Мая Няголова

Дългият разказ за неговия живот предстои. Все още не сме пожелали да го напишем. Само нахвърляме едри щрихи в ритуалната поза на откриватели. Съчиняваме предпазливо. Много бавно. Години наред. Иначе името и прочутата му книга са неотнимаеми от културно-историческата ни памет. Сякаш едновременно награда и наказание, тази книга щедро разкрива блестящото изпълнение само на една от неговите роли и голямата ѝ известност засенчва много от онова, което е било преди и след нея. Така общоразпространената представа за Симеон Радев като автор на „Строителите на съвременна България“ се възпроизвежда в очите на не едно и две поколения като крайно и достатъчно знание за неговата личност. Една твърде позната и несправедлива участ, споходила мнозина от духовните ни предшественици: „преоткривани“ на парче и на части иззад открехнатата завеса на историята, и само рядко в цял ръст, при отворени врати за цялата истина. При подобен „модел“ на историческо познание не е необяснимо, че и „пълният разказ“ за Симеон Радев остава непостижим, неусвоен от културното ни самосъзнание. То много по-упорито се подхранва и самозадоволява с митологията около „Строителите...“ и само регистрира „и други“ Симеон-Радеви участия на българската обществено-политическа и културна сцена. А поразителното в неговата личност е разнообразието на нейните превъплъщения, бързата смяна на ролите, съчетавани със завидна леснина, изпълнявани с дълготраен успех или пък с артистично непостоянство. Както в дните на младостта му — на превала на стария деветнадесети и в първите години на новия двадесети век.