Башев

Сега, след трагичната му смърт, тези стихове звучат като ужасно пред чувствие. А когато са били публикувани, едва ли читателят ги е възприемал така. Може дори на някои да са се стрували подранили - такава поезия обикновено се пише в края на живота. Не е чудно други пък да са видели в тях и своеобразно кокетство - толкова поети демонстрират зрелостта си още в пелените на своето развитие! Споменах за зрелостта. Колкото и да е необичайно, но той загина на три десет и две години като един напълно укрепнал, оформен и в известен смисъл завършен творец. Като казвам завършен, съвсем не смятам, че от него нямаше повече какво да се очаква. Всеизвестни са постиженията му не само като поет, но и като либретист и преводач. А ако вземем пред вид и изповедите му пред приятели, че носи у себе си сюжети на романи, които не можаха да бъдат осъ ществени поради ранната му смърт, когато беше вече психологически подгот вен за преминаване към белетристиката, едва тогава ще оценим какво нещастие сполетя българската литература през ония мрачни ноемврийски дни на 1967 г.

Има поети, у които връзката с времето, с духа на епохата не е просто явна, тя е същностна черта на тяхната поезия; неин нерв, очи, слух, сърце. Такива поети са кръвно свързани с часа, в който живеят, с проблемите на деня, с неговите грижи и съмнения. Тяхната мисъл и чувство са пронизани от вибрациите на актуалното; стремежите им са обърнати към бъдещето, а поезията им е очакване, предричане, възвестяване на това бъдеще. Всичко в нея носи „белега" на тази актуалност. Дори интимната им лирика, една сравнително отдалечена от „злобата" на деня тема, се оказва заразена от нея. Големият проблем, който трябва да решава подобна поезия, е проблемът за пълноценната художествена реализация на тази обвързаност, защото примерите за обратното са предостатъчно, особено в поезията на 50-те години. до на Наситено с остри политически събития, десетилетието след 9. ІХ. 1944 г. април 1956 г. беше за българската литература период на консолидация и преустройство. Новите обществено-политически условия изведоха на преден план изискванията за активна, действена литература, отговаряща на новите условия на живот. Този жизнено важен постулат обаче постепенно премина в своето отрицание. На литературата, а и не само на нея, се налагаха ограничените и безплодни схеми догматичната естетика, разцъфтяла през годините на култа към личността. Фалшивата парадност замени оптимизма; дидактиката - психологическата дълбочина; програмираният възторг - спонтанността на чувствата. Човекът от цел и най-важен обект на изкуството беше превърнат в колелце от голямата машина, в придатък към процесите, които се извършваха в обществото. Представата за литературата като за сила, способна да решава едва ли не планови задачи в производството, отвори широко вратите на псевдоактуалността и конюнктурното налагане на темите. Всичко, което излизаше извън тази представа, беше обявено за упадъчно“, „чуждо", „реакционно". Дори „Крадецът на праскови", този светъл химн на преобразяващата любов, се оказа:... твърде далеч от важните проблеми и задачи на нашето време. " B поезията агитационното скандиране на идеята я лишаваше от действена сила; плакатността и преднамереността на образите изсушаваше тяхната свежест. Чувства, страсти, убеденост, неизживени дълбоко и лично, претендираха за автентич ност. Наложената като задължителна гражданско-агитационна, конюнктурнобезпомощна линия в поезията създаде поразително по своите размери еднообразие на чувства, образи, конфликти; стимулира стереотипността на мисленето, парализира творческата сила на писателите.