белетристи

Много и разнообразни нашата съвременност новата история на българската проза, когато препрочитаме „Татул“ и „Снаха", „Танго" ии романа-епопея „Обикновени хора". Днес не само Г. Караславов и Н. Вапцаров, но и другите наши класици се нуждаят от съвременен прочит, ново откриване и преоткриване - именно това ще бъде най-конкретният принос на нашата литературна мисъл при разработката на проблемите около приемствеността, традицията и новаторството в днешния литературен процес. Мога определено да заявя, че процесите на днешната литература невинаги се разглеждат в контекста на литературната история, че понякога не се правят паралели, съпоставки и аналогии между сегашни и някогашни творби и автори, което на дело би означавало разработка на проблема традиция и новаторство". Често пъти се пропускат удобни случаи и поводи да се пише със свежи, днешни сетива за литературната класика, да се разглежда тя като живо звено на съвре менния литературен процес. У нас съществува боязън да правим такива аналогии и съпоставки, а това на дело означава, че се подценяват стойностите на съвременната литература, която има своите върхове, своите шедьоври, издържащи на високите критерии на класиката. Особено що се отнася до съпоставки със социа листическо-реалистическите произведения от 30-те и 40-те години - един пряк мост между литературното вчера" и днешното състояние на нашата литература. От друга страна, литературните моди са толкова много и толкова нетрайни, че у нас с всеки изминат ден се засилва жаждата по традиция, по устойчивите есте тически ценности на социалистическо-реалистическата ни класика, поставила през 30-те години (заедно с конкретните) и редица по-общи проблеми, които добиха неочаквано и парадоксално на пръв поглед особено голяма актуалност в периода на развитие към зрялото социалистическо общество. Спираловидният развой на нашата днешна литература ни кара все по-определено да се връщаме назад, за да разлистваме книгите на Георги Караславов (защото най-вече съвре нният смисъл на неговия роман „Татул“ ще бъде тук обект на внимание), да поставяме ясните и стройни линии на неговата поетика с поетиката на сред И го поколение, което се разбунтува срещу традиционните изразни средства търси нова белетристична техника; което наложи потока на съзнанието и гротеската, лирично-асоциативната проза, монологичната форма, въобще прояви пиетет към такива елементи на прозаичната поетика, позволяващи по-сгъстено, по-кондензирано, по-лаконично да се предаде съдържанието, да се избягнат „тльстините" на прозата: излишната обстоятелственост, сюжетната разточителност, всестранната и прекалено изчерпателна характеристика на героите, фактологич8 ната затлаченост на белетристичната творба. Тези неща литературната критика най-често свързва с творчеството на Ст. Ц. Даскалов - един несъмнен, земен талант, неуспял да се осъществи напълно поради тия именно слабости, срещу които остро реагираха прозаиците от средното поколение български белетристи.

Проблемите на българското село, битът и душевността, конфликтите на живеещите в него са очертавали винаги един от най-важните тематично-съдър жателни кръгове на нашата белетристика. Чрез тях тя в значителна степен е осъществявала себе си. И да не споменаваме Т. Влайков, Елин Пелин, Й. Йов ков, Г. Караславов, Илия Волен, достатъчно е да си припомним творчеството на един, модерен" и експериментиращ художник като А. Страшимиров, за да се убедим, че творчеството му определя мястото си в литературния развой найвече с творби, отразяващи действителността на село - Есенни дни“, „Смях и сълзи“, „Кръстопът“, „Вампир"... Факт е, че наред с щастливите превращения на историческата тема в романите на Ем. Станев, Г. Стоев, Ан. Дончев, И. Въл чев и В. Мутафчиева книгите за селото продължават да бележат ръста на постиженията в съвременната белетристика. Това, което пишат автори като И. Радичков, Ив. Петров, Д. Фучеджиев, Г. Мишев, Д. Вълев, В. Попов, се търси и чете - показател, че там намират място и отражение същностни социалнопсихологически процеси на съвременността. „Продуктивността" си темата за българското село (а колкото и условни да са границите и в проблематика, персонаж и жизнен материал, все пак, като четем Наковски и Д. Вълев, Радичков и Б. Райнов, виждаме различията, които произтичат от тематиката) доказва дори и само с процъфтяването на такъв самобитен, непреодолим талант като Й. Радичков. Но творчеството на всички тях говори и за трудностите на темата. Защото все пак остава в сила твърдението, че положителният герой в съ временната белетристика не е на необходимата висота, че липсва неговият обобщен образ, че не е постигната онази обхватност и дълбочина на изображението, които да наложат естетическия идеал на днешната ни литература. Обикновено причините се търсят в недостатъчното познаване на селото, в невъзможността да се преодолеят традиционните представи и свързаните с тях изобразителни подходи, в нежеланието смело и конфликтно да се поставят проблемите. Първите са причина за неуспеха при един Ст. Ц. Даскалов, вторите прозират в повестта на Г. Мишев „Отдалечаване". Но това ечаст от истината. Защото почти винаги се забравят трудностите от обективен характер, които произтичат от специфи ката на промените в съвременното село. Колкото и да ни се иска да виждаме винаги селския труженик на висотата на повелите на живота, освободил се от пластовете на миналото, внимателното анализиране на същностните му черти поведение показват, че това епродължителен, сложен и все още незавършен роцес. За непредубедения наш съвременник еясно, че новият тип селянин сега се създава - ето защо срещаме новото и в карикатурен вид, откриваме съжи телството на отминалото с налагащия се усет за влизане в крак с изискванията 20 на живота. Оттук идват и част от обективните трудности в художественото ула вяне на тоя динамичен и противоречив процес. Когато изтъкваме постиженията на критическия реализъм, всеобхватността на селото в творчеството на Елин Пелин, Влайков, Страшимиров, Йовков, не бива да забравяме, че те виждаха и третираха живота на селянина, обусловен от патриархалните порядки. Дори и когато акцентуват върху преломни моменти, зримо или незримо патриархалното, по същество сложилото се в трайни форми присъствува - като отправна точка („За дядовата Славчова унука"), като контрапункт („Гераците“) или мерило (разказите на Йовков). През 20-те -30-те години белетристиката ни за селото в лицето на Г. Караславов, Илия Волен, след 1944 г. в творчеството на Ст. Ц. Даскалов, Кр. Григоров, А. Гуляшки имаше също задача да се справи с феномен остро конфликтен и мащабен в същността и перспективите си - поляризиран и по-лесно обхватим поне във видимите си страни. Сега промените са от друг характер - отражението им върху бита и душевността на селянина в друга плоскост.

Говорим ли за Добруджа, за прелестите и хората й, не може да не споменем името на Йордан Йовков - писателя, който създаде в своите разкази, повести и романи с много любов и топлота „историята в литературата на този регион". За дописването и още неколцина прибавиха своето: Ивайло Петров, Андрей Гуляшки, Стефан Поптонев и др. Не мисля, че е много, но не е и малко тяхното творчество, в което преоткривам и характера на добруджанеца, на българина от този край, свър зан с определен начин на живот и бит, на определена историческа съдба. Националното, а също и регионалното своеобразие в характера на добруджанеца ме изправи пред редица въпроси, като въпроса, кое ми дава основание да говоря и пиша за специфичното в националното и възможна ли е реставрация на националния характер в и чрез литературата? Ще отбележа, че в един дискусионен план въпросите бяха обсъждани още през 1965 г., когато се проведе специалната теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска литература". Мнозина от изказалите се, едни от най-авторитетните наши творци - Пантелей За рев, Георги Джагаров, Младен Исаев, Богомил Райнов, Димитър Димов, Цветан Стоя нов, Александър Геров, Андрей Гуляшки и др., - още тогава посочиха, че не може да се отрече спецификата на националните своеобразия в общочовешките проблеми, както и присъствието на национални особености в характера, отразени в литературата. Наред с акад. П. Зарев и Е. Каранфилов и Т. Жечев в своите писания „Нацио нални особености в литературното развитие“ и „Регионалното, общочовешкото националното в българската литература“ също пише за прерастването, сливането на регионалното и общочовешкото. И действително това е една оправдаваща се и налагаща се от литературните източници идея. Откриваме я и у Ив. Вазов, у Хр. Ботев, у Ел. Пелин, у Й. Йовков. Но не само в регионалното - природа, обичаи, поверия, облекло, трудова дейност - се преоткрива регионалното, а оттам и националното със своите белези - общност на езика, общност и самосъзнание за територия, общ ност на икономическия живот. То (регионалното и националното в литературата) е преди всичко човешки характер, определен тип поведение и световиждане, в което се отразяват всички своеобразия на даден етнос. Ето защо неоправдано е да свързваме регионалното и националното единствено и само с първичното, природно даденото, като към него прибавим и бита, и обичаите, а преди всичко преосмислим духовната структура на героя, неговия характер, формиран при определени обществени природни обстоятелства. Всъщност спецификата на националното се разкрива най- добре в регионалното.