Атанас Лазовски

Атанас Далчев внесе в българската поезия философската проблематика, чийто предмет е отделният човек и взаимоотношенията му с целия останал свят - човешки, земен, вселенен, безкраен. Той създаде своя концепция за смисъла, възможностите, целите и ценността на отделния човешки живот. В поезията на Атанас Далчев отвлечените проблеми за съдбата и битието на човека имат съвсем конкретен, необходим ж ив от, защото те са негов природен интерес, те са негова неотменна съдба и всекидневна болка. В своята цялост поезията на Далчев представя психологическа автобиография, дневник на изменящото се общуване между човек и външен свят, с други думи, в нея има елемент на епоса. Това е първата и, основна особеност. В поезията на Далчев намира място само онова духовно съдържание, което н е отменно се налага, само онова, което по необходимост ляга в основите на психическия живот и се явява по-нататък определящо за поведението, чувствата, мислите. Едно е да знаеш, друго е да разбираш и съвсем друго - да усетиш същността на нещата. Отделният човек се добира до същностите не само чрез логическото знание. Само условията на живота, вътрешните интереси и своеобразното комбиниране на много фактори едновременно заставят или извеждат отделния човек в определени моменти от живота му към онова, което той з на е, за което другите говорят, но което само в този момент със същината си става наистина лично достояние, явявайки се като откровение, като убеждение - завинаги. Ето такива моменти отразява Далчев в поезията си. Той е знаел за социалната несправедливост, още от малък е проявявал състрадание към бедните, И но социалната несправедливост с цялата и грозота и жестокост той разбира със същността си усеща едва в Париж. Това е подготвено от проникновеното разбиране на други основни истини и от целия духовен опит на поета, преди да отиде в Париж. Поезията на Далчев не е средство за споделяне, доверяване, внушаване на мисли и чувства - тя е средство за назоваване най-изначалното. При такъв подход поетът лесно би могъл да плати данък на честолюбието, на самоизмамата или фантазното явление, защото е много трудно да отделиш в себе си само проявите на чистата същ ност и да избегнеш всичко случайно и чуждо.

„Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?