Бахтин

С големия съветски литературовед и естетик М. Бахтин ние се запознахме късно. След второто издание на „Проблемы поэ тики Достоевского" (1963) и първото издание на „Творчество Франсуа Рабле (1965) през няколко години се появи поредица от негови статии: „Слово в романе" (Вопросы литературы, 1965, кн. 8), Эпос и роман" (Вопросы литературы, 1970, кн. 1), „Слово в поэзии и прозе (Вопросы литературы, 1972, кн. 6), „К эстетике сло ва" (Контекст, 1973), „Искусство слова н народная смеховая культура. Рабле и Гоголь" (Контекст, 1972), „Время и пространство в романе" (Вопросы литературы, 1974, кн. 3). С изключение на „Эпос и роман" или, както е оригиналното заглавие на статията, прочетена като доклад през 1941 г. „Романът като литературен жанр", всички статии са откъси от по-големи тру дове. „Слово в романе“ и „Слово в поэзии и прозен са откъси от големия му труд „Слово в романе", написан през 1934-1935 г. „К эстетике слова" е откъс от ранната ра бота на Бахтин, написана през 1924 г. „Проблема содержания, материала и формы в словесном художественном творчестве". „Рабле и Гоголь (Искусство слова и народ ная смеховая культура)" е откъс от дисертационен труд за Рабле и не влиза в кни гата му за френския писател. Работата за хронотопа в романа е откъсот цялостния труд „Формы времени и хронотопа в романе. Очер ки по исторической поэтике". Всички изброени трудове досега не са публикувани. Бахтин за нас бе автор на книгите за Достоевски и Рабле, на споменатите статииоткъси и на по-малко известната книга за марксизма и езикознанието. Разбира се, достатъчно е да се прочетат двете му книги, за да се схване мащабът на този литературовед, огромната художествена и теоретическа материя, която е била проучена и интерпретирана, за да се изведат устойчиви литературни концепции. Те са достатъчни, за да се изяви обемът на неговата критическа, литературно-историческа мисъл, но и на неговите теоретически построения за литературността и особено за романа. Публикуваните след 1965 г. статии, макар и откъси от цялостни тру дове, още повече повишиха нашето мнение за съветския литературовед и естетик, разшириха и практически уточниха представите му за литературно развитие и синтези в определени епохи у гениален творец. Както се казва на банализиран език, „Вопросы литературы и эстетики" запълни една празнина. Сега с достатъчна увереност може да проследим теоретическите схваща ния на Бахтин, да ги видим като едно ця лостно построение. Защото при него почти няма „случайно" написана работа, всички си взаимодействуват в изграждането на единно построение.

За да го почувствуваме като автор, човек трябва да предложи възглед. А възглед значи позиция, облик, физиономична цялост. Тази не толкова банална, колкото изглежда, мисъл просветва в дълбочините си, ако се прибави, че автор с интересни идеи може и да се изплъзне от вниманието, ако идеите му не се събират във възглед или поне ако част от тях стоят разсеяно. Малко са критиците, които като Бахтин предлагат повод за спокойно обсъждане на тази постановка. Неговите разработки на въпроси от различни и далечни области са пронизани от водеща нишка. Те имат критерий. Единният възглед за света и културата, позицията, авторовостта при Бахтин просто се натрапват. Колкото една идея е по-силна, по-абстрактна, т. е. извлича повече неща от действителността и ги съединява в по-отдалечена точка, толкова тя подсилва убеждението, че голямата идея в известен смисъл е „тиранична". Тя потиска всичко, което е в обсега и и което е склонно да се отклони. Повтаряна е истината, че идеята не е равна на жизненото многообразие. Още по-небили възможно е тяхното равенство, ако явленията, били те жизнени, турни, стоят на две-три хиляди години едно от друго. те кулТакова странно, даже „ирационално" явление в критиката е Михаил Бахтин. Неговата критика е теория, а теорията му е критика - положение, което евалидно за всеки голям автор на критика. Бахтин спои в критическо убеж дение разносмислови и разновременни явления и обстоятелства на културата. Спойката чертае „трасе", означено с възлови понятия на автора: менипея - карнавал - диалог - полифония - роман. Диалогизацията и романът сключ ват параболата на това критическо трасе. Те се оглеждат едно в друго като понятия навсякъде. „Единство на развиващата се идея. Оттук известната вътрешна незавършеност на много мои мисли. Любовта ми към вариациите и многообразието на термините спрямо едно явление. Множественост на ракурсите. Сближаване с далечното, без да се посочват посредническите звена." Написано, споделено е в записките на критика от 1970-1971 г., които по-късно доброжелатели пуб ликуваха в „Эстетика словесного творчества" (1979). Тази книга изкара наяве 31 непубликуваните и незавършени неща от Бахтин, след като няколко десети И летия критически шедьоври стояха в чекмеджето му.

В първата си работа „Изкуство и отговорност" двадесет и четири годишният М. М. Бахтин пише: „Какво гарантира вътрешната връзка между елементите на личността? Само единството на отговорността. За това, което съм преживял и разбрал в изкуството, аз съм длъжен да отговарям със своя живот, за да не остане преживяното и разбра ното бездейно в него. Но с отговорността е свързана и вината. Не само да понесат взаимната отговорност са длъжни изкуството и животът, но и вината един спрямо друг. Поетът трябва да помни, че за пошлата проза на живота е виновна неговата поезия, а човекът от жи вота нека знае, че за безплодността на изкуството е виновна ниската взискателност на неговите жизнени въпроси. Личността трябва да стане непрестанно отговорна: всички нейни моменти трябва не само да се подреждат във временния ред на живота й, но и да се проникват един в друг в единството на вината и отговорността. " Перспективно прочетено, т. е. на фона на цялостното теоретично наследство на М. М. Бахтин, това младежко откровение респектира с концептуалната си зрелост и методологическа прозорливост. Остри ето на взаимната вина е сближаващо отговорно и задължаващо от говорно. То е личностно острие, върху което събитийно се срещат животът и изкуството. То е „границата“, „прагът“, както би казал „по-късният" Бахтин, където животът става изкуство, а изкуството 1 М. М. Бахтин. Эстетика словесного творчества. М., 1979, 5-6. 63 става живот. Където писателят престава да бъде само" писател, а читателят - само" читател. Където срещната диалогична активност на единия и другия и на единия в другия (творбата е резултат от взаимодействието и медиум на взаимодействието) поражда живота в изкуството и продължава изкуството в живота, превръща го в живот. За да бъде животът осмислен, а изкуството - жизнено. Разбира се, макар и дълбока и проникновена, тая първа публикация на Бахтин е по-скоро патетично встъпление, отколкото аналитично изложение на възгледите му за изкуството и литературата. Неговата „естетика на словесното творчество" предстои.

Относително точна и относително истинна в разноречивия контекст на съвре менността, дваж по-относителна става интерпретацията, насочи ли се тя към творба, отстояща на значително разстояние от собственото ни местожителство върху времевата ос. Подминавайки не само любопитни, но и съществени за случая подробности - че неведнъж е бивало автор да тълкува смисъла на собственото си про изведение в различие и противоборство дори със съвременниците си, което Пол Валери формулира „лично" - моите стихове имат такъв смисъл, какъвто им придават другите“, а Р. Барт заостря теоретично - текстът предполага, читателят разполага" - ще насочим преди всичко внимание към проблема за интерпретацията. Но не пряко, а чрез теоретичното наследство на М. М. Бахтин. За да го въвлечем като „глас“ в злободневното методологическо разногласие около същността на интерпретацията, 10162 те Може ли за интерпретацията творбата да бъде само обект? Какви са „границина каузалността" тук? Как съжителствуват в интерпретацията анализът, обясне нието и доказателството ведно с разбирането? Съществува ли някаква субординираща ги сила? Както се казва, въпросите могат да продължат. И тези обаче са достатъчни, за да усетим, че проблемът е колкото костелив, толкова и разност ранен. Особено - проектираме ли го върху екрана на „голямото време", с израза Бахтин. Наблюденията върху теоретичното наследство на учения могат да се организират в три, вписващи се един в друг, кръга. Последователността на обхва на щането им би изглеждала така: 1. Своеобразие на хуманитарните науки; 2. Методологически проблеми на интерпретацията в хуманитарните науки, „Проблемът за текста“. 3. Особености на литературната интерпретация. Разбира се, предложената пръстеновидна последователност има условен ха рактер. Сам Бахтин никъде не поставя проблема за интерпретацията обособено.

The paper studies Bakhtin’s prefaces to Tolstoy’s dramatic works as well as his novel “Resurrection”. Our aim has been to examine the prefaces in the light of Bakhtin’s early creative heritage in order to point out the fact that there - despite the prevailing opinion - the researcher has remained loyal and true to his “aesthetics of verbal creativity”. The principal landmark in outlining our arguments has been Bakhtin’s concept of the author (“the crisis of authorship”). We have detected it in two principal interrelated directions, both as an analytical instrument and as a criterion of evaluating Tolstoy’s creative works. Thus, the prefaces, on one hand, analytically elucidate the concept of “the crisis of authorship”. On the other hand, however, it is Tolstoy himself who illustrates it - up to the crisis and through it. Hence the assertion that the prefaces have emerged as an essential link in the unity as well as in the development of Bakhtin’s thought.

The article aims at examining Tinianov's and Bakhtin's genre theories and the similarities and differences between them. The comparative analysis of these two conceptions shows that their foundation has followed almost the same logic. Both conceptions are similar in considering genre as dynamic construction. This view opposes to the normative aesthetics that examines genre as static system with strict rules. From this point of view Tinianov's and Bakhtin's genre theories are topical in contemporary literary scholarship.