Йордан Дачев

В пространното си изследване за Йовков Иван Сарандев задава „законния" въпрос: „Какви познан ства и връзки поддържа (Йовков) с румънски журналисти, писатели и колеги от дипломатическото тяло през периода 1920-1927 г. като легационен чиновник в Букурещ. Авторът изразява мнение, че тези седем години не е могло да минат „без лични връзки и познанства", дори се позовава на един при мер в писмо до Владимир Василев от 24 септември 1923 г., в който Йовков споменава за главен инспектор на Министерството на науката и вероизповеданията, без обаче да съобщава името му. И Сарандев до бавя, че от известните документи и мемоарни свидетелства никъде не е споменато име на румънски жур налист, писател или общественик, с които да е в близки контакти и приятелски отношения" НЕМ Това заключение е непълно и спорно. Йордан Йовков е имал малко приятели дори в България, макар че още приживе е високо ценен и уважаван писател от мнозина, а през последното, най-плодоносно десетилетие в София приятелите му намаляват още и той - усамотеният, вглъбеният в себе си творец, отбягва посещения, приеми, тържества, кина, теагри, дори и някои епизодични срещи, за да не се от късва от размислите си върху съдбата на своите герои. Такива са установените факти в досегашните докумен тални свидетелства. CPJ Но ако прочетем внимателно спомените на Христо Капитанов за Йордан Йовков в Букурещ, извадки от които цитира и Иван Сарандев, ще установим, че срещи и познанства е имало и не е могло да мине без тях: „Често ме питат къде живея, не могат ли в дома ми да изпратят някои книги, списания или специални вестници." Това подсказва, че са създадени взаимоотношения, че е имало срещи с румънски журналисти и писатели, дори„чести", водени са разговори, макар че Йовков скрива от неудобство домаш ния си адрес, за да не накърни националното ни достойнство, тъй като живее в мизерни условия", дори и слугинските стаи в Букурещ са по-уредени от неговата. В този спомен на Христо Капитанов има и дру ги важни аспекти: ... аз работя в легацията, сътрудник съм по печата, влизам във връзка с румънското външно министерство, запознавам се с разни журналисти и редактори, някои от тях идват в легацията, канят ме на срещи... Някои искат да дружим, да се сближим. Това е напълно в реда на нещата..." Дали Йовков отказва на всички? И възможно ли е това? Изчерпателен отговор на този въпрос в историяга на българската литература още няма. Там е установена „версията" по Йовкови писма и споменни свидетелства на негови съвременници, че животът му в Букурещ протича в „стереотипа от легацията у дома и от дома в легацията, и че знае само едно - чиновническата си работа. Йордан Стратиев също подчертава, че в Букурещ Йовков живее усамотено и няма подходяща среда.