Рая Заимова

Западноевропейската литература от XV в. продължава донякъде среднове ковната традиция на рицарския роман, който от Франция се разпространява Северна Италия. Основата е преди всичко цикълът на Карл Велики. От него се вдъхновяват редица италиански поети, в чиито творби, за разлика от предходната епоха, се усеща както една по-умерена форма и съдържание, така и стремеж към изобразяване на човешката сила и достойнство. Зародилият се вкус към античното води до издаването на класически автори. Притокът на емигранти от византийските земи след падането на Цариград през 1453 г. и традиционното присъствие на византийската култура в италианските земи стават главната причина да се засилят издирването, преводът и издаването на византийските извори. Процесът е доста продължителен и с течение на времето тези извори, било то използувани чрез латинския им превод или директно ци тирани по оригинала, навлизат в историческата литература, която отчасти подхранва художествената. В случая ще разгледам един доста любопитен мотив за българите и техния цар Ватран, който донякъде съдържа достоверна историческа информация и в същото време стои малко встрани от ренесансовия историографски модел. Още през XV в. Боярдо пише в Италия „Влюбеният Ролан "2. Сюжетът му е бил черпан както от епиката на Карл Велики, така и от бретонския цикъл. Тази творба е била предназначена за аристократичната публика. Поради големия и успех поемата претърпяла няколко публикации между 1483 и 1496 г. След смъртта на поета интересът към поемата му пресъхва и тогава Л. Ариосто продължава недовършения от Боярдо разказ, като в 1516 г. издава след благословията на покровителката си Изабела д'Есте „Бесният Ролан" в 40 песни На цялата сюжетна линия на тази творба няма да се спирам, а ще обърна внимание само на един определен момент от нея: събитията при Белград и ролята на рицаря Руджеро. На тази тема Ив. Шишманов се е спрял в едно свое изследване от началото на нашия век. Въпросният мотив заслужава да се разгледа в светлината на информацията, която имам днес.

Включените в сборника доклади и съобщения бяха изнесени на IV българо-италианска конфе ренция, състояла се през май 1984 г. в София. В уводните думи към изданието проф. Георги Димов, ръководител на конференцията, изтъкна, че през последното десетилетие сътрудничеството меж ду италианските и българските учени в областта на обществознанието се оказа много ползотворно. Като цяло представените материали поставят редица въпроси от културно-естетически характер, дават широка картина на взаимоотношенията меж ду България и Италия, предимно за периода XVХХ в. Някои от тях се базират на архивни извори от италиански хранилища и се въвеждат за пръв път в научно обръщение. Изследванията могат да бъдат полезни за по-нататъшни проучвания от културно-исторически характер. В заключение проф. Димов изрази надеждата си, че традицията на научно общуване между български и италиански учени ще се задълбочава и разширява с цел подоброто взаимно опознаване на двата народа на фона на общоевропейския духовен процес. Докладите и съобщенията в сборника (41 на брой) разглеждат две основни теми: итало-бъл гарските релации от периода на Ренесанса и италобългарските политически и културни връзки през втората половина на XIX-XX в. В началото на изданието са поместени няколко изследвания, които обхващат античността и сред новековието и са един вид въвеждащи в сферата на българо-италианските взаимоотношения през ве ковете. Ив. Дуйчев прави преглед на римското присъствие в сегашните български земи, наблягайки на градоустройството и пътищата, на търговските връзки през средновековието на италианските градове-републики, както и на мястото на България между Рим и Цариград. Отделено е място и на католицизма в българските земи, а в един покъсен период - и на гарибалдийското движение и участието на българи в него. В доклада на Д. Ангелов на тема „Българското богомилство и ита лианският катаризъм" се набляга на известията за богомилството и катаризма в Италия. Авторът разглежда типологичната връзка между двете уче ния, пътищата на проникване на богомилството в Ломбардия и Сицилия, както и някои специфики на катаризма, които се схващат като продължение на дуализма на италианска почва. Във връзка с богомилството е и темата на Б. Пейчев. Той раз164 глежда творчеството на италианския абат Йоаким от Фиоре и историко-географските му описания, съчетани със съвременното му гледище за богомилството, което по негово време е разпространено на Апенинския полуостров. В плана „традицияноваторство" В. Тъпкова-Заимова и Ан. Милтенова анализират данни от паметници от официалната и главно от низовата литература, в които е отразено културното общуване между България и Рим, както и мястото на българската държава сред световните царства". Потърсена е трайността на българската държавна и книжовна традиция между двата Рима" - Древния Рим и Ца риград.

Съдбоносни събития, свързани с османската сила в Европа (от втората половина на XIV в. нататък) създават сериозни промени в политическо и културно отношение. Формираната на Изток Османска държава всява страх всред християнските западноевропейски управници, които не са чужди на традиционната идея за кръстоносни походи срещу Исляма, дори и след сключването на Капитулациите с Портата. Тези политически връзки между Запада и Изтока се развиват през период, в който в Европа се заражда и еволюира ренесансовата мисъл и хуманизъм. Сами по себе си те дават своя отпечатък и в литературата на Запад. И Още от края на XV в. - началото на XIV в. паралелно с изучаването на гръцката и византийската култура, ерудитите започват да се интересуват и от източните езици ръкописи, както и от нравите и обичаите в османското общество. Издават се преводи на Корана, пътни бележки на посланици и мисионери, пребивавали в Леванта, трактати по политически въпроси, географски описания на Леванта, граматики по турски и пр. Според някои учени на османците има посветени много повече творби (историографски трудове, романи, театрални пиеси, трактати и др.), отколкото на откриването на Америка5

Мавро Орбини и Цезар Бароний, чиито трудове са послужили за основа на Паисиевата „История славянобългарска“, познаваме още от учебниците по история и българска литература. Паисиевото дело е изследвано много подробно както в нашата, така и в чуждата историография. Учени като Боян Пенев, Артуро Крониа, Велчо Велчев, Рикардо Пикио и др. са сравнявали текстовете на Бароний и Паисий, на Орбини и Паисий. Трябва веднага да се поясни, че става дума за сравнения между руския превод на Орбини от 1722 г., полския на Скарга (1603–1607) и руския превод (1719 г.) на Бароний. Тук бих искала да обърна внимание на няколко примера, свързани с важни събития от българската история, които са представени по един начин в западната историография от XV–XVII в., отразени са съответно в оригиналите и преводите на Орбини и Бароний и най-сетне — интерпретирани от Паисий в неговата история. Всъщност тези исторически творби, за които е известно, че са основните западни Паисиеви извори, са плод на западноевропейската ренесансова и постреформистка мисъл. Те могат да се разглеждат, от една страна, като извори с оглед на фактите и събитията, които отразяват, и от друга страна — от гледна точка на еволюцията на идеите. За да имаме по-пълна представа за характера на западните образци, които са по-слабо познати в нашата литература, отколкото Паисиевата история, ще се върна най-напред в края на XVI в. и началото на XVII столетие, далеч преди Паисий да напише прочутата си история, и ще хвърля поглед върху развоя на западноевропейската историческа литература, която формира книжовници като Бароний и Орбини — двама коренно противоположни по мисъл служители на католическата църква.

Въпреки обилната библиография по въпроса за изворите на Паисий, остава недостатъчно осветлен проблема за неговите западноевропейски предходници или западни образци, които са слабо познати в нашата литература. Далеч преди Петър Богдан', Блазиус Клайнер2 и Паисий3 в западната съвременна историография се формира постепенно представата за българина: неговата история (от момента на създаването на българската държава на Балканите до османските завоевания), религията и нравът му • Още в XV в. се поставят основите на съвременната историография. Тогава скъсването с традиционната църковна форма, възбуждането въображението на читателя и извличането историята на една отделна обuцност от световната история са характерни за този вид западноевропейска книжнина. Историите на Флоренция и Венеция, на Франция и Англия, на Полша или Унгария са плод на ренесансовия стремеж да се обобщи в една творба историята на даден народ или държавна власт . Монографиите на османска тема се появяват още в XV в. (напр. тази на Теодор Спандуин Кантаказин) , а монографиите по история на Византия (Кузен, Дю Канж) излизат едва през XVII в. 7 Общо взето, както бях показала по-рано, Източната римска империя, Османската държава и средновековните балкански държави

The author adduces examples from French travelogue books, as well as from novels and poetry, which reflect different contacts between Christians and Muslims in the Balkans. The presentation of the evil “Turk” is deduced against the background of the Christian virtues (16th-17th century) and the Western (Catholic in particular) interpretation of specific images. The evolution of France’s conceptions is followed about the Ottoman Empire and the image of “the Turk” related to it, which had acquired an enlightening colouring.