Ксения Киселинчева

В драматургията на О'Нийл и О Кейси - двама водещи представители на модерния англоезичен театър - могат да се открият редица общи и характер ни тематично-стилистични особености. И двамата са приемници и продължи тели на критико-реалистичната традиция в европейската драма от XIX и ХХ в. (Х. Ибсен, А. Стриндберг, А. П. Чехов, М. Горки, Г. Хауптман, Дж. Б. Шоу, Дж. М. Синг и Ем. Зола). Тяхната творческа индивидуалност се оформя под въздействието на върхови постижения на хилядолетната традиция на англий ската изящна словесност (У. Шекспир, Кр. Марлоу, Т. Харди, Дж. Конрад, Д. Бусико, Дж. Суифт, Д. Х. Лоурънс и др.). Ирландци по произход, те чер пят мотиви, образност, типаж на характерите от ирландската история, фолклор и митология. От сравнително-историческа гледна точка представлява интерес аналогич ното място, което заемат двамата драматурзи по отношение прехода традиция - новаторство 2. От една страна, те възприемат и творчески преработват определе ни тематично-стилистични тенденции от предходната европейска литератур на традиция. От друга страна, те създават нови образци на художественост, които се налагат в националния им театър и дават нови насоки в неговото съв ременно развитие.

Обикновено участието на монолога остава в сянката на живото сценично дей ствие и невинаги се осъзнава като същностно необходим за драматичния род. Но фактически монологът има свое законно място и специфични функции в изобразителния арсенал на театъра. Неслучайно монологичната условност присъства в основните етапи от развоя на сценичното изкуство, придобивайки особено респектиращ статут епохата на ренесансовия, просветителския и романтичния театър. Разгърнатото експериментаторство с експресивните възможности на монологичната форма в мо дерната западна драма безспорно има връзка със засиления интерес към вътреш ния, психологически драматизъм като глъбинен източник на конфликтно напре жение. Едва ли има друго изразно средство за по-директно и интимно проникване в невидимата душевна драма. Монологът осветява като с лазерен лъч вътрешния свят на драматичните характери, следвайки в ретроспективен или интроспективен ракурс извивките на индивидуалната психограма. Монологът създава възможност да се направи пробив в социално ритуализираните рамки на диалога и действието, като открива подстъп към дълбоко съкровеното и дълго спотайваното в душевността на героя - цяла вселена от чувства, страсти, мисли, настроения. От Монологичната форма не накърнява периметъра на диалога - те само се допълват, противопоставят и преливат един в друг, като преходите се загатват с ав торска ремарка или с нюанс в интонацията на изпълнителя. В момента, в който драматичният персонаж се стреми да постигне въздействие върху друг персонаж, диалогичното доминира, а в друг момент, когато той забравя за чуждото присъст вие и започва да мисли на глас, да разговаря сам със себе си, т. е. монологичното взима превести Наред с филигранното и многообемно саморазкритие на характерите монологът има и други специфично драматични функции - разширява по време и пространство обсега на изображението, по-конкретно предава мисленото пътуване на героите в миналото и в бъдещето, както и представя индиректно извънсценичната реалност, която има отношение към действието. Също така чрез монолога се под сказва по-нататъшният ход на събитията, което провокира съпреживяването на реципиента и насочва естетическите му очаквания. Монологът често пъти дава синтезиран изказ на авторовото послание и позиция. Ниева де опит В привидно статичните пиеси на модерния театър, които не се опират в голяма степен на добре скроения сюжет, монологичните поанти оформят пиковите моменти на драматичната парабола.omas И не на последно място монологичното измерение допринася съществено за създаване ефект на поетично наситена атмосфера, необходима за по-убедителното въздействие на стилизираните драматургични корелати на реалната действителност.