Елена Налбантова

През 1854 г. Петко Славейков публикува в подлистника на „Цариградски вестник" преводната брошура „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват". В бр. 184 от 31 юли, след първия откъс от превода, е написано: „Някой турски сатирик така вика против ония, които се женят за пари: Тежко и горко на тогова, кой се жени за пари и богата стара баба предпочита от девойка добросърдца сиромахкиня. - За имот ли се ожени? Роб си. Имаш заповедник. Варди и кат му прилегне в чутурата счуква вяра. Ха бре! дръж го за брадата, вещице за пари избрана! Ще не ще, щеш го накараш да търпи като магаре. В следващия бр. 185 пак след края на превеждания откъс е отпечатано стихотворението Не търси далек честта си...", също без подпис, и то е припознато като Славейково в т. І на пълното събрание на съчиненията му, а „Тежко и горко на тогова..." е отминато от съставителите. Основание да приемем възможността, че това стихотворение е писано от Славейков, ни дава фактът, че и то като „Не търси далек честта си..." е поместено непосредствено след текста на превода, правен от Славейков, като и двете стихотворения не са подписани. Освен това безспорно е, че и двете творби са се родили в резултат на контакта на техния автор с проблематиката на „Брачний дар...", което, струва ни се, също може да послужи като агрумент да се приеме, че те са създадени от неговия преводач. В бр. 5, г. ІV на в „Право“ от 27 март 1871 г. е намерила място сатирата „Посвящение А. Д. Пюскюлиеву", подписана Т... На Връбница 1871", в която се осмива Ангел Пюскю лиев за стихотворението му „Пейте, Славейков!". В бр. 14 на в. „Македония" от 6 април 1871 г. Пюскюлиев отговаря с „Посвещава се, комуто се пада", а в извънредната притурка след бр. 14 е поместено стихотворението:

Подобно на мнозина свои съвременници Илия Блъсков прави първите си стъпки на книжовник с публикуването на религиозни и нравственопоучителни пре водни съчинения. Този опит, който по същество повтаря модела на развитие на възрожденската ни литература, му позволява да се включи през 1865 г. в процесите на създаване на оригиналната българска белетристика с повестта „Изгубена Станка". След пет години вижда бял свят и втората му повест - „Злочеста Кръстинка“, произведение, което със своите художествени белези илюстрира както израстването на Ил. Блъсков като писател, така и задълбочаващите се противоречия в неговия мироглед. Идейно-художествената еволюция на твореца се отразява и върху прин ципите на естетическо претворяване на двете взаимнообвързани категории време и пространство. Докато в „Изгубена Станка" особеностите на тези категории конструират един свят на нарушени единства, устремен към възстановяване, в „Злочеста Кръстинка" конституционен се оказва друг принцип на организация на вре мепространството. mage G Down mean to Още в първата си повест Ил. Блъсков използува възможностите на простран ствените елементи да изразяват непространствени отношения, но в „Злочеста Кръстинка" метафоричните възможности на пространството са използувани в една много по-сложна система. Единният свят на текста на повестта е разчленен по различен начин спрямо различните герои. Докато в „Изгубена Станка" пространството е, общо взето, автономно, натоварено със ситуитивна конкретност и то определя действията на героите, попаднали в една или друга негова част, в „Зло честа Кръстинка" определящ е героят. Различните герои принадлежат на различ ни типове членене на пространството. Тук Ил. Блъсков създава едно полифонично пространство, в което „партиите" на отделните герои рисуват фрагментарна, съста вена от отделни късове картина на света, показваща рушенето на типа култура, който е все още единен в „Изгубена Станка". Моделът на света в „Злочеста Кръстинка" е динамичен, той е представен в процес на разрушаване. Старият тип култура се разпада, новият още не е създаден, всички връзки се късат, кръв тече от болезнено отворените рани в душите на героите. Никой не е останал незасегнат - нито бащата на Лулчо, дядо Иван*, чийто модел е бил цялостен, хармоничен и той не же лае да го променя, нито Лулчо, у когото новото намира благодатна почва. Животът и на стареца, и на неговия син е опустошен.

The current essay introduces representative points of view towards the relation between The European and The Bulgarian for the period 1762-1865. The first part of the paper is focused on the work done by Paisii, Sofronii, N. Bozveli, and V. Aprilov; the second part presents the Rakovski's attempt to rewrite the established concept about cultural metropolis and cultural "colonies". The leading role in Paisii's works is his effort to contradict Bulgarians to the other peoples, as the Bulgarian merits are emphasized. During the first decades of 19th century (Sofronii, N. Bozveli, etc.) begins the real constructing of the Bulgarian stereotype of Europe, which is thought as attractive, but frustrating social and cultural model. V. Aprilov introduces new point of view, which spares the Bulgarian self-confidence by limiting the competition within the framework of the Slavonic Orthodox community. He also rearranges the civilizing paradigm and put the Bulgarian in the "classical" Slavonic beginning. Further, Rakovski, trained at the Greek Enlightenment tradition, copies its matrix of forming a national identity. On the other hand, using the achievements of the contemporary humanitarian science, he strives for proving that the beginning of the Hellenistic Antiquity, as well as of the (Indo-) European civilization may be searched in the Arian heritage, whose most authentic successors are the modern Bulgarians. That turns Hellas, as well as Europe into Bulgarian cultural "colonies".