ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 30-50

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.

    Ключови думи: понятието, авторска, личност, през, българското, Възраждане
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 102-116

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В почти пустинната празнота на женската светост в руските земи образът на Фев рония - Ефросиния от град Муром се извисява бляскав и омайващ. Селско девойче, привидно свенливо и покорно, в действителност образец на мъдрост и решителност, Феврония, е била обект на местно благоговение заедно със съпруга си Петр, Муромски княз, от средата на тринадесети век до 1547 година, т. е. до момента, в който на синода на Митрополит Макарий те биват официално канонизирани (новые чудотворцы) признати за национални светци. Иван Кологривов, предлагайки на западния читател първия последователен трактат (популярен, но прецизен) върху руската духовност, отбелязва: „Не съществува никаква биография на тези две фигури, а единствено една полуезическа легенда, истинско бижу на руския фолклор, но без каквато и да било И стойност за историята на руската духовност. "4 Не е различно по същество, но по-изчерпателно и твърде сурово спрямо руските книжовници становището на В. Ключевски, който решително отрича агиографско достойнство на „Повесть о Петре и Февронии“. „Легенда о Петре - пише Ключевски - под которым, по-видимому, разумеется умерший в 1228 г. в иночестве муромский князь Давид Юрьевич, не может быть названа житием ни по литературной форме, ни по источникам, из которых почерпнуто ее содержание; в истории древнерусской агиографии она имеет значение только как памятник, ярко освещающий неразборчи вость, с какою древнерусские книжники вводили в круг церковно-исторических преданий образы народного поэтического творчества.
    Ключови думи: авторска, атрибуция, ръкописна, Традиция, повод, Повесть, Петре, Февронии
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 85-101

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Настоящата студия с част от по-голямо изследване, посветено на развитието на писателската техника у Любен Каравелов. То се базира върху ранните творби на Каравелов, публикувани за пръв път на руски език, като се отделя специално внимание на тяхната по-нататъшна съдба. Съществен момент в работата е съпоставката между руските и българските текстове и опитът да се изяснят генетическите им взаимо отношения и функционалната мотивираност на разликите между тях. В конкретния случай обект на изследване е разказът „Слава", отпечатан за пръв път в „Страницы из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказы Любена Каравелова" Както е известно, всички останали разкази в сборника вече са били публикувани в руския периодичен печат. Каравелов обнародва българската редакция на „Слава" (под същото заглавие) чак през 1875 г. в сп. „Знание", докато другите разкази от „Стра ницы..." са били вече печатани на български език във в. „Свобода" между 1869 и 1872 г. И Публикувайки ранните си разкази на български език, Каравелов внася значителни изменения спрямо техния окончателен руски вариант, какъвто го намираме в „Страницы...". Казвам окончателен", защото при някои от разказите съществуват разлики между двете им руски издания. Трябва да се отбележи, че съществуващите сравни телни изследвания на руските и българската редакции не са достатъчно изчерпателни. Освен това, като последица от създалите се благодарение на най-ранните изследвания клишета, към проблема се подхожда едностранчиво и често с предпоставени тези. Интересът се насочва към авторовите добавки спрямо руските текстове, което е съвсем оправдано, но не е достатъчно. C Общоприето мнение (намерило израз и в последното издание на Каравеловите съчинения) е, че промените в българските текстове на руските" му разкази са правени цел да се пригоди по-добре тяхното послание към новия адресат (националния читател); към целите на вестниците, където е трябвало да бъдат публикувани, и към новата и различна роля, която тези разкази е трябвало да играят в новия и различен социален, политически и културен контекст.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Каравеловият, разказ, Слава, неговата, авторска, преработка
Subscribe to авторска