Иван Венедиков

Спомням си го досега и все ми се струва, че такъв съм го виждал и в отдалеченото време на детските си години, когато идваше на гости вкъщи. Той изглеждаше все така замислен и отдалечен и когато човек го заговореше, изведнъж като че ли се връщаше отнякъде. Той ми напомняше учения в детските романи, който и когато яде, и когато ходи по улиците, и когато говори с някого, не може да се откъсне от темата, която занимава ума му. Може би за оформяването на един подобен образ за него са допринесли и случ ките, които съм слушал да се разказват за него вкъщи. Ето една от тях, която ми е разказвала майка ми. Нейният брат, вуйчо ми Н. Генадиев, отишъл веднъж в Лондон по време, когато С. Радев бил там. Приятели от млади години, те си определили среща, за да се видят и поприказват. Когато вуйчо ми се озовал на определеното място и видял, че Симеон Радев идва, направило му впечатление, че той държи според обичая пред гърдите си ръката си и на нея висят два бастуна. Веднага му минало през ума, че може би приятелят му е изкарал някое премеждие и че трябва да облекчава движението си, като се опира на два бастуна. Те се приближили един до друг и вуйчо ми обърнал въпросителен поглед към прия теля си и се готвел да го запита какво е станало с него. С. Радев, виждайки ръката, с която Генадиев му сочел бастуните, дигнал ръце и се хванал за главата. „И нито един не е моят!" - казал той. Той бил излязъл рано от къщи, купил си вестници, минал край две-три от големите лондонски книжарници и край една библиотека. На едно място си оставял бастуна на закачалка, на друго място на гардероб, замислен върху това, което чел, и по този начин, без да забележи, не само взел чужд бастун вместо своя, но и пак така неусетно прибавил към него и още един чужд бастун. Такива неща със Симеон Радев можеха да се случат и аз сам можах да се убедя в това при първата ми среща с него вън от къщи. В 1939 г., през пролетта, един ден се бяхме уговорили с Г. Михайлов, мой съученик от първо отделение до края на университета, да отидем на гости на нашия учител проф. Ал. Балабанов. В това време Балабанов пак беше в конфликт със семейството си и живееше в стая под наем някъде около Докторската градина. Към 9 часа и половина ние почукахме на вратата му и след поканата му влез" нахлухме в стаята му. И останахме изненадани. В средата на стаята, широка, но изпълнена с разни мебели, имаше малка кръгла масичка с четири фотьойла. И върху два от тях бяха седнали Балабанов и С. Радев.