Албер Камю

Приемайки отличието, с което благоволи да ме удостои вашата свободна Академия, благодар ността ми нараства още повече от съзнанието, че до голяма степен тази награда превъзхожда моите лични заслуги. Всеки човек, и още повече всеки творец, желае да получи признание. Аз също го желая. Но когато научих вашето решение, не можех да не сравня гръмкия му отзвук с това, което съм в действителност. Как би могъл един човек, почти младеж, богат единствено със собствените си съмнения и с още начеващото си творчество, свикнал да живее сред самотата на ра ботата си или в тясното обкръжение на своя приятелски кръг, да посрещне без паника решението, което с един замах го издига от отдаден на себе си самотник до зенита на най-ярката светлина? какво сърце би могъл той да приеме тази чест в часа, когато други писатели, едни от найталантливите в Европа, са принудени да мълчат и по време, когато неговата родна земя е изпад C нала в продължително нещастие? c Аз изпитах такова объркване и душевен смут. За да намеря отново вътрешния си мир, ми беше необходимо да свикна с тази твърде щедра съдба. И тъй като можех да се считам достоен за нея, изхождайки само от собствените си достойнства, намерих опора единствено в онова, което ме крепяло винаги, дори в най-противоречивите обстоятелства на моя живот: разбирането, което имам за своето изкуство и за ролята на писателя. Позволете ми само да изложа пред вас това раз- биране, възможно най-просто и с чувство на най-дълбока и симпатия. признателност Лично за не мога да живея без своето изкуство. Но никога не съм поставял това изкуство над всичко останало. Напротив, чувствувам нужда от него, именно защото то е неделимо от хората и ми позволява да живея такъв, какъвто съм, заедно с всички. За мене изкуството не е самотна наслада. То представлява начин за вълнуване на огромен брой хора, като им предлага неповторим образ на страданието и човешкото щастие. Следователно, то задължава твореца да не се самоизо лира; поставя го в служба на най-скромната и най-универсална истина. А онези, които често избират Призванието на писателя, защото се чувствуват по-различни от останалите хора, бързо разбират, че не биха могли да дадат храна на изкуството си и на самобитността си, без да признаят подобието си с всички други. Творецът се създава в непрестанното пътуване от себе си към другите и обратно, а по средата на този път се намират красотата, без която той не може, и обществото, от което не бива да се откъсва. Ето защо истинските творци не отвръщат поглед от нищо; те се считат длъжни да разбират, не да съдят. И ако трябва да вземем нечия страна на този свят, то тя може да бъде само на онова общество, в което, по великите думи на Ницше, ще властвува не съдникът, а творецът, независимо дали е работник или интелектуалец. Същевременно ролята на писателя е свързана с неговия тежък дълг. По своето определение той не може да се поставя в служба на онези, които днес правят историята; той е в служба на нейните потърпевши. Ако не постыни така, ще се намери сам и лишен от изкуството си.

Есето на Камю „Разбунтуваният човек“ е част от книга със същото заглавие, публикувана за пръв път през 1951 г. В нея Камю се опитва да разбере своето време - време от навечерието на Първата све товна война, на установяването на фашизма и първите революционни процеси, време- свидетел на Испанската гражданска война, на Втората световна война, време, в което съжителствуват нихилизмът и волята за утвърждаването на нови културни форми. „Смята се - пише Камю, - че една епоха, в която за 50 години са били убити и поробени 70 милиона човешки същества, трябва единствено и преди всичко да бъде съдена. Но нейната вина трябва освен това да бъде разбрана.... Във времето, когато престъпле нието се кичи с тленните останки на невинността, чрез едно изненадващо преобръщане, присъщо на на шата епоха, тъкмо невинността е призвана да представи своите оправдания. " Странно и парадоксално е това преобръщане, което в определени епохи обхваща от край до край човешкото. Щом ценностите, в името на които се живее животът, се абсолютизират и институционализират, се установява един сакрален свят, в който за всички въпроси има предварително готови и неотменни отговори. Обаче сакралното единство, поддържано от традицията или определена метафизика, започва да се сблъсква с факти и събития, които съвсем не могат да се подведат под абсолютизираните принципи. Ценностната система, валидна в сакралния свят, щом попадне под ударите на една непонятна действи телност, постепенно, но сигурно се разпада. Ценностите на човешкия живот, вместо да ръководят реалния жизнен процес, започват да се противопоставят една на друга, да се опровергават взаимно и да се обезценяват. Настъпва времето, когато абсурдът започва да се среща зад всеки ъгъл. Човекът се затваря все повече в свой самотен свят, в който очевидно е само това, че едно страдание заменя друго и в този низ от страдания отсъствува каквото и да било ценностно средоточие. Вече в нищо не се вярва и дори страданието е безсмислено. Но ако в нищо не се вярва и ако не можем да утвърдим никаква ценност, всичко е разрешено и нищо няма значение. Чувството за абсурдност е основата на позиция, от която дори на престъплението се гледа като на нещо безразлично, и вследствие на това - като на нещо възможно. Фактическото поругаване на всичко човешко в човека, цинизмът и нихилизмът, гаврата с ценностите на човешкия живот достигат своя апотеоз в хитлеристкия апокалипсис. Защо и по какъв начин масовите убийства са били идеологически оправдани и освещавани, как става възможно в името на свръхчовека да бъдат унищожавани истинските човеци и по-общо -защо и по какъв начин действия в името на добри намерения от известна граница нататък се превръщат в своята противоположност и достигат не доброто, прокламирано като цел, а тъкмо обратното - до злото, нечувано по своите размери и пагубни резул тати, - това е главният въпрос, който занимава Камю. Абсурдът, породен от сблъскването на прокламираните високи идеали и фактическото обезценяване на човешкото в човека, е едно усещане за ценностния вакуум, което вместо да допринася за преодоляването му, съдействува за неговото разширяване и задълбочаване. Живеейки в абсурда, човек не е може би самият той престъпник, но с невинността си, с безразличието си, с липсата на протест стаза съучастник в престъплението. Албер Камю, когото българският читател познава преди всичко като тънък познавач на абсурда, сам признава, че е чувствувал моралната необходимост да намери изход от състоянието на абсурд. „Аз исках - пише Камю - най-напред да изследвам отрицанието. В три форми: романната - Чужденецът"; дра матичната - Калигула“, „Недоразумението"; идеологическата - „Митът за Сизиф". Аз преминах през позитивното под още три форми: романната - „Чумата"; драматичната - Обсадно положение", „Съдиите"; идеологическата - „Разбунтуваният човек". Аз вече встъпвам в трети цикъл около темата за любовта."