Райнер Мария Рилке

Париж, 17 февруари 1903 г. Многоуважаеми господине, Писмото Ви пристигна едва преди няколко дена. Ще ми се да Ви благодаря за голямото ценно доверие. Повече едва ли мога да направя. Не мога да се впусна в обстойна оценка на Вашите стихове, защото всяка критическа цел ми е твърде чужда. Нищо не засяга една И 125 художествена творба така слабо, както критическото слово: резултатът всякога е неразбирател ство, къде по-удачно, къде по-неудачно. Не всички неща са така понятни и изразими, както се мъчат да ни уверят; повечето събития са неизразими, те протичат в едно пространство, където не може да проникне нито една дума, а най-неизразими от всичко са художествените творби, тайнствени съществования, чийто живот продължава, за разлика от нашия, който пре минава. Щом отправям тази предварителна бележка, нека Ви кажа също, че Вашите стихове нямат свой облик, но в тях се долавят негласни и скрити наченки на нещо лично. Чувствувам ги най-ясно в последното стихотворение „Душата ми". Нещо свеобразно търси тук своя текст и тон. А в хубавото стихотворение „На Леопарди" като че ли се поражда някакво сходство с този велик самотник. Въпреки това стиховете Ви все още не са независими, самостоятел ни, както последното, така и това, което е посветено на Леопарди. Съпътствуващото ги писмо не пропуска да ми изясни известна слабост, която чувствувах при четенето на стиховете Ви, без да мога да я назова. Питате, дали стиховете Ви са добри. Питате ме. Преди това сте питали и други. Изпра щате ги на списания. Сравнявате ги с други стихове и се безпокоите, когато една или друга редакця отхвърля опитите Ви. Сега (тъй като ми позволихте да Ви съветвам) Ви моля да се откажете от всичко това. Вие гледате навън, а тъкмо това най-вече не бива да прави те сега. Никой не може да Ви съветва и да Ви помага, никой. Има едно-единствено средство. Вгльбете се в себе си. Изучавайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали тя простира корени до глъбините на сърцето Ви, признайте си дали би трябвало да умрете, ако Ви забранят да пишете. В най-тихия час на нощта попитайте себе си преди всич ко това: трябва ли да пиша? Поразровете се дълбоко в душата си за искрен отговор. И ако той неизбежно е „да", ако се налага да срещнете този сериозен въпрос с властното и простичко „трябва", тогава изграждайте живота си според тази необходимост; до найбезучастния и най-нищожния си час животът Ви трябва да стане символ и свидетелство на този порив. Тогава се приближете до природата. Тогава като първия човек се опитайте да изрази те какво виждате и изпитвате, какво и любите, и губите.

Преди всичко ще ви помоля за добрина и търпение. Напълно съзнавам, че никак не е лесно да слушате цял час лекция за поезия. Ако темата не беше вече оповестена във вестниците и това не ни приковаваше тъй досадно към нея, щяхме тозчас да се споразумеем помежду си и да побъбрим за нещо по-значително, например за Зола, професор Шенк или за други знаменитости, а после да излезем навън с такива лирично просветлени лица, че да ни повярват... Но това вече не е възможно; някой може да ни издаде. Ето защо, колкото и да ми е жал, налага се да помоля - добрина и търпение. Ала за ваша утеха, нека предизвестя: нищо няма да ви се случи, а и за онова, което досега всъщност сте смятали за лирика, ще кажа твърде малко. Намеренията ми са доста особени. Ако твърде разгорещено подчертая нещо, изразявайки ги, отдайте това на младостта ми, а ако някъде ви се сторя несправедлив към нашето „вчера", простете ми заради това, че съм преизпълнен от една велика новота, за която имам да оповестя възвишени и прекрасни неща. И така, темата е: модерната лирика. Вижте, от първия опит на отделния човек да намери себе си сред потока от бързопреходни преживявания, от първия стремеж посред глъчката на деня да се вслуша и проникне в най-дълбоките самоти на своето същество - оттогава съществува Модерната лирика. А това ще рече - моля, само не се плашете - приблизително от 1292 година. Тази е годината на настъпването на великия Ренесанс, в която Данте разказва във Vita nuova историята на първата си млада любов. Онзи, който се отнася с любов към родословието, без усилие ще разпознае в автора на Divina comedia oсновоположника на нашия млад поетически род и ще признае, че този род има старо аристократично потекло. Останалите мога да уверя в едно - първообразът на знатния флорентинец е гаранция за всеки творец, че и той може да бъде пионер без предци, стига само да се вслушва дълбоко в себе си, за да долови Още-Неказаното и Новото, което започва с него. Едва когато, преодолял всички школски навици и надмогнал всяко подражание, човекът овладее най-съкровените дълбочини на своя глас, той встъпва в тясна и задушевна връзка с творчеството: става творец. Тази е единствената мярка. Всяко друго занимание с четка, перо или длето е само личен навик, който човекът и обкръжението му могат да възприемат с безразличие или досада, както да речем пушенето или безделието. И в тези отрасли на изкуството има много сръчни хора, на които трябва да отдадем дължимото. Ала аз не съм на мнение, че при цялата си виртуозност те ще подпомогнат с нещо великия напредък, който масите в неясен порив жадуват не по-малко, отколкото самотниците в своята лъчезарна, любвеобилна вяра. Защото не забравяйте, че изкуството е само път, не цел. В противен случай крайното въжделение на художника би било да създава багри, а музикантът би ликувал, че постига най-съкровената си изява, щом вгражда своите тонове в дворци от звуци, ала това не представлява всъщност нищо повече от нарушаване и подражаване на хармонията на вселената - единственият велик порядък - с не съвършени миниатюри.