Боян Ничев

Ако е вярно, че своеобразието на таланта се проявява още при първото съ прикосновение с материала, още при избора на ония страни от живота, върху които художникът ще спре вниманието си, за да ги превърне в образи и идеи - в не по-малка степен това важи и за критика. Дълг и право на критика е да избере от необятния и сложен свят на образите и книгите онова, което го е развълнувало, което е докоснало сърцето му, което есъбудило гнева или възторга му. Пондев екритик със свой свят и свои предпочитания. Той обича Йовков, влюбен е в Горки; ако трябва да избира, ще предпочете Вапцаров пред Маяковски - без да ги противопоставя; той е живял Дълго с Чудомир и е открил в мекия присмех на нашия смехотворец цял един свят, близък и познат му; критикът е проявил жив и жаден интерес към образа на новия човек в стиховете на Богомил Райнов; народното творчество е привлякло вни манието му като материал за художествено претворяване и идейно-естетическо възпитание. Това е естетическата атмосфера, в която кръжат критическите търсения на автора на „Догматизъм и правда".

Поезията на Вапцаров е навлязла отдавна в живота ни, станала неделима част от духовния свят на нашия съвременник. И то не само нас. Петнадесет години как Вапцаровата песен обикаля света и през това време нейният създател се нареди между най-големите поети на нашата съвременност. Вапцаровата поезия днес е национална гордост за нашата литература. Тя разнесе по цял свят поетичния глас на нашия народ, задушевния, задъхан и същевременно мъжествено-твърд глас на нашата работническа класа, вчепкала се в предсмъртен двубой със стария умиращ свят. В какво се състои силата на Вапцаровата поезия? Стара истина е, че толкоз по-трайно място ще си осигури в бъдещето всеки художник, колкото по-дълбоко съумее да проникне в своята съвременност, толкова по-голяма дълговечност пред потомците ще си извоюва оня поет, който успее с пълни шепи да загребе в душата на своя съвременник. А всяка епоха си има свои проблеми и всяка поезия решава проблемите на своята епоха.

Твърде различни и сложни са пътищата, по които един писател прониква извъ границите на своята родина. Поел по техните криволици, художникът често полу чава от различни епохи и всред разни народи нови измерения, бива „открит от т кива страни, които неговото време дори не е подозирало. Има нещо твърде харак терно за съдбата на един писател в начина, по който той се усвоява извън роди ната си. По някой път, изразил ярко тенденциите на времето си, създал си непов торим почерк и стил, художникът завладява мощно умовете на своята епоха, твор чеството му се превръща в знаме, лозунг, платформа, а често на края - понеже последната степен от бурното усвояване на един своеобразен талант почти всякога е епигонството - и в литературна мода. Такава съдба имат някои големи худож ници от западноевропейската класика през миналия век (Байрон, Шилер). Има и кива писатели, които остават почти неоткрити от своята съвременност, за да мерят оценка от други епохи или сред други народи. Такава участ има Стенда Често литературната мода открива зелена улица за някои нездрави литературни яв ния, успели да подразнят преходните и най-често съмнителни вкусове на с време. Славата на такива литературни еднодневки, най-характерен пример мек които у нас еможе би Пшибишевски, свидетелствува само за естетическото равн на известни среди през епохата.

Всеки влиза в литературата по свой начин. Особено когато има да остави в нея нещо значително. Емилиян Станев дойде в нашата беле тристика от тридесетте години с томителната скука на сивите еснафски делници и със свежия полъх на гъсти лесове, на млад дивеч и горско биле. И в тия два така различни свята той успя да намери своята тема в литературата ни, свой неприкосновен естетически периметър. И ги претвори в свой собствен естетически мир. Отношението човек-природа стана основната ос, около която се завъртя творчеството му. И в него оживя сложният образ на един самобитен художник. Той е твърде противоречив и същевременно единен. Ето, той щеше да бъде пантеист, ако не беше твърде много скептик и рационалист; той есуров и хладен наблюдател на природата и нежен, сдържан поет на нейната красота, спокоен изобразител на еснафството и безпощаден критик на еснафщината, скептик по ум и поет по сърце“, както би казал един от неговите герои. Списъкът на противоречивите черти в образа му би могъл да се увеличи. Ония, които го познават отблизо, го представят като постоянно развълнуван и неспокоен творец. Но твърде малко от това прозира зад страниците на книгите му. Можете ли да си представите, че писателят, който с такава артистична лекота владее материала си и с такъв сдържан такт успява винаги да запази дистанция между себе си и героите си, е плакал когато еписал главата за Кольо Рачиков в „Иван Кондарев“, за да овладее един образ, нему му е необходимо да създаде интимна, вътрешна връзка между себе си и него. Той е от ония художници, които търсят път към създанията си навсякъде - дори и през собствения си характер. Ако на Ибсен му е потребно да види героя си до последното копче на сюртука му, за да го пресъздаде, Емилиян Станев е от ония писатели, които сами трябва да се видят в тоя сюртук, да почувствуват кръвта на героя в жилите си, да влязат в неговата кожа. Той изживява образа като лирик, за да го запечата като строг белетрист. Тая особеност на таланта си той сам често обича да обобщава в един парадокс: „Не бих могъл да уловя нищо у другите, което не нося в себе си. Писателят разиграва всъщност себе си.

Миналата година се появи първият том на Краткая литературная энциклопедия - едно някол котомно енциклопедийно издание, чиито създатели са си поставили, според собствените им думи, задачата да дадат в ограничените рамки на кратката литературна енциклопедия по възможност пълна представа за литературния процес", отделяйки внимание не само на утвърдените класически литератури в историята на човечеството, но и на художественото творчество на редица помлади народи. Своето място в това издание е намерила и нашата литература. Немалко успехи постигна през последните две десетилетия съветската бъл гаристика в пупуляризирането на нашата литература в Съветския съюз както и в самостоятелното разработване на някои проблеми от литературната ни история. Тия успехи са закрепени в трудовете на редица известни съветски българисти, като Н. С. Державин, К. Н. Державин, Д. Ф. Марков, К. А. Копержински, В. И. Злиднев, И.М. Шептунов, Н. И. Кравцов, както и от по-млади учени, като Г.Я. Илина, А. И. Хватов, Г. Д. Гачев и др. При тия значителни традиции не е чудно, че и нашата литература намери в „Краткая литературния энциклопедия" едно широко и вярно отражение.

До неотдавна още съществуваше популярен възглед, според който цялото художествено развитие на човечеството представлява пирамида, на чийто връх стои реализмът. Не бих казал, че времето от периода на култа към личността с подчертаната му склонност към йерархично мислене бе без заслуги за създаването на една подобна пирамидална представа за развоя на изкуството. Обстоятелството, че реализмът е едно от най-значителните постижения на човешкото художествено мислене, че възниква върху най-ценните завоевания на всички литератури и школи преди него, бе превърнато от тая теория, която го генерализираше върху всички по-значителни прояви на изкуството, в абсурд. Това обедняваше до неимоверност цялата картина на художественото развитие.

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.

Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.

Тези дни българската литературна и културна общественост отбелязва 60-годишнината на акад. Петър Динеков. И заедно с това - неговата почти 40-годишна ползотворна дейност в областта на българското литературознание. Проникновен изследовател на българския фолклор и литературна история, влюбен в трудното изкуство на литературната критика негов служител още от младини, уважаван научен организатор и педагог, ето вече две десетилетия проф. Петър Динеков е една от централните фигури в нашия научен, универ ситетски и академичен живот. На него се падна честта и нелекият дълг да възглавява вече повече от десет години една от най-важните катедри в системата на нашата университетска хуманистика - катедрата по история на българската литература, призвана да играе най-активна роля в културния живот чрез многобройните преподаватели по родна литература, които трябва да подготвя. Повече от 15 години проф. Динеков завежда с успех и секцията по стара българска литература и българска литература на Възраждането към Института за литература при БАН.

Не зная дали един разговор по методологическите проблеми на една литературна история трябва да започне с въпроса за националната самобитност на нейния литературен процес. Но съм убеден, че в своите резултати една подобна дискусия по необходимост поне при нас трябва да изведе преди всичко към проблемите на историческото своеобразие на националния художествен развой. Защото една литературно-историческа постройка само то гава може да има траен смисъл и значение, когато не повтаря известни или чужди схеми или най-общи развойни шаблони, а в рамките на един по-широк или по-тесен исторически или географски контекст се стреми да намери свое самобитно място. си Когато се сблъсквам с подобен род проблеми, кой знае защо винаги спомням Томас Мановата парафраза на познатата мисъл: „Човек, който не се е прославил в родината си, никога няма да добие слава и в чужбина." Тя крие една неоценена културно-историческа закономерност: хората по света приемат нашите ценности чрез отношението ни към тях и чрез нашето самосъзнание за самите нас. Можем ли да искаме от другите да проникнат във величието на Ботев, да обикнат поезията на Вапцаров, да оценят стиха на Яворов - да приемат нашите поетически ценности, ако самите ние не сме ги разкрили в тяхната значимост и неповторимост. А това предполага една висока култура на литературно-критическо саморазкриване и литературноисторическо самопознание. В превръщането на една литература от ценност за себе си, от ценност за своя народ в ценност за другите, за света, важна роля играе литературно-историческата наука. Тя трябва да намери място под слънцето на изкуството за своите национални стойности, техен терен естетическата култура на цивилизацията. Това са сложни задачи, свързани с проблемите на философията и методологията на една литературна история. Тяхното обсъждане е насыщна задача на българската наука. Дори най-общата им постановка обаче вече ни води към някои основни методологически проблеми на литературната история. B Доскорошната практика поставяше като основно противоречие на всяка литературно-историческа конструкция отношението между неповторимия характер на творческия акт и общите закономерности на литературния процес.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

Нов прочит на съвременната българска литература. Какво значи това? Какви културно-исторически потребности ражда един подобен повик? Какъв е хоризонтът на социално очакване, който стои зад него? Не бяхме ли свидетели на десетки нови и обновителни мероприятия, които извеждаха нашата култура все на нови, по-високи етапи, за да заглъхнат като обикновена камуфлажна кампания и да се озовем днес там, където сме сега.

Искам преди всичко да благодаряна колегите от Институтаза литература от Секцията по теория на литературата - то не от куртоазия - за тоя разговор. Когато ми поискаха да дам някакво заглавие за моите нестройни мисли тоя разговор, аз имплицирах него намерението си да засегна някои недостатъци на нашия литературнонаучен живот. на първо място ми дойде мисълта за недостаlъчната диалогичност него. Съществуват вече доста голям брой хора, които считат за своя професия, призвание, заlшманието литературознание. Но това не общност, множество специалисти, пръснати из цялата страна предимно университетските центрове. Но съществува ли понятието бl~лгарски литератор, има ли той свой статут. Аз няма да се заловя да отговарям на тоя въпрос. Заrцото отговорът му не еднозначен. Дано разговорът ни доближи до по-точен отговор. Оrце повече, че дискусията развърза коравия Вl>зел напред излязоха някои въпроси. ВеЧIIО старите старо-новите въпроси на нашата литератутна ситуация Що това литературознание има ли то почва нас. Национален или международен статут тр~бва да има JПIтературната наука доколко едното пречи на другото.