Мариус Теофилов

Лирическите жанрове преобладават в българската литература до края на 60-те години на миналия век и запазват като доминираща тема и като патос идеята за националноосвободителната борба. „Химническите“, призивни стихотворения на Д. Чинтулов изцяло определят тази тенденция. e Христо Ботев обаче актуализира едно ново направление в литературата, което иманентно със своята качествена характеристика на културно-историческата ситуация и ще се превърне наред с цялостната преориентация на българската литература задълго в пораждащ културен модел, чието определение, изразявайки се малко аксиоматично, може да бъде формулирано като „търсене на изгубения епос". Само крупните историко-политически събития, започнали с Руско-турската освободителна война, неутрализират значението - до голяма степен в „перспективен" план - на този модел, но той вече е „апробирал" функционалността си „ретроспективно" в такива предпоставителни фактори като дейността на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа. Ботев естетизира тези фактори и ги въплъщава наред с много други предходни като културен, естетически и идеологически модел в творчеството си. Същите фактори се реализират по това време в дей ността на Каравелов, Ангел Кънчев, Левски и най-вече - на самия него, авторинтерпретатор на културно-историческата ситуация, чийто основен критерий е „съвпадението на словото с действието". Така се явява и необходимостта от назрялата и до голяма степен осъществена от самия Ботев смяна на литературната (и културната въобще) „ситуация", която той и в творчеството си, и в поведението си утвърждава като е пи ческа. Раковски вече е изградил в „Горски пътник" посредством лирико-описателни и медитативни мотиви потенциален епически модел. Но на Ботев е предстояла важ ната задача да го развие, актуализира и утвърди като литературен епос и като цяцялостен културно-исторически факт - като предмет на усвояване и перманентни наблюдения през всички следващи периоди... Едновременно с това Ботев осъществява сложния синтез на два културни модела, които изграждат ли тературния и културния процес през Възраждането. Известно е, че за разлика от европейската културна епоха, основана на синтеза на античната култура със средновековната култура, Българското възраждане е ориентирано преди всичко към средновековната българска култура и своеобраз ната и историческа" интерпретация. Но нейното въвеждане в статуса на нов кул15 e канонизация" (както турен факт се осъществява по принципа на „православната при Паисий и Неофит Бозвели) или по принципа на епическата „митологизация"на герои като Марко Кралевити, Секула, Дете Еливерче, Дебел Новак, Янкула Будимец, Момчил и други герои от средновековния фолклорен епос -в това чис ло и българските царе. Така и в „История славяноболгарская“ е налице до голяма степен стремеж по-скоро към епическа „митологизация", отколкото към историчес систематизация на българското средновековие. Паисий обаче е използувал ед на вече утвърдена културна система в националното съзнание - фолклорно-православната. Така той изгражда фолклорно-православния модел на Възраждането, който е доминиращият (дори единственият) до 1824 г., до появата на „Буквар с различни поучения" като утвърждаване на възрожденския енциклопедизъм в просвещението, а също и на останалите натурфилософски и енциклопедични тру дове на Петър Берон като културен факт от друг тип, реализиращ класическия ка научен модел на Възраждането.