Константин Каранов

По покана на СУ „Кл. Охридски“ през март 1988 г. в нашата страна пристигна световноизвестният литературовед и медиевист Пол Зюмтор. Това беше повод да се срещнем и разговаряме с него, за да дадем възможност на читателите да получат по-непосредствена представа за вижданията, търсенията и проблемите на тази ярка личност. e Смущението от прочутото име е много кратко, защото проф. Зюмтор предразполага към бърз и лесен контакт. Със своята изключителна обаятелност, отзивчивост и внимание той е много приятен събеседник. А от живия интерес, с който разказва научната си биография и за проблемите около своите търсения в миналото и до найново време, се разбира колко далече от професионалното успокоение и рутинност той и с какъв ентусиазъм продължава научната си дейност и до днес. Ясно е, че репликата, която подхвърли на една от лекциите си, е действително негово верую: „Занимавал съм се с много неща в науката, но приемете съвета на един вече доста стар човек - занимавайте се винаги с това, което ви е приятно, както съм правил винаги!" Трудно е в няколко реда да се представи огромното и изключително интересно творчество на Пол Зюмтор, но все пак могат да бъдат набелязани някои по-важни черти. Той е сред първите медиевисти - литературни теоретици. Това му позволява да излезе от рамките на историко-филологическия подход на предходниците си и да въведе в изследването на средновековието съвременните теоретически възгледи, да достигне до свои, градивни теоретически постановки. Пол Зюмтор е сред първите медиевисти, които започват да гледат на средновековната литературна творба като на естетически (художествен) факт. От 1960 г. насам той е автор на многобройни ста тии и на няколко фундаментални труда, включително и на една от малобройните поетики на средновековната литература. Изследванията му оказват значително влияние в много страни, в това число и в България, и му отреждат действително водещо място в медиевистиката.

Всеки анализ предизвиква определени размисли. Стреми се да бъде еднозначен и убедителен, а имплицитно носи въпросите за правото си на съществувание, за правилността на методологическите си решения. Такива размисли предизвиква и типът анализ, който ще се опитаме да демонстрираме. Затова нека не бързаме да му се доверим.

В прочутата си статия „Понятието за литература“ Цветан Тодоров наред с другите общи твърдения, характерни за подобен род теоретизации, споменава, че като термин „литература“ функционира в европейските езици някъде от XIX в. насам, докато в африканските езици липсва и днес. Говорейки за коренните наречия, това, разбира се, е вярно, защото думите, обозначаващи словесност, или епичните и поетичните произведения, пренасяни устно от „грио“, както и други разказвачи, а и наименованията, които доста условно бихме приели за жанрове на фолклорно обобщение, нямат много допирни черти с институцията от собствената ни култура, възприела названието „литература“. Със същия успех можем да търсим в коренните африкански езици и понятието „маса“, „маси“ и дори „тълпа“. Каквито и съответствия да посочим, те просто не могат да покрият дори и част от контекста на прочитите, носени от подобно понятие примерно чрез класическата немска философия или вече като градивен термин за Франкфуртската школа в текстове за „масовите общества“. Дори макроезик като суахили би предоставил по речник единствено значение, приближаващо се до „тълпа“, и то в контекста на „разбита войска“, т. е. хора, загубили строя, подредбата си. А едва ли това значение има нещо общо с абстрактната художествена словесност.

Вазовите «Чичовци» и текстовете на Йордан Радичков са близки в литературното ни пространство най-малкото по едно - проблемите, които са създавали, създават и сега и ще създават на литературоведската ни мисъл. Боричкания от термини и класификации се стремят да обхванат тези литературни явления. Стъписани пред модерността и повишената литературност на текста, които, от една страна, се дистанцират от следходните Вазови текстове въпреки реалната си сюжетна обвързаност с част от тях («Под игото» и «Нова земя») в случая с «Чичовци», подценявана творба, що се отнася до художествеността И, от самия Иван Вазов.(l) Изумени, от друга страна, от чудноватото ставане на Радичковия дискурс, от сблъсъка между еманципацията на традиционната българска селска проза и непознаваемостта на модерното във фрагментарността и ситнежа от подробности, където се разтварят философските умозаключения, вторачени в собствената си комуникативност - до една пълна деструкция в съзерцанието на избухването .На нещо свръхново в литературата, раждащо се пред очите ни. Ако приемем някои от доста обърканите или поне лесно пробиваеми теории за развитието на националните литератури, според които те в определен стадий от съграждането си достигат до романа, а след изчерпването на този «Най-пригоден за четене жанр»(2) или пък жанр-чанта по сполучливата метафора на Виткаци,(З) го изоставят по пътя на разграждането (логична следходност за всякакъв тип съграждане), то двете страни на тази жанрова епоха за нашата литература безспорно биха били точно «Чичовци» на Вазов и текстовете на Радичков. Или ако романът «снабдява с концепция обърканото настояще» по думите на един от основните му, а оттам и най-оспорвани теоретици Лукач(4) и подрежда фрагментарния за отделното съзнание инак свят, по думите на друг, абсолютно безспорен майстор на жанр~ като Алберто Моравия,(S) което всъщност е едно и също- то Иванчо Иотата и любопитната сврака, «Чичовци» и «Хора и свраки» са потопени в хаоса на пред- и следроманната концептуалност. Там, където разпадът властва над подредеността, където светът е разказан, но необяснен, ако перифразираме известното определение за романния дискурс на Юлия Кръстева.