Красимир Петров

Френският романтизъм оставя малко шедьоври в областта на драмата. В романтическите драми днешният читател и зрител открива преди всичко целия арсенал от крайности, клишета и автоматизми на фабулата, персонажите и стила - белег на вре мето, което ни отделя от момента на тяхното създаване. Но в контекста на историче ското развитие на жанра романтическата драма като явление далеч надхвърля художест вената стойност на отделните творби и дарбата на техните автори. За своите представители и привърженици романтизмът е синоним на революция. Френските романтици въпреки разнообразието и противоречивостта на техните общест вено-политически и естетически възгледи като цяло живеят със съзнанието за своята мисия. Революция на идеите е необходима там, където след период на застой е на лице воинствуваща ретроградност и затова във всеобщото обновление на теорията и идеологията, на съдържанието и формата на художественото произведение, център на борбата се явява драмата, където класицизмът е пуснал най-дълбоки корени. Не случайно възходът на романтизма във Франция започва от поезията и романа, но ут върждаването му е свързано с няколко театрални постановки. Повечето литературни манифести представляват предговори към драматични произведения, а Стендал избира за заглавие на своя прочут трактат антитезата Расин-Шекспир. Разбира се, революционността на романтическата драма не трябва да се възприе ма чрез външните прояви на тази борба. Новаторството в тематиката, стила и патоса, отхвърлянето на правилата са само външни белези на една по-дълбока промяна в схва щането за драмата въобще - промяна, предопределила развитието на жанра чак до наши дни. Без да се занимаваме обстойно с теорията на романтическата драма, а още по-малко с конкретни анализи, ще се опитаме да изясним прехода от класицизъм към романтизъм от гледна точка на жанра, преход, който по своята важност не отстъпва на този на границата между Средновековието и Ренесанса. Романтическата революция в дра мата е най-ясно изразена във Франция по няколко причини. Най-напред тук е люлката на класицистичната естетика, наложила се като господствуваща в Европа за близо два века. Подобно безпрецедентно по сила, продължителност и всеобхватност културно влияние създава стабилна традиция както в творчеството чрез система от принци пи и правила, така и във вкуса на читателската и зрителската публика. Това са фак тори, с които новата естетика неизбежно влиза в конфликт. Последният се радикали зира и от факта, че във Франция липсват междинни периоди, които да подготвят усло вията за по-безболезнен преход. За такъв отчасти могат да се смятат първите две де сетилетия на XIX век, когато на огромна почит е мелодрамата, но самата тя като дра матичен вид бива смятана за малоценна и от елита, който се придържа към староре жимните естетически ценности, и от самите и почитатели.