Стефан Великов

Тази година ние чествуваме за петнадесети път нашия най-голям национален празник - Девети септември. Колко бързо изминаха тези петнадесет години, когато на 9 септември 1944 г. с решаващата помощ на Съветската армия България беше освободена завинаги от фашизма и капитализма, когато се откри нова страница от историята на българския народ. През изтеклите петнадесет години големи завоевания постигна и нашата художествена литература. Тези успехи се дължат преди всичко на условията, при които работят нашите писатели, на големите и постоянни грижи и ръководство на БКП. Нашата художествена литература, литературата на социалистическия реали зъм, опряна на реалистичното богатство на Ботев, Каравелов, Вазов, Славейков, Яворов, Елин Пелин, Смирненски, Н. Вапцаров, постигна големи завоевания. И поезията, и белетристиката, и драмата получиха небивал разцвет. Българската ли тература се обогати и жанрово, и идейно-художествено. Можеха ли в миналото българските писатели да се радват на условията каквито имат сега? До Девети септември 1944 г. почти всички български прогресивни писатели минаха през монархо-фашистките затвори, през полицейските участъци, през концентрационните лагери. А близо тридесетина загинаха, повалени от куршума на па лачите!

В Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се съхраняват хиляди ценни и инте ресни материали и документи за нашата и световната история по политически, стопански, кул турни и други въпроси. В личните фондове има и много писма, ръкописи и други материали от наши писатели и културни и обществени дейци, които са богат извор за научно изследване. Работейки над справочника „Български писатели" (заедно с Георги Константинов и Цве тан Минков), който излезе през 1961 г. (и подготвяйки ново издание), попаднах на интересни писма от Николай Лилиев до известния наш поет, драматург и преводач Асен Разцветников (ф. 142, оп. 1, а. е. 310), които представляват научен интерес. Публикувам ги по-долу, като изоставям няколко визитни картички и телеграми по случай Нова година, имен ден и пр. Освен това публикувам и една рецензия на Лилиев - Иван Вазов на руски език", - която съхранявам в личния си архив и която досега не е видяла бял свят. Разцветников има отдавнашно познанство с Н. Лилиев. В началото на 30-те години те започват кореспонденция, която продължава до смъртта и на двамата. Писма от Разцветников до Лилиев се съхраняват в личния архив на Лилиев. (Вж. БИА. НБКВ, Ф. 719, а. е. 257.) 1 Драги Асене Разцветников, Добре, че не ви намерих: така по-лесно ще мога да повторя молбата си, без да видя гримасата на лицето ви, без да чуя повторно думите ви, че не мислите да превеждате одата на Шилера „An die Freude". Ако не ви е възможно, върнете на Г. Константинов нотите и стихотворенията (оставям ви книгата на Тютчев - там е поместен преводът на „Песнь радости", стр. 271). Щом Тютчев е превеждал тази ода, ако намерите свободно време - защо да не я пре ведете вие на български? (Не мислете, че се шегувам - аз само ви моля да преведете три строфи и трите куплета, всичко тридесет стиха за 6 дни - по 5 стиха на ден!) Много ще ви благодаря, ако ви бъде възможно да свършите и тая работа, работливи Асене Разцветник! София Четвъртък 2 ч. сл. пл., 16 април 1931 До виждане Н. Лилиев

Епистолярното наследство на Асен Разцветников (1897-1951) все още е разпръснато и го ляма част от него - непубликувано. А известно е, че той е кореспондирал с десетки писатели, жур налисти, учени, общественици. Интересни писма, изказвания и интервюта на Разцветников бяха публикувани в сп. „Септември" (1967, кн. 11) и в сп. „Литературна мисъл" (1970, кн. 6) от Л. Ста матов, който е и най-добрият изследовател на жизнения и творческия път на поета, драматурга и преводача Разцветников. В настоящата публикация представям писма на Разцветников до литературния критика редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев. Известно е, че след като четворката (Н. Фурва жиев, А. Каралийчев, Г. Цанев и Ас. Разцветников) напускат Бакаловото сп. „Нов път", те пре минават да публикуват по страниците на „Златорог" (най-късно започва да сътрудничи Разцвет ников). Писмата на Разцветников имат творчески характер, допринасят за изясняване на био графията му, отнасят се предимно до неговото сътрудничество в „Златорог". Прави впечатление че поетът е крайно самокритичен към творчеството си, не бърза да публикува своите работи, з чаква, преработва изпратените творби и пр. Сътрудничеството му в „Златорог" е крайно умерево, той не е от фаворизираните автори. От последното писмо (№ 12) от 13. 10. 1943 г. читателят ще види, че отношенията между Разцветников и Вл. Василев са съвсем охладнели, дори връзката се прекъсва. Това означава и прекъсване на сътрудничеството на Разцветников в „Златоро". Пред ставените писма се публикуват за първи път. Съхраняват се в личния фонд на Владимир Василев в Централния държавен исторически архив (ЦДИА), фонд 373.

Теодор Траянов (1882-1945) е известен поет и преводач. Дори да бе написал само стихотво ренията „Тайната на Струма“, „Смърт в равнините“, „Гибел“, „Заклинание на словото", и мето му пак щеше остане като автор на едни от най-хубавите творби в българската поезия. В живота на Т. Траянов има редица неизвестни и неизяснени моменти. Такъв момент пред ставляват т. нар. „виенски период". През есента на 1900 г. Теодор Траянов пристига във Виена, където се записва да следва архитектура в известното „Технише хохшуле". 18-годишен, тук той създава и първите си стихотворе ния, които излизат в „Летописи" на Константин Величков и „Художник" на Павел Генадиев, Симеон Радев и Александър Балабанов. Виенският период на Т. Траянов (имам предвид първите петнадесет години от пребиваването му във Виена) крие много неизвестни. Има много тъмни места, които трудно могат да се осветлят. С две думи, Траянов твори и гладува, измъчван от отричане и непризнаване като поет, боледува, моли се за приятелска подкрепа, търси изход да се изяви и наложи сред колеги и читатели. Богат изворов материал за проучване на този период представлява кореспонденцията на Траянов, значителна част от която е неизползувана дори и в последните изследвания на неговия жизнен и творчески път. В богатия архивен фонд на Кирил Христов, грижливо съхраняван в Централния държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 131, оп. 1, а. е. 633-640, има запазени няколко десетки писма на Теодор Траянов до Кирил Христов. Те до голяма степен дават възможност да се види истинската картина на „виенския" период от живота на Траянов. Писани са до Кирил Христов по времето, когато той е в София и работи като библиотекар в Министерството на народното просвещение, Творчески командирован" в Берлин (1906-1907). Все към „виенския период" от живота на Траянов се отнася и едно писмо от 17 май 1922 г., в което поетът трогателно разкрива положението, в което изпада като служител в нашата легация във Виена по време на самостоятелното управление на Ал. Стамболийски. Обръщайки се към ге нерал М. Савов, пълномощен министър в Париж, Траянов моли за парична помощ, тъй като съпру гата му Елена етежко болна и се нуждае от бърза лекарска намеса (вж. НБКМ, БИА, Ф. 20, а. е. 3, л. 1286-1287). Писмата, които представям подборно в настоящата публикация, до голяма степен помагат на изследователите за вярно проучване на жизнения път на Теодор Траянов; още по-пълно и всеоб хватно да се изследва и разкрие началният му творчески път. Неизвестни и неизползувани досега, тези писма са богат изворов материал за нови научни изследвания.