А. Н. Веселовски

Никой няма да се замисли, за да отговори на въпроса, предполаган от това заглавие, и ще отговори с фраза, изразяваща повърхностното впечатление, при което личните вкусове, колкото и разнообразни да са те, са се слели в единството на унаследеното предание. Да се изучи това предание в неговото фактическо развитие и генезис би значело да се обясни или узакони и самото впечатление. В следващите редове аз само набелязвам пътя, по който би могъл да тръгне изследователят, ако всички необходими за това факти са му подръка. Става дума за разликата между езика на поезията и езика на прозата. Ще кажем без заобикалки: езикът на поезията си служи в излишък с образи и метафори, които прозата избягва; в речника И има особености, изрази, които не сме свикнали да срещаме извън нейната постоянна употреба, присъщ И е ритмичен строеж на речта, избягван, с изключение на някои моменти на афект, от всекидневната, делова реч, с която обикновено сближаваме прозата. Говоря за ритмичен строеж, без да имам предвид ритъма на стиха, подчертан или неподчертан от римата: ако за Гьоте поезията става такава само при условието за ритъм и рима ( «LеЬеn»/»Живот»/, 11, III), то ние вече успяхме да свикнем със «стихотворенията» в проза (Тургенев), със стиховете, непознаващи размер, но създаващи впечатление за поезия (Уолт Уитман), както, от друга страна, познаваме «Цветистата», поетична проза, изразяваща понякога твърде посредствено съдържание. Шерер допуска и епос в проза, историческо произведение в стила на епопеята, и не в стихове; но ние, разбира се, няма да сметнем за поезия една научна тема само защото тя е изложена в стихове, с изобилие от образи и съответстващ реторичен инвентар. Такова е нашето впечатление и ние естествено сме склонни да направим извода, че изборът на единия или другия стил или начин на изразяване органично е обусловен от съдържанието на онова, което ще наречем поезия или проза по същество и към което ще подберем съответстващото определение. Но нали съдържанието се е меняло и се мени: много от онова, което по-рано е предизвиквало възторг или признание, е престанало да бъде поетично, друго пък се е настанило на старото място и предишните богове са в изгнание. А изискването за форма, стил, особен език във връзка с онова, което се смята за поетично или за прозаично-делово, си е останало същото.