Димитър Михайлов

Значителна част от епистоларното наследство на Стоян Михайловски остава и до днес раз пръснато из различни архиви. Впрочем такава е съдбата и на голям дял от неговото художествено творчество. Предложените тук писма хвърлят допълнителна светлина върху характера на писа теля, доуточняват някои моменти от биографията му, дават представа за творческите и издател ските му планове, внасят нови щрихи към портрета му на общественик. Големият период от време, който обхващат писмата (1894-1922), позволява да се види фигурата на поета многостранно н в развитие. През 1894 г., откогато е първото писмо, 38-годишният Михайловски е вече зрял и утвър ден писател, автор ена осем книги, между които са донеслите му литературна известност „Поема на злото" (1889), трите части на „Novissima verba" (1889-1890), „Книга без заглавие" (1892), „На шите писачи и газетари" (1893). До края на века издава „Философически и сатирически сонети" (1895) и „Книга за българския народ" (1897) - творби, които го поставят между първенците на литературата ни. От друга страна, писмата след 1905 г. донякъде дават възможност да се проследи как мисли Михайловски след оттеглянето си от активна обществена дейност. А и нещо друго - дали наистина трябва да се твърди категорично, че след тази година той напълно се затваря в себе си, след като са налице „пробивите" на тази изолация по време на войните и особено през 1919- 1921 г., когато ръководи издаването на в. „Напред"? Освен това на три пъти се кандидатира за на роден представител (1908-1911 г.), като последния път е в листата на БЗНС. Една част от писмата са адресирани до известни личности в нашия литературен и културен живот от последното десетилетие на XIX и първата четвърт на ХХ век - Стефан С. Бобчев, Хри сто Олчев, Александър Паскалев, Иван Вазов, Иван Попов. По-близките литературни контакти между Михайловски и Стефан С. Бобчев датират още от периода 1876-1877 г. Тогава Бобчев е редактор на излизащия в Букурещ в. „Стара планина", а Михайловски изпраща за вестника стихотворения от Екс ан Прованс (Франция), където е студент по право. Кореспонденцията им се активизира след 1894 г., когато Бобчев основава и става редактор на сп. „Българска сбирка", чийто сътрудник е и Михайловски. Четири от тези писма дават допълнителни сведения за една страна от дейността на поета, с която е бил твърде популярен по онова време - изнасянето на пуб лични беседи по обществено-политически, литературни и езикови въпроси. Михайловски се е славел като изключителен оратор, а като френски възпитаник често е изпъстрял своите сказки с примери от френската история, философия и литература, и то на френски език.

Проследяването на отношенията между Стоян Михайловски и писателите от кръга „Мисъл" разкрива не само един частен случай от литературната ни история. Освен мястото на Михайловски в литературния процес през 90-те години на ХІХ век и нача лото на новото столетие, този въпрос засяга косвено и важни моменти от зараждането развитието на българския модернизъм. Проблемът е двузначен. От една страна, как поет като Михайловски, който през целия си живот се стреми да бъде встрани от всякакви групировки и се старае да отстоява творческата си свобода, се чувствува в обкръже нието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, и от друга, как те и редактираното от тях списание откликват на неговото писателско дело? По логиката на обективно стеклите се обстоятелства срещата на Михайловски с другите двама от четворката - Яворов и Петко Тодоров - се оказва недостатъчно функционална за литературно-естетическия ни развой. Още през 1901 г. Яворов и Михайловски са в два враждуващи общественоe политически лагера. По въпроса за освобождението на Македония Яворов твърдо стои на позициите на вътрешната организация, докато Михайловски оглавява върховистите. Характерът на по-нататъшните им литературни отношения (доколкото съществуват) предопределен от този извънлитературен факт. Връзката на Михайловски с Петко Тодоров е даже кръвна (те са не само съграждани, а и братовчеди), но това не повлия ва в особена степен за създаването на трайна литературно-естетическа корпорация между тях, макар авторът на идилиите да определя по-възрастния си колега като „единствен по своята дълбока и духовита сатира". Главните идеолози на кръга - д-р Кръстев и Пенчо Славейков - са притегателен център за Михайловски, в отношението си към тях той се самоизразява изцяло, а и те в голяма степен му отвръщат със същото. Тези отношения не са белязани с бурни и главоломни обрати, както на пример между „Мисъл“, от една страна, и Вазов или Кирил Христов, от друга. Но и при случая с Михайловски отговорът не е еднозначен. Неговата сложност се определя И от не изцяло хомогенната линия на кръга и списанието, и от неединния и често противоречив характер на Михайловски, както и от разнородните му писателски и идейни търсения. Интересът към този въпрос се поддържа и от факта, че Михайловски е единственият писател извън кръга, останал постоянен сътрудник на сп. „Мисъл" почти до неговото спиране.