Рая Кунчева

През средата на XIX в. в българската поезия посредством руската се въ вежда силаботоническото стихосложение. То постепенно се възприема от съ ществуващата тогава стихова култура, формирана от литературни източници - гръцки, сръбски, руски; от молитвен стих и риторична проза; от народен стих. Усвояването на силаботоническия принцип, изразяващ се в регулирано разпре деление на ударенията и междуударните интервали, има характер на реформа, тъй като в края на века той става господствуващ за българската поезия. Т. нар. силабизъм, който се характеризира със свободен избор на даден тип стихова организация, с индивидуални стихови системи, е последван от господството на едно авторитетно стихосложение - силаботоническото. Дори и при общите повърхностни представи, които имаме за силабичния период, може да се конста тира голямото разнообразие на стихови форми. Достатъчно е да съпоставим един с друг стиха на Н. Бозвели, Г. С. Раковски, Хр. Ботев. С появата на силаботониката в българската поезия постепенно се стабилизира норма, която през края на ХІХ и началото на ХХ в. се проявява като общозадължителна. При възприемането на силаботоническия принцип и при създаването на национални варианти на силаботоническите размери участвува народният стих. Симетричният осмосричник (4+4), несиметричният десетосричник (4+6) Дванадесетосричникът (6+6) притежават хореична тенденция. Това означава, че ударенията се появяват най-често на нечетните места, но не изключва появата И хохаим и върху четни места от стиховия ред. Голямата ритмическа близост между тези размери и силаботоническия рей се коментира от някои изследователи като доказателство за народния рактер на българския хорей. Ем. Попдимитров посочва, че: от осмосричния стих на народната песен е произлязъл четиристъпният хорей на литературния стих, с двойна диподия, цезура в средата на стиха и с установени ударения. Това е обикнат размер у българските поети, внесен в литературата, както казах, под влияние на народната песен. "1 Подобна концепция разви по-късно и К. Топалов. същност под влияние на народната ритмика се създава хореична тенденция стиха още през периода на силабизма. За хорея като силаботонически размер можем да говорим след въвеждането на силаботоническата метрика, след осьществяването на тази метрична реформа.

Πричините стихознанието да получи продуктивен тласък от структурната лингвистика са няколко, но една от тях се състои в това, че се развиха идеи, които се превърнаха в научен инструмент за разделяне на две равнища в областта на изследването на стиха - на абстрактно и на неабстрактно равнище. Да се отговори на въпроса, кои бяха тези идеи, какво название получиха двете равнища в различните концепции за стиха и как беше представено взаимодей ствието между тях, означава да се характеризира движението в проблематиката на стихознанието от 20-те години на ХХ в. до днес. Въпросът, който ще ме занимава тук, предполага по-скромна цел. Бих го формулирала така: Ако се направи опит да се напуснат концептуалните рамки на структурната лингвистика, дали ще бъде възможно да се използува идеята за разделянето на двете равнища B рамките на друга концепция за стиха? Въпросът се натрапва сам поради факта, че за да отстои качеството си на научна област, изследването на стиха трябва да поставя под съмнение собствените си постулати, а това просто не е възможно отвътре, в рамките на приетата концепция. Необходимо е да се излезе отвън. Но се оказва, че прекрачването на границата не е така лесно, както изглежда на пръв поглед. Ако пък се прибегне до идеи отвън" (да продължа пространствената аналогия), тяхното пренасяне вътре" няма да раздвижи границите. Казано с други думи, по какъв начин стихознанието като някакъв вид дейност ще успее да преодолее самоизолацията си от други дейности, като например интерпретацията, която предполага представата, че съществуват повече от едно значение или четенето като дейност, която създава от текста литература? Или като научна дисциплина - как ще отговори на възражението, C че критерий за точност не съществува?

Съвременното литературознание проверява себе си чрез съмнение в изходните понятия и в начина, по който с тях се работи. Всеки един от участниците в литературната комуникация се оказа оспорен: Текстът - поради това, че не е автономен; Читателят - поради това, че не може едновременно и да създава текста чрез своето четене, и да го интерпретира, Авторът, който след като беше отхвър.пен от структуралистичната и семиотичната концепция,отново привлече вниманието чрез теорията за речевия акт. Такава е картината, видяна отвътре, тоест ако не напускаме рамките на теоретичното тпературознание. Погледнато отвън, самото теоретично литературознание трябва да се защитава от нихилизма нат. нар. нови прагматици, от една страна, а от друга- от хуманитарните дисциплини. Въпросите се поставят в упор с ясното съзнание, че и питащият, и отговарящият са изправени пред културни институции с определен авторитет и заеманата позиция има както професионални последици, така и морални проекции. Изводите се извеждат последоЕателно, до техния логичен край, независимо от това, дали ще бъдат отхвърляни основанията за самото сыцествуване на литературната теория, или понятие като "значение на литературната творба". Сега най привлекателна като че ли изглежда тази тенденция в научното мислене, която може да бъде определена като съмнение в изходните начала, в скритите аксиоми, в приеманите безвъпросно досега логични ходове. В своята статия с показателното заглавие "Срещу теорията" Стивън Нап и Уолтър .Майкълс 1 разпиха идеята - за едни убедително, а за други цинично,-- че теорията се появява винаги там, където неразделими неща се разделят. Съвсем неслучайно под техния прицел се оказаха двойки понятия, като интенция и значение, език и peчefiU акт, знание и nр;-драэсъдпк, защото те събират в себе си проблематиката на литературознаниtто през ХХ век. Развивайки аргументите си, че всяка една от двойките е неправомерно създадена чрез разделянето на неразделимо цяло, формулирайки "грешката", благодарение на която е възмо~но да съществува теорията, те правят следния извод: теорията не е нищо друго освен изплъзване от практиката, начин да се застане извън нрактиката,но rъй като никой не може да застане извън нея, то следователно теоретиците трябва да престанат със своите опити, а теоретичната дейност да прик.Тiючи.

Понятието, което ще разгледам, е употребено от Мукаржовски в една ранна негова статия със заглавие "Връзката между фоничната линия и словореда в чешкия стих". Първата публикация на статията (1929 г.) е на френски език 1 и френското ligne phonique остава без превод - какъвто би бил например "звукова линия", когато почти десетилетие по-късно Мукаржовски включва въпросната статия в сборник с изследвания по поетика • Аз прочетох за първи път статията на Мукаржовски на английски, където понятието е преведецо като prosodic line3• Това разминаване между термините породи у мен интерес към въпроса: какво равнище на анализ е избрал Мукаржовски в изследване, което си поставя за цел въвеждането на структурния подход. Въпросът се усложни, след като прочетох студията на известния чешки стиховед Мирослав Червенка "Фоничната линия на Мукаржовски и интонационният анализ на стиха" • Попаднала между превод, оригинал и научен коментар, трябваше да си обясня постановката на Мукаржовски, което, сега си давам сметка, означаваше да вникна в проблематиката на ранния структурализъм, да разбера мотивите в отношението му към стихознанието, основаващо се върху фонетиката, а не върху фонологията. Тъй като на Мукаржовски се дължат едни от главните проекции в областта на стиховата интонация, обръщането към неговото изследване, както посочва и Червенка, може да помогне при съвременното изясняване на проблемите. Мукаржовски дава решение, което отпраща към ролят~ на семантичния фактор и предполага анализът да се проведе на равнище изказване. Въпросът за равнището на анализ се отнася до това какъв е обектът на анализ, който дадена теоретична концепция създава.

Да се п:•ше за Сабина Беляева в минало време е мъчително и изглежда - вероятно задълго ще е TdKa -абсурдно. Щедро надарена и щедро раздаваща се, скроена не по нашенски стандарти, тя присъстваше ярко в живота ни - с оригиналните си творчески прозрения и човешко обаяние, с артистичното си слънчево излъчване. Допирът с нея, споделено мнение или дори шеговито подхвърлена реплика, действаше оздравително. Мнозина със закъснение изживяха откритието, че в техния душевен свят Сабина е заела дискретно пречистващо пространство, което не може да бъде подменено. Сабина Беляева не просто мина през живота. Тя беше част от него, защото участваше, беше съпричастна. Тя откликваше на онова, което се случваше в света-'- покрай нея и по-далеч - поривисто и всеотдайно. Не понасяше фалша, безразличието. Ненавиждаше самодоволната посредственост. Духът И стремително излизаше извън стандартите, не се препъваше в комплекси и самозащитни рефлекси, с които е така наспорил литературния ни бит. Сабина показа, че в науката, както и в живота, е необходим характер. Тя беше заредена с антиконформизъм, не се превърна в сянка на нечий солиден писателски силует. Тя не умееше, а мисля, че и не желаеше да прави "научна кариера" в общоприетия смисъл на понятието. Тя не пресмяташе и не планираше своя "растеж на научен работник" (обикнато клише в жаргона на ведомственото мислене). Тя просто раждаше, износваше и разработваше своите съкровени хрумвания и идеи, превръщайки ги- с интелектуално напрежение и всеотдайност- в текстове. Сабина Беляева съчетаваwе забележителна критическа интуиция със склонност към проблемно-теоретично мислене. В основното поле на научните си изследвания, съвременната българска белетристика, тя виждаше проблеми, за чието решаване имаше потребност от нови идеи и подходи. Тя се насочи към неизследвани в нашата литературна наука хоризонти - към теорията на относителността и проблема за време-пространството в изкуството, към гледната точка в повествованието и киноезика, аналитичната психология и съвременното мнтотворчество. Въведе имена, стоящи малко-много извън традиционния цитатен репертоар - св. Августин и Кант, Айнщайн и Бахтин. Нашата "официална" литературна общественост се отнесе хладно към тези опити. Мяркаше се заплашителният призрак на структурализма и деи;:iеологизацията. Освен това към традиционното у нас недоверие към новаторството се прибавяше - през седемдесетте години още повече, отколкото сега - закоравелият нашенски "маскулинизъм", задоволяващ се най-често да разсъждава върху присъствието на талантливи изследователки в науката с веселия анекдот за общото между жената - научен работник и морското свинче .

The book Anti/Modernität: Bilder des Exotischen und des Paradieses auf Erden in der ersten Hälfte des 19. Jh. in Europa deals with a social position in the first half of the 19th century in Europe, which is a reaction to economic and political changes, creating a feeling of insecurity and disharmony. Angelov defines it as anti-modern. What distinguishes his staging is that he does not develop this issue in the discourse of power. By looking at visual images and specific texts as social media, he challenges the aesthetic canon of modernity. In the line of the communitarian turn, his book is methodologically important and makes it possible, through a subtle analysis, to raise again the question of the problematic encounter with the other. The review seeks the context of Angelov’s research in Jauss’s hermeneutics.