Василка Тъпкова-Заимова

Така е озаглавен сборникът, който отразява докладите, изнесени на една ползотворна двустранна среща, посветена на 1300-годишнината от основаването на българската държава. През последните няколко години бяха организирани редица съвместни конференции, посветени на обществено-политическите, културно-историческите и пр. връзки между Апенинския полуостров иБалканите, и по-конкретно - между Италия и българските земи. Сборникът, който представяме тук, дава добра представа в колко широк обхват могат да се разглеждат българо-италианските връзки през средновековието. Публикуваните доклади са на брой двадесет и един, а към тях трябва да се прибавят и уводното слово на акад. Ив. Дуйчев, както и заклю чителният доклад на проф. С. Грачоти. Към тома са прибавени и кратка хроника на самия конгрес, програма и списък на участниците. Ив. Дуйчев е озаглавил уводния си доклад „Изток и Запад в българската цивилизация през Средновековието" („L'Occidente e l'Oriente nella civilta bulgara del Medioevo"). В няколко страници бъл гарският учен дава един вид извлечение от множеството свои проучвания върху посочената тема тика. В рамките на своето виждане за средновековните „Изток" и „Запад" той разглежда явления, които са позволили на прабългарските степни пле мена, както и на земеделските уседнали славянски множества да усвоят по свой начин византийското наследство и да изградят своя, българска култура през средновековието. Спирам се на другите доклади не по азбучен ред на авторите им, както са дадени в съдържанието, а приблизително по тематика, която се доближа ва до начина, по който те са били подредени в програмата на конгреса. А. Кариле разглежда ненадминатата „История" на Йоан Кантакузин в нейното значение за бъл гарската история. Затова докладът му е озаглавен „Йоан VI Кантакузин и България" („Giovanni VI e la Bulgaria"). Авторът е съумял да подбере найинтересните моменти от Кантакузиновите мемоари във връзка с поземлените отношения в Бълга рия и европейските земи на империята, социалните сблъсъци, които са особено изострени в навечерието на османското завладяване, демографските пробле ми и пр. - всичко това, пречупено през политиче ското верую на този бивш император, приел монашеското расо, след като е отстранен от престола. Към изследването на италианския учен бихме добавили няколко заглавия на български автори, кои то са се занимавали с някои от разглежданите проблеми - на първо място трябва да се спомене Л. Йончев, който преведе големи откъси от Кантакузин, отпечатани в „Гръцки извори за българската история", т. Х. С., 1980, с. 218-396. Два от докладите са посветени на българската църковна история, а именно - докладите на Г. Фе далто „Българската църква между Византия и Рим. От Борис I (853-888) до Калоян (1197-1207); съв падения и противоположности" („La Chiesa bulgara tra Bisanzio e Roma, Da Boris I (853-888) a Kalojan (1197-1207): convergenze e contrasti") и на М. Лац ко „Инокентий III и България“ („Innocenzo III e la Bulgaria"). В първия доклад прави впечатление добрата теоретична постановка на българския църковен въ прос, разгледан от юридическа гледна точка, например положението на източните патриарси в общоцърковната юрисдикция и мястото, което заема българският патриарх между ІХ и XIII в. Интересни сравнения могат да се направят в духа на авторовата постановка между другите народностни" цър кви и българската. За съжаление вмъкнали са се някои груби грешки - например годините на управлението на Калоян (в съдържанието), роднин ските му връзки с Иван Асен II; има и пропуски в библиографията. А в доклада на М. Лацко (вече покойник) заслужава да се отбележи добрият ана лиз върху гъвкавата политика на Инокентий II, разгледана на по-общ фон, а за българската стра на главно във връзка с прочутото изречение „У нас патриарх и примас имат почти еднакво значе ние". От църковно-юридическа гледна точка тази постановка е съчетана добре с тълкуването, което дава самият Калоян, за да постигне политическите си цели.

Пророческата и историко-апокалиптична книжнина е с претенции за историцизъм. В нея обилно се срещат исторически или псевдо-исторически събития и лица, които преминават от един текст в друг и се преоценяват според епохата и тенденциите на времето. А тъй като средновековието във всички исторически и хронографски творби е изпълнено с низ от военни събития, съвсем естествено е, че проблемът за мира и войната намира отражение в споменатите съчинения. Кой с кого воюва? - Народите помежду си. Кои народи? Народите се срещат често с традиционните архаични определения във византийската книжнина, т. е. арабите са "исмаилтяни" или "сарацини". Поради сложния проблем с редуването на земните царства, от което последното трябва да бъде "римското" (разбирай "византийското"), на места има "изясняване" на византийските поданици в следните изречения 13acrtЛst с; 'trov ProJlat rov tf•ot •&v EЛЛrfvrov (на български Цd!)~ iвлин~скrь.Jй, рвкшв rр~%скrь.ш). Така е напр. у Псевдо-Методий . Примери от този вид могат да се посочат още, но тук не се спирам на подробностите. В този смисъл ще добавя само, че българите, арменците и пр. се споменават и с етническото си име. Народите се характеризират като "чисти" и "нечисти" в смисъл "християни" или не, те са (в същия смисъл) "в-kрни", "nрdвов-kрни" или "нш-kрни", а в Разумника-Указ има и "nол~в-kрни", т. е. католици или монофизити2. Подобна характеристика се дава на татарите като ,.,халдейци", т. е. занимаващи се с магия. А във "Видение Данилово" от XIII век номадите са характеризирани като "люде, които хляб не са вкусвали, а само месо и чорба" • По външt~н вид пък славяните {главно русите) и варягите са "рус народ" от гр. ~aveov ytfvoc;4• Най-сетне народите се характеризират с географското положение на районите, от които произхождат (напр. "северни", "идващи от юг" ) и с посочване на зодиакалните знаци (напр. сарацинът е вепър, арменецът е гущер, българинът- бик и пр.)S.

This academic report is dedicated to young Petar Dinekov's life in Plovdiv, where the future great scholar taught Bulgarian language and literature in the French college "St. Augustine". It includes two letters from Dinekov to the headmaster of the college Father Ozone Dampérat and the recently beautified Father Kamen Vichev, then assistant-director of the college, as well as a short article by Dinekov on Yordan Yovkov, publised in the “Le messager” issued by the college graduates.