Златина Хлебарова

Сподирян от ужасна клевета, през последните девет месеца от своя живот Яворов е поставен при невероятно тежки условия. Уволнен от работа като артистичен секретар от Народния театър със заповед от 13. І. 1914 г., той остава без средства. Изпраща писмо до Народното събрание с молба да му се отпусне пенсия. Молбата, разбира се, не е удовлетворена. Яворов живее с малкия си брат Атанас в евтина квартира на ъгъла на улиците „Солунска“ и „Витошка", подпомаган от приятелите си д-р Кръстев, Ал. Паскалев, македонските революционери... Поетът не е могъл леко да приеме тази участ. Все по-тежко е чувствувал абсурдността на своето съществувание и единствената „поправка" на „грешката“ му от 30. ХІ. 1913 г. е била истинската смърт. Започва „подготовка" - тактична, обмислена. Написва 12 писма до найблизките си, с които взема последно сбогом и им благодари за оказаната помощ, грижи и вни мание. Оставя своето завещание и своите стихотворения, подготвени за второ издание през тези последни трагични дни. Месеци наред Я воров е работил над новото издание. Внимателно е слушал всеки ред, прочетен от брат му Атанас Крачолов, поправял е неточностите и под всяка корекция епоставял бележка с подпис: „Поправката моя. Яворов." След като е нанесена и последната поправка, тогава Яворов е написал цитираното по-горе посвещение и датата 17. IX. 1914 г., София. Пред опасността да изчезне единственият екземпляр, работено е върху още два, които той оставил на Владимир Василев и Боян Пенев. Екземплярът на Владимир Василев за дълго време се съхраняваше в Държавния архив (понастоящем той е в музей „П. К. Яворов" - Чирпан) и по негови корекции и бележки са редактирани следващите издания на Яворовите сти хове. Но дали в екземпляра, оставен на Вл. Василев, са отбелязани всички Яворови поправки и бележки? Този въпрос възниква, защото авторът изрично посочва в посвещението си върху книгата, подарена на брат му, по нея да се редактира второто издание на сборника. Екземплярът, подарен на Атанас Крачолов, чрез библиотеката на Б. Пенев попада в Софийския университет, откъдето заедно с книги на П. П. Славейков е прибран от Св. Славейкова. 1963 г. той епритежание на новооткритата къща-музей „П. К. Яворов".

Цезурата е елемент на стиха, сравнително слабо разработен и обяснен от стихознанието. В някои изследвания тя е отбелязана, но нейната функция в стиха не се опре деля. Така например Хайне я нарича „тайни поемания на дъх от музата, чието по-късо или по-дълго траене знае онзи, който е бленувал в нейните прегръдки, "2 Мирослав Янакиев я определя като „краестишна пауза, която е означена с пренасяне следващата част от израза на нов ред. Недостатъчно внимание на цезурата е отделено и в изследванията върху Яворовата поезия. Първа Надя Сакъзова почувствува нейното особено място и предназначение в поезията на Яворов. „Нима това е парнаският равен, гладък, с определено място на цезурата стих? Със свободното поставяне на цезурата (разр. моя - б. а.) и логическите ударения Яворов напълно е постигнал свободния стих, обаче запазвайки броя на сричките във всеки ред еднакъв, само наглед доближава своите стихотворения до тия на Парнаса. " За да си обясним ролята и значението на цезурата, трябва преди всичко да си обя сним елемента стих, неговата същност като основна градивна единица на поетичното произведение: графична и семантична, лексикална и интонационна. И оттам да се определи значението и ролята на цезурата като сегмент на смисловата и ритмичната структура на поетичното произведение. Според съветския учен Ю. М. Лотман всеки значим елемент в поетичното произве дение се стреми да изпъкне в качеството на знак, имащ самостоятелно значение. В целостта на текста това е някаква фраза, синтагмагична брънка (цепь) в единната конструкция. Стихът в поетическото произведение е семантическа цялост, „слово с единно и неразчленимо съдържание". Стихът се осъществява чрез метриката, интонацията, синтаксиса, като съхранява семантиката на текста „нехудожествено съобщение“, но „едновременно получава инте грирано свръхзначение". Освен че приема признаците на единен знак, той притежава тенденция да се оформя и като част от знака-фраза, която обаче запазва своята интонационна автономност.

В кабинета на поета П. К. Яворов (в дома му на ул. „Раковски" 126, сега музей „П. К. Яворов" - София) върху бюрото лежи красива кожена папка със сребърен монограм, РУ, купена за Яворов от Лора Каравелова при последното и посещение в Париж през 1912 г. За изследователите на живота и творчеството на поета интерес би предизвикала подплатената с червена кожа попивателна, върху която се разчитат няколко отделни думи сред мастилените отпечатъци. Може би там все още се крие неизвестна информация, но докато не се осигури напълно безвредна лабораторна обработка, не можем и да мислим за разчитане на мастилените следи. Но въпреки това днес папката ни „информира" по някои въпроси. И беглият поглед върху попивателната ще отбележи, че с нея са попивани предимно кратки бележки, състоящи се от три-четири реда, подписани с обичайния му подпис „П. Яво ров", който лесно се открива, ако сме въоръжени с огледало. Между отпечатъците се откри ват думите „Господине..." (като обръщение) и „Вр[еменно] представителство). Лесно се иден тифицира почеркът на Лора с правите като линии редове, което ни показва, че е ползувала бюрото на Яворов, откроява се червеният печат, който доскоро не бе разчетен. Като условие за систематизиране на фактите е необходимо да се установи началото на нейното ползуване. Пристигането на Лора в София от Париж в първите дни на юни 1912 г. съвпада с нетворчески период от живота на Яворов (подготовка около издаването на пиесата му „Когато гръм удари..." и проблемите, възникнали около нея) и затова с повече основание бихме определили за начало връщането му от Македония (където като войвода на чета участвува в освобожде нието на Банско, Разлог, Неврокоп, Кавала), настаняването на Яворов и Лора в квартирата на ул. „Раковски" 126 в началото на декември, където за първи път поетът има свой кабинет. Месеците септември и декември за Яворов са наситени с върховни преживявания, търже ство пред окончателната победа - освобождаването на Македония и Одринско. Новата 1913 г. разколебава оптимистичните прогнози за изхода на войната. Новините от Западния фронт са тревожни и посочват, че старите завоеватели - турците, са заменени с нови от съюзниците“ - сърби и гърци. Положението на поробените се влошава и вълна от тревожни вести залива задграничния представител на ВМРО П. К. Яворов. С разгара на трагедиите Яворов все повече е обхванат от треската да напише ново дра матургично произведение, което да отрази драмата на цял народ, подхванал честна борба за освобождението на своите братя, принесен в жертва на нечисти сделки и подли заговори. По тази причина Яворов моли приятелите си да го уведомяват за битки, интересни събития, подробности, свързани с живота на фронта, и т. н. Постепенно у поета узрява планът на дра мата и той записва в бележника си:

1907 г. - стихосбирката „Безсъници“ е излязла и в нея читателят открива един нов, непознат Яворов, със стихове - среднощни видения и неспокойни монолози. За новите стихотворения, написани след това, поетът намира заглавие отново като свърз ващо звено, което освен че изразява нова позиция, но е и отговор-финал на монолога от „Безсъници". Така се появяват „Прозрения", но не като самостоятелна стихосбирка, а като трети дял на представителната му книга „Подир сенките на облаците“ (1910 г). Заглавието „Прозрения" ни подготвя към човешка откровеност и прозрения след душевни сривове, които още не са изличили своите следи и често ни отвеждат към циклите „Предчувствия“ и „В тъмнината" (1906 г.) от „Безсъници“. Но обхватността на чувствата е по-богата и трагедията на човека е съдба на човечеството - преживя ното от „Нощ и цитираните цикли се е превърнало в убеждение, че е орис „навсег да", защото „на битието вихъра не спира". И докато в „Безсъници" поетът акцентира върху „Аз-а", който е свързващо звено, формообразуващ фактор, носител на ценност на система, тук той често преминава в „Ние" - колективен модел на поведение. Защото индивидът е издигнал своята съдба до общочовешка и оставя своя опит за човечеството като негова единица: