битие

Спорът за критиката: „изкуство или наука?“ от преди години естествено не доведе до никакво решение. Разбира се, този спор бе нов само в нашите условия, за социалистическия етап на нашата литература. Дори и в българския литературен живот от миналото той бе имал някаква история. В този спор името на Тончо Жечев - тогава утвърждаващ се критик и литературен историк - често се вплиташе, все още немного обемното му творческо дело служеше като аргу мент за тезите на различните страни. Литераторите, които виждаха причината на спора в стремежа на извънмерния есеизъм нарцисистично да възпроизведе със свои средства, да „наподоби“ в някакъв смисъл разглежданата творба, посочваха, че у Тончо Жечев има само „елементи" на есеизъм, че „съпреживява нето" е съчетано със задълбочен анализ. При оценката на неговите книги и статии винаги се правеха уговорки за неортодоксалността спрямо „школата" на стиловите му средства и на критическото му виждане. И все пак с годините и самият автор, и критиците му не направиха рязко разграничение на делото му от насоката в литературознанието, която сближаваше критика и изкуство. Очевидно, имаше нещо друго, което създаваше тази връзка. В своята работа програмна На- от началото на зрелия период докладът ционални особености в литературното развитие“, изнесен на теоретичната конференция на СБП през 1965 г., Тончо Жечев говори за необходимостта „да се преоцени и творчески преосмисли целият исторически опит на нашата литература", говори за преломния характер на първите години от шестото десетилетие на нашия век за естетическото превъоръжаване на литературата ни. Идеоло гическият климат на Априлския пленум вече се реализираше като последователна творческа практика, която се нуждаеше от осмисляне. Взрем ли се в подобни с мащаба си преломни периоди в литературата, ще установим, че критиците, които утвърждават духа на новото, се движат съвсем близо до литературния рлеф, захвърлят менторската позиция, скъсяват дистанцията и - в последна сметка - техните произведения стават с нещо съизмерими с творбите на художниците на словото. Известно е, че литераторите от ОПОЯЗ бяха многократно обвинявани в употребата на авгурски език, в демонстрирането на показна ученост. Но в дружеската си преписка те се наричаха един другиго „писател". И това не е случайно: тяхната дейност бе наистина съвместна с едни от найзначителните поети и белетристи на новата руска съветска литература. А посетнешното развитие на Тинянов и Шкловски показа основателността на взаимното им титулуване. Във всеки период, чийто патос е търсенето на нов тип художественост, литературност, има нещо, което напомня за синкретизма от зората на изкуството. Преломът неминуемо е свързан с разрушаване на остарялата жанрова йерар87 хия, с изваждане от забвение на пренебрегвани жанрове, със смислови преливания между отделните жанрове. В тези процеси критиката често се оказва тази флуидна среда, която създава между жанровете смислови мостове, която прехвърля теми от един жанр към друг, за да бъдат те пълноценно експериментирани и накрая максимално реализирани. В тази своя функция критиката сякаш се „заразява“ от художественост и носи в отделни свои образци цялата тази кипяща литература в сгъстен, но не в тезисен, а в чувствено напрегнат вид. Такива критически работи излъчват духовна енергия, която поражда литература, такива критически текстове често вървят преди самата литература. Не се ли дължи на такова излъчване сближаването на критическите текстове на Тончо Жечев с изкуството?

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.

През 1985 г. световната литературна общественост отбеляза чрез редица научни сесии, монографич н и изследвания и популярни статии, радио- и телевизионни предавания 800-та годишнина на една от най-бележитите творби на европейското средновековие - древноруския паметник „Слово о полку Игореве", станал отдавна достояние на общочовешката култура чрез стотици преводи на най-раз лични езици и томове от изследователски трудове на учени от целия свят. Характерът на сюжетното повествование, художествено пресъздало неуспешния исторически поход на Новгород-Северския княз Игор срещу куманите, откроява една от най-съществените проблеми на ста рата руска литература - проблемата за борбата срещу външните врагове на народа, а златното слово" на киевския княз Светослав, представляващо идейният център на произведението, издига най-прогресивния за времето призив за обединение срещу феодалната разпокъсаност на князете. Образът на руската земя, обширна и богата, но изтерзана от междуособните разпри на князете, „полята с кръв“ и „засята с кости", по която не се чува песента на орача, руската земя, в името на която неизвестният автор призовава към обе динение, преминава като лайтмотив през цялата творба и определя идейното и художественото и единство. „Слово о полку Игореве", отразило върха на средновековната естетическа мисъл, обединява в свое образно художествено цяло патоса на ораторската реч с емоционалната успокоеност на епоса и лиричната задушевност на песента. В него хармонично се съчетава литературната езикова култура на автора със сти ловата поетика на народното творчество. То представлява нов тип на прозаично повествование с ритмич но организирани фрази, наподобяващи стихова структура. В това единство на разнородната си художест вена същност „Словото" и досега предизвиква най-различни, често едностранчиви творчески решения в пресъздаването му както на съвременен руски, така и на всеки друг славянски и неславянски език. Но случайно толкова пъстра е картината на съществуващите досега многобройни руски преводи на„Словото написани в стихове или в ритмизирана проза, близки по тип до народната песен с тоничния стих на руски те билини или създадени по принципа на литературното стихосложение; вариращи от близкия до народната ритмика четиристъпен хорей до тържествения „александрийски стих" на ямба или характерния за антич ната поезия хекзаметър; преводи, които придават архаизиран колорит на оригинала или които го ось временяват, и т. н. В България досега са известни седем пълни превода на „Словото“ и няколко на отделни откъсн от него, обхващащи периода от Възраждането до наши дни: три, излезли от печат преди 9. ІХ. 1944 г. - на Райко Жинзифов, Ефрем Каранов и Бойчо Липовски, два след 9. ІХ. - на Людмил Стоянов и Кирил Кадийски и два неиздадени досега превода на Андрей Германов и Михаил Михайлов. Тези преводи (като се спрем дори само на излезлите от печат) представляват също така твърде пъстра картина на преводачески решения. Макар че преводачите са се ръководили в една или друга степен от руски те преводи, те отразяват индивидуалния им творчески почерк, имат различна историческа съдба и създават едно SATE твърде SK богато coobe s и разнообразно битие на паметника в развитието на нашата култура.

Тук с изрази от типа когато още нямаше" - твърде широко разпространени космогоничните митове, се описва първоначалното състояние на стихиите, преди още да са се обособили една от друга. Апсу - „стихия, назована с нейното божест вено име", - е олицетворение на сладководния океан, а Тиамат - на соления океан. Муму, за която има съмнение, че е отделен персонаж, най-често се тълкува като епи тет на Тиамат и се превежда като „майка". Смесили своите води в едно цяло, двете прастихии пораждат небето и земята, но и боговете „в своята среда“, като тази двой ствена представа се отразява върху граматическата и логическата структура на це лия пасаж: Апсу и Тиамат се наричат родители на „всички тях", т. е. и на небето и земята, но в действителност поражданията започват с Лахму и Лахаму,

През последното десетилетие понятието „българистика" получи трайно и ши роко разпространение както у нас, така и извън границите на родината ни. Водей ки своето начало от далечни времена, тя започна да се утвърждава като особен клон на знанието в най-тясна връзка с развитието на славянознанието през миналия век. Търсейки корените на славянската култура, много учени логически стигаха и осветляване на българистичната проблематика, без която не може да се открие ге незисът на редица явления от книжовния живот на славянските народи, особено през средновековието. до В най-ново време българистичните проучвания у нас и в чужбина придобиха особена интензивност, най-вече във връзка с 1300-годишнината от основаването на българската държава (681-1981). На този бележит юбилей бяха посветени мно жество научни прояви - научни сесии, конференции, симпозиуми, организирани у нас и в чужбина. Участието в тях на учени от много страни, специалисти по от делните клонове на обществените науки даде възможност да бъдат осветлени найразностранни проблеми на българознанието, често и в контекста на световното ху манитарно знание. Най-ярка проява в това отношение безспорно беше състоялият се през 1981 г. Първи международен конгрес по българистика. Посветен на 1300-годишнината на българската държава, този конгрес се превърна в голямо научно събитие с тра ен резонанс в целия свят. В него взеха участие близо 600 видни чуждестранни уче ни, както и почти всички български специалисти по отделните клонове на българознанието. Това даде възможност да бъдат осветлени множество въпроси, свързани с историческото и съвременно битие на българския народ. Издадените в двадесет тома конгресни материали свидетелствуват за ръста и всеобхватността на бълга ристиката в наше време. През 1986 г. се състоя Вторият международен българистичен конгрес. Той протече под знака на 1100-годишнината от завръщането на учениците на славянските първоапостоли Кирил и Методий - Наум, Горазд, Климент, Ангеларий и др. в България. Тук именно, на българска земя, се слага началото на тяхната плодотворна просветна и културна дейност, която се оказва решаваща за утвърждаване на славянската писменост в християнска България. Известно е, че те идват в българските земи след разгрома на Кирило-Методиевото дело във Великоморавия от немското духовенство, приети радушно от българския княз Борис 1, създал им условия за плодотворна дейност.