Владимир Мацура

Новите процеси, които обхващат славянските литератури на прелома на двата века, видимо са свързани с формулирането на нова представа за поета като творец, насочена към неговото програмно освобождаване от общите, колективни (национални, общочовешки) задачи. В известен смисъл става въпрос за пътища на развитие, аналогични на тези в западноевропейските литератури, характеризиращи се през целия XIX век с противоборство между индивидуалистичния жест и представителните социални функции на поета като изразител на „века на прогреса“, като в крайна сметка в депресивната атмосфера от края на века жестът на отрицание взема превес и цялото столетие и неговите социални програми започват да изглеждат хаотични и преживяващи криза. В цялостния развой на европейските литератури модернизмът представлява в по-голяма или по-малка степен връщане към изходните позиции на романтизма — в славянската област това връщане изразява също така необходимост от изясняване на отношението към особеностите на славянската романтика с нейната в повечето случаи антизападна, антидуалистична и антииндивидуалистична ориентация (словашкият и чешкият спор с романтизма, идеалът за „славянска поезия“, полският национален романтизъм, борческият романтизъм на Ботев в България, патриотичната украинска романтика и т.н.). В тази гама от различни типове „връщания“ виждаме как се правят опити напълно в „европейски дух“ да бъдат доразрешени — естествено на друго ниво — много проблеми на западноевропейския романтизъм, както и да се съживи и използва позитивно славянската романтика.