Пламен Тотев

Революционните спазми на Франция, започнали в края на осемнадесетия век, продължават и в нача лото на деветнадесетия. Смутното време създава условия за разместване и смесване на социалните пластоПо този начин един обикновен офицер, роден на остров Корсика, изкачва без усилие, без дори да се задъха, несигурните стъпала на обществената йерархия. През 1801 г. той ще се обяви за пожизнен консул, а на 18 брюмер 1804 г. - за император. Щастливата му звезда ще подклажда илюзиите на много честолю биви младежи дълго след като самият Наполеон е разбрал, че амбицията му да подчини на волята си цяла Европа е неосъществима. Неговата личност става историческа персонификация на типа амбициозен герой от литературата - оттук се отделят и две основни тематични линии, получили съществено развитие в произведенията на най-значимите писатели на ХІХ в. Първата от тях - за амбициозния герой, който се издига в обществото, ще получи блестяща защита от автори като Балзак („Шагренова кожа“, „Дядо Горио", „Изгубени илюзии"...), Стендал („Червено и черно"), Зола („Възходът на семейство Ругон“, „Негово превъзходителство Йожен Ругон"...), Мопасан („Бел ами“), Такъри („Панаир на суетата") и други. Вто рата тематична линия има по-идеен, духовен характер - за свръхчовека, който принадлежи към духовния елит на човечеството и който може да разполага със съдбата на останалите. Тези две тематични линии се интерпретират още в античната литература, но личността на Наполеон сякаш дава силен тласък за тях ното развитие през деветнадесетото столетие. Ето защо Балзак ще напише в романа си „Модест Миньон": ... не може да има нещо голямо в един век, на който царуването на Наполеон служи за предговор Докато Западна Европа с барутни урагани търси по-прогресивни пътища за развитие, Русия е сп вана от оковите на самодържавието: затова са толкова силни и противоречиви духовните тежнения в страната, като всяко от тях търси по свой път и в съответствие със своите убеждения отговор на големия въпрос за съдбата на Русия. Това е епоха на диалози" (М. Бахтин), на големи идейни сътресения. Оттам и лите ратурата ще отразява диалогичния характер" на своето време и ще търси отговор на въпросите „Какво да се прави“, „Кой е виновен“, „Кой в Русия живее добре". Достоевски сякаш стои настрана от тази истори ческа конкретност и търси отговор на по-общите, значими въпроси на човешкото съществуване, но отли чителната черта на неговата епоха - изострената и дейност - неминуемо ще сложи отпечатък върху творчеството му. Героят на първия му голям роман ще постави началото на поредицата от герои идео лози, всеки от които ще надигне своя равноправен субективен глас сред идейното многогласие в произве дението и влизайки в диалог с другите герои идеолози, ще се сражава за своята идея.

Прякото проникване в темата-проблем за развитието и трансформациите на епопейния жанр в българската литература и фолклор крие потенциалната опасност от оплитане в паяжината на терминологичната неизясненост. Родната, а и чуждата литературна наука все още не е разграничила и не е дала предпочитание на нито един от термините, с които се обозначават произведения като „Илиада“, „Одисея“, „Махабхарата", „Рамаяна", „Песен за нибелунгите“, „Песен за Роланд“, „Поема за моя Сид“, „Слово за похода на Игор“, „Манас“, „Калевала“. Кой термин би бил най-подходящ - епос, епопея, епическа поема, героична поема, национална епопея, епически песни?... „Непрофесионалният" читател би потърсил помощта на справочната литература - речниците и енциклопедиите; ученикът или студентът - учебниците и учебните помагала със заглавие „Теория на литературата"; а специалистът - трудовете на учени класици или съвременници. Но терминологичното единство там липсва: не само различните автори, но един и същи автор, и при това в една и съща студия или книга, назо вава споменатите произведения с различни термини, които трудно се припокриват един C друг. Тази терминологична неизясненост представлява богато синонимно гнездо, което е много удобно за стилистични нужди, за избягване на тавтология. Но струва ли това стилистично улеснение терминологичния разнобой и доколко това неединство наистина е синонимно гнездо? Синонимни ли са термини, които сами по себе си ознаB чават различни неща, но с които определяме жанра на едно и също произведение? „Речник на литературните термини" (С., 1980, четвърто издание!) споменатите погоре произведения, а също така кой знае защо и „Фауст на Гьоте са определени като епопея: „Голяма стихотворна творба, изградена върху историческо събитие, с изклю чително значение за даден народ." В „Литературный энциклопедический словарь" (М., 1987) В. А. Сапогов определя епическите песни като един от най-старите жанрове на епоса - голяма група обективно-повествователни произведения, обединени от историко-героическа тематика и стихотворна форма. По-надолу авторът посочва видовете епически песни: стихотворния героичен епос („Илиада“, „Песен за Роланд“...), народните балади и предания, историческите песни. Като централни персонажи са определени човекът от героическото време (златният век") и историческите герои, чиито дела са идеализирани.