Иван Гранитски

Сътвореното от този поет издава тънкия усет на художника-лирик към фраг мента, към вярно отразеното мигновение, към проникването в дълбините на детайла и едновременно с това — чувството за единство на пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение на действителността. В неговата художе ствена палитра единичното е само крачка към общото, то е средство за постигането на крайната цел - изображение битието на общото. Може би тъкмо затова в творчеството на Веселин Ханчев има няколко основни теми, към които поетът се връща многократно в своите творби от различни периоди. Съсредоточаването на неговото поетическо внимание върху един проблем в течение на години говори за усилията на духа да обозре всестранно явлението, да постигне неговата същност в динамиката на развитието и изменението му. Освен това тази „многопластова“, ако можем да я наречем така, интерпретация, която се осъществява на отделни качествени нива в различни отрязъци от време, позволява да се създаде представа за движението на авторовото самосъзнание, за промяната, настъпваща в образно-емоционалната система на поета в процеса на търсенето на истината. Ако трябва най-общо да се определи съдържанието на Ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадването в човешката душа, на опитите да се съхрани той от атаките на отчуж дението и самотата. Хуманизъм - ето думата, която обема в себе си светлите дирения на поета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-философски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбявания в космоса на своето собствено „аз" и спонтанните изблици на възторг пред всемогъществото на природата. Още в юношеските стихотворения на поета се долавя лъхът на тоя хуманистичен порив - първата му стихосбирка „Испания на кръст“(1937) демонстрира активността на неговото социално мислене, болезнената чувствителност при възприемането на жестоките и драматични събития в Испания по време на гражданската война. Неспокойното му съзнание се бунтува пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове позицията на автора още не е определена, неговото отношение към двете страни на този класов конфликт е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората „изобщо". Поетическото съзряване на Веселин Ханчев е сложен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те години, той минава през неизбежните младежки лутания и слабости, за да стигне до първите действително значими творби в началото на следващото десетилет ие, където поетът се домогва до непринуден и естествен изказ. В интонацията на правдиво рисуваните и неукрасени от него картини отеква звученето на остри социални мотиви...

Има нещо символично в това, че Тодор Павлов е роден в Щип - този вечно неспокоен български край, дал от Възраждането до наши дни толкова много неукротими духом люде, обжегнали и възвисили чрез страданията и възторзите си българския национален дух. В облика на големия философ като че ли пробляс ват отраженията на непомерната възрожденска страст, осенила живота на неговия дядо - народния учител Павел Грозданов, тук сякаш съзираме изблиците на оная духовна будност и непримиримост, присъща на баща му Димитър Павлов (също учител и сподвижник на Петко Р. Славейков), преследван и гонен от турските власти чак до 1900 г., когато преминава в освободената част на отечеството. Наистина не можем да не доловим осезателното влияние на тази атмосфера - заредена с напрежение и драматизъм - върху оформянето на личността на Тодор Павлов - безусловно най-значимата фигура в нашата философия след Димитър Благоев. Като доказателство за това може да ни послужи цялата му обществена, философска, научна, естетическа и литературнокритическа дейност, изпълнила почти седем десетилетия, която е била неизменно обагряна от неговата емоционална възпламенимост и темперамент. Именно в силата и непод правената жизненост на този темперамент ще открием корените на народностната традиция, излъчването на родовото начало, на родовата памет, съхранила и засилила любовта към народ и отечество. Тук ще усетим и една от причините (и то съвсем немаловажна) за неизтощимата борбеност на неговата натура, която не успяват да съкрушат нито полицейските преследвания, затворите и концлагерите, нито бремето на изтеклите години. Днес е едновременно и лесно, и трудно да се пише за Тодор Павлов. Лесно, за - щото дистанцията на времето позволява да се хвърли по-обобщаващ поглед върху богатата му и многостранна дейност, защото проверката на годините си е каза ла думата и дава възможност точно и безпристрастно да се отсъди за стойността на някои негови философско-естетически и литературнокритически разработки. И трудно, защото дори и там, където днес виждаме, че е сгрешил, че не е бил достатъчно прецизен, ни поразява неговата страстност и убеденост, респектира ни непоколебимата му класово-партийна позиция, издаваща войнствуващия марксист-ленинист. Разбира се, уважението пред неговото голямо дело не заслепява очите тъй, че да не виждат отделните заблуждения и грешки, замахванията напразно, подценяването на определени художествено-естетически факти и явления и надценяването на други. Но никой, който искрено го обича, струва ми се, не би пожелал канонизирането на личността и наследството му. Творецът, мислителят, 3 комунистът остава най-жив, когато се възприема критически, в единството на своите противоречия.

Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.

През последните седем осем години името на Георги Цанков се наложи с редица интересни и запомнящи се крити чески публикации. От една страна, той демонстрира яснота, определеност и целенасоченост на естетическите си търсе ния, а, от друга - широта на критичес ките предпочитания. Характерното за ня кои негови връстници тематично самоог раничаване, самозатварянето в тесните рамки на определен период или опреде лен кръг творци е неприсъщо за Георги Цанков. Напротив - диапазонът на кри тическите му интереси е твърде широк: от проблеми, пред които се изправя литературата ни от началото на века - до 158 търсенията на нашите съвременни твор ци; от художествените идеи на такива писатели като, да речем, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Иор дан Радичков - до първите стъпки на дебютантите. Като прибавим и нескри тото му пристрастие към френската литература (не само задълбочените студии и портрети за Балзак, Стендал, Маларме и пр., но и множество статии и ре цензии за съвременни френскоезични ав тори), към руската и съветската лите ратура - ще добием известна представа за натюрела на критика. Може би най-съществената особеност в критическите текстове на Георги Цанков е желанието му да разглежда литературните факти и явления в тяхната взаимовръзка, да ги съпоставя в опре делен социален контекст, да не се огра ничава в националните рамки на една литература, на един исторически период, на едно естетико-художествено направле ние. Като че ли тази особеност се откро ява най-ясно в първата критическа кни га на Георги Цанков - В мига на из бора", която показва, че авторът е прео долял изкушението просто да събере меж ду две корици статии и рецензии, пи сани по различен повод. Изкушение, на което не устояват не само млади крити ци. Дебютът на Георги Цанков говори за промислена концепция, а не за случа ен набор от публикации. Една обща идея пронизва сборника, нейното движение и развитие интересува автора и той го проследява неотстъпно. Неслучайно още във встъпителните думи към читателя Г. Цанков центрира вниманието ни към тази идея: В своята първа книга аз търся творците в мига на избора, опит вам се да открия пътищата, по които те достигат до онази позиция, която ше предопредели житейския и художествения им път. Всичко това беше особено необ ходимо преди всичко за самия мен, за шото, оглеждайки се в тях и в тяхното дело, трябваше да определя посоката и целта на своя собствен избор. Винаги съм мислил, че критиката е преди всич ко творчество, което с присъщите му средства решава същите проблеми, пред определящи и смисъла въобще на изку ството в определена епоха. " „В мига на избора" съдържа четири критически студии, които, макар и да имат самостоятелно звучене, са обеди нени от авторовата идея да се освети мигът на избора, мигът, когато героят на конкретната творба или самият творец избират определена социална, естетичес ка или нравствена позиция

Веднага след революцията Александър Блок пише: „Да възвърне на хората цялата пълнота на свободното изкуство може единствено великата и всемирна Революция, която ще разруши многовековната лъжа на цивилизацията и ще възвиси народа на висотата на артистичното човечество. " Поетът пише това по повод творчеството на Рихард Вагнер, но думите му се отнасят не само за музиката. В тях се оглежда изключително важният въпрос за революционния патос на истинското изкуство и за естетическото, творчески създаващото излъчване на революцията. Словото на самия Блок е ярка илюстрация - най-значимите му творби са родени от искрата между изкуство и революция. Достатъчно е да си припомним само революционния образ на епохата, нарисуван с огнени черти в поемата „Двенадцать". Действително революцията отваря вратите за свободното развитие на изкуст вото, тя приближава твореца към оня жадуван миг, когато истината, красотата и доброто ще засияят в единния образ на хармонията. Без съмнение кардиналният проблем революция - изкуство, революция - литература може да бъде най-ясно изведен и осветлен, ако се върнем към принци пите на литературната политика на Маркс и Енгелс, Лафарг и Меринг, Плеханов Благоев. Още в ранните статии на Маркс и Енгелс в „Рейнски вестник“ и „Немско- френски годишници" съзираме зараждането на принципа на комунистическата и партийност в литературата. Принцип, който се превръща в главно оръжие на ре волюционната борба на „Нов рейнски вестник" през 1848-1849 година. В работата си във вестника, наречен от Ленин „ненадминат орган на революционния пролета- риат", Маркс и Енгелс вече са избистрили принципите на своята литературна политика. Естетическите качества на конкретните творби те разглеждат от гледна точка на социалната значимост на художествените идеи. Показателен в това отношение е строгият класово диференциран подход към творчеството на немските революционни поети Фрайлиграт, Хервег и Веерт. Топлотата на личните приятелски връзки, деликатното отношение към поета като творец не водят до субективистични пристрастия, не изместват строгата, но справедлива оценка. А когато става дума чистотата на партийната позиция, Маркс и Енгелс са безкомпромисни - извест но е с какви изрази наричат те Фрайлиграт в своите писма, когато към края на жи за вота си той заема една конформистка позиция и се плъзга към филистерския дребнобуржоазен радикализъм.