във фиксирането на предметността на явлението като познат и неизменен комплекс от качества (свойства), но именно в споменатата относително спорна" способност за означаване. Едната, постоянната, точно фиксирана съставка на тази способност на поня тието, изразяваща закономерността на явлението, заедно с другата, по-малко определената, но за сметка на това гносеологически гъвкава, способствува да разкрие диалектиката на закона и хипотезата в процеса на човешкото познание. Това етази често споменавана научна оперативност, живост и жизненост на понятието, без която не можем да си представим динамичния процес на познание, неотклонното движение напред.

Изучаването на междулитературните общности, и то общности от особен тил при сегашните условия на развитие е нов етап от познанието на закономерностите на междулитературния процес не само за словашкото литературно съзнание. То естествен резултат от предходния изследователски етап на традиционната литератур на компаративистика, която след интензивен период на външноконтактни и след това вътрешноконтактни връзки постепенно премина на позицията на типологически те сходства, и по този начин създаде предпоставки за теоретически обобщения. В Сло вакия тези насоки на литературоведската мисъл придобиха ясно изразени форми, защото у нас именно в тази област се наблюдава динамично и едновременно с това целенасочено развитие, което е обусловено както от специфично закономерния подем на литературната наука, така и от амбициите и стремежите на художествената лите ратура в периода на социализма. Но макар и позитивно да оценяваме този, откровено казано, не само интензивен, но и екстензивен развой, който привлече вниманието и в чужбина, трябва да си дадем сметка за неговите обективни възможности и перспективи за в бъдеще. Докато пред ходните изследвания на чуждите литератури изхождаха преди всичко, а може да се каже и единствено и най-вече, от потребностите и целите на националнолитератур ния историзъм, което на тогавашния етап беше неизбежно и закономерно, днес тези гносеологически граници не са достатъчни. В отношението си към чуждото словашка та литературна мисъл трябваше сериозно, обмислено и обосновано да прекрачи своя традиционен хоризонт по посока на по-универсални обобщения от междулитературен характер. Към това я насочва редом с другите моменти и обективното развитие на социалистическата литература, която все по-определено придобива характера на междулитературен феномен. В последно време аналогични тенденции характери зират междулитературния историзъм в целия свят. За литературната наука е важно да улови и разкрие със свои средства тези тен денции. От това между другото се ражда необходимостта за по-целенасочено вниманне към теорията и методологията на литературната историография, без да се огра ничаваме само в нейните национални рамки, но като интегрираме и нейния диалекти чески антипод - междулитературния историзъм. Въпреки двестагодишното съще ствуване на традиционната литературна компаративистика и още по-старите традиции на литературната историография, литературоведската мисъл не е изработила система от теории, които биха ни дали възможност прецизно да формулираме литературната история и процесите на литературното развитие, и то не само в междулитературен но и в националнолитературен аспект.