Лидия Велева

Ефрем Каранфилов е от ония автори, за които писането не е случайно занимание. Той обикновено не се задоволява с банално, безлично разглеждане на произведения и проблеми, защото написването на една статия за него е начин да изяви себе си, да изкаже своето отношение към нещата да съобщи своите открития за хората и литературата. Той чувствува в себе си писателско призвание, владее го амбици ята да приобщи читателите към своите мисли, да им внуши убежденията си. Есте ствено и литературните творби, за които пше, не са му безразлични, отношението му към тях е много активно. Със своите образи и идеи те отприщват потока на неговите собствени мисли и настроения и винаги извикват определени емоционални реакции. Тези особености важат изобщо за творчеството на Е. Каранфилов, но в найвисша степен те се проявяват в неговите есета. Защото наистина това е много подходящ жанр за автор с неговите склонности и темперамент. Есето му дава имен150 но тази пълна свобода, която му е необхо дима - да следи мислите си, необвързван от предварителни условия.

Една от основните амбиции на изкуството е да преодолява всякаква ограниченост, да разширява обхвата на своите открития за човека, правейки ги валидни не само за едно поколение или една обществена ситуация. Писателят пише за своите съвременници, но и за наследниците. У него неизбежно се таи надеждата, че с творбите си хвърля мост от своето време към бъдещите поколения, които ще го разберат и оценят. Тази амбиция на изкуството да устоява на проверката на времето е една от неговите най-характерни страни, свързана с неговия неизменен стремеж към съществените истини за човека. Възможността прогресивните идеи на дадено време да се вплетат органично в художествената творба е свързана между другото и с факта, че тези идеи се ориентират обикновено към бъдещето на цялото човечество. Те могат да запазят своето значение дори тогава, когато класата, която първоначално е била тяхна носителка, се е изродила, изгубила е прогресивния си характер. Да си спомним как в определени исторически моменти работническата класа се вижда призована да подхване и защити изоставените от буржоазията идеали за равенство, свобода, Национална независимост. От друга страна, пак поради факта, че в художествената творба идеите влизат в преобразен вид, свързани с всестранната човешка личност, те не се изчерпват и не приключват своето съществование по същия начин, както в битието си на обществена идеология. Идеологията на нашето възраждане например приключва своето съществование с освобождението на България, защото нейните исторически задачи са изчерпани. Съвсем не така стои въпросът обаче с това, което наричаме възрожденско съзнание и което е един сложен комплекс от разбирания и отноше ния към света. То съществува в живота и намира своите отражения в литературата десетилетия след Освобождението, за да преживее своя крах, така както отбелязва това Т. Жечев в своите изследвания за септемврийската литература, едва след трагедията на 1923 г. Определяйки принципите, по които трябва да проследяваме литературния процес, не бива да забравяме в никакъв случай, че литературата е историческата памет на народа, че именно чрез нея се осъществява културната приемственост, а значи и националното своеобразие. В тази светлина е много важна и съществена необходимостта, изтъкната в доклада на Е. Константинова, от проследяване на традициите в нашето литературно развитие, на преминаването на опре делени художествени похвати или жизнени позиции от едно литературно поколение в друго. Ако свържем например Йовков с литературата от 90-те години на миналия век, неговите нравствени идеи не биха ни се представяли така абстрактно метафизични, както могат да изглеждат за повърхностния читател.

За Йовков, както и за всички, които като него са преминали през изпитанието на войната, тя си остава най-голямата и тежка проверка за хуманизма и моралната издръжливост. Необходими са огромни усилия, за да се оцелее морално и физически във военната обстановка. Човешкото достойнство е подложе но на постоянни унижения от ужаса, страданията, озверяването. Реакциите, чрез които се преодолява всичко това, са твърде различни и това може да се наблю дава и в литературата. По път, напълно противоположен на Йовковия, тръгва в изобразяването на войната Георги Райчев. Както отбелязва обаче Елка Константинова, и при него, както и при Йовков, избраната позиция по отношение на човека във войната се оказва значително по-трайна и определяща за целия по-нататъшен път на писателя. ... ..Ако потърсим внимателно корена на неговата склонност да вижда животинските прояви у хората, ще го открием във впечатленията и преживяванията му по време на войните" - отбелязва за Георги Райчев Елка Константинова. И по-нататък: „Съзнанието му, претоварено от кошмарни впечатления и ужаси от фронта, трудно ще се уталожи и уравновеси, трудно ще намери отново спокойствието си. " Йовков прави всичко възможно, за да запази непомътена, здрава и вдъх ваща упование представата си за човека. Затова той търси грижливо и намира у войниците черти, които окуражават и укрепват. За обект на своето художни ческо вдъхновение той избира и винаги ще избира занапред тези прояви, които издигат човека в собствените му очи. Във военните му разкази липсва убийст вото. Не виждаме никой от неговите герои в състояние на освирепяване, обзет от желание да убива. Атаката и в „Земляци“ има повече вид на саможертва. Тя е поведена от „инак лекомисления" Никола, „обзет сякаш от някаква лудост": „Той тича напред, говори още нещо несвързано, но повече не се обръща. Войниците, с плахи и болезнени лица, тичат подире му. Настрана малко, свит като топка, тича и Димитър." Забележително е, че Стоил, най-важният, обикнатият от Йовков герой, не е показан в подобна ситуация. Трудно можем и да си го представим. В същия момент, когато става атаката, той носи на ръце ранения Варенов..

Двата романа на Георги Караславов, създадени през 30-те години - Та тул" и особено „Снаха", - са отдавна признати за един от върховете на нашата литература след Освобождението. Те представляват нов етап както в развитието на жанра, така и в разнищването на една тема, която още от края на миналия век разглеждана в различни ракурси, неизменно си остава централна за българската белетристика и се свързва с най-високите и постижения: коренните социални промени, които настъпват в българския живот и свързаната с тях морална криза. Преустройването на отношенията между хората на буржоазна основа, установяването на себичността и отчуждението като закон на живота, взаимното противопоставяне на базата на собствеността се очертават в най-трагичната си форма, като унищожителни за всичко добро у човека, най-вече в произведенията на писатели, които черпят сюжетите си от живота на селото. Закономерно всички промени от такъв характер могат да разкрият многообразните си прояви и последици в най-всестранно развитата система от нравствени отношения, утвърдена чрез най-устойчивата традиция. Във всяка подробност тук разликите между старите и новите форми на отношения между хората се открояват отчетливо и красноречиво, като разкриват цялата дълбочина на своя смисъл, значението си за миналото и бъдещето на народния живот. Това, че такива писатели като Елин Пелин и Йовков например, които достигат до най-дълбоки откровения за човека и човешката душа, свързват цялото си творчество със селото, не е случаен факт, свър зан само с техния произход. също както не е случайно и това, че гражданите Михалаки Георгиев и Антон Страшимиров през 90-те години на миналия век започват да пишат за селото. То ги привлича, защото неговите проблеми в оня мо мент са най-остри и вълнуващи, защото то като цяло не само внезапно възниква като проблем в оня момент, но и този проблем се оказва централният и най-болният в тогавашното българско общество. Страшимиров от 90-те години със своя афинитет към конфликтните ситуации ясно долавя огромното социално напре жение, което избухва в селските вълнения от началото на века. Първите си открития за селото българската литература прави именно в областта на социалните отношения, за да ги разшири и уплътни по-нататък, обхващайки всички многостранни прояви на човешкото.