българистиката

Катедрата по български език и литература при Националното училище за живи източни езици в Париж - днес Национален институт за източни езици и цивилизации към Парижкия университет - празнува тази година своята петдесетгодишнина. Но в действителност бъл гаристиката във Франция има много по-дълга история. И това е съвсем естествено, като се има пред вид, че по едно щастливо съвпадение на обстоятелствата българите първи създали своя азбука и своя книжнина, поради което българистиката бележи и началото на славистиката. Следователно интересът във Франция към славистиката е бил съпроводен и със запознаването с историята и на българския език и българската литература. Според френските слависти за начало на славистиката във Франция трябва да се счита книгата на Ф.-Г. Ешхоф (1799—1875), един от първите френски индоевропеисти, а именно „Ис тория на езика и на литературата на славяните - руси, сърби, бохемци, поляци, литвийци", обнародвана през 1839 г.,1 както и издаването на сп. „Revue slave" от Г. Н. Бонковски и К. Бро никовски от същата епоха. Но в действителност тази част се пада на Клод Фориел (1772-1844), родоначалника на сравнителното литературознание и на фолклористиката във Франция, който още през 1831-1832 г. прочел лекции в Сорбоната върху народната поезия у сърбите и у гър ците. Клод фориел не се задоволил да говори в лекциите си само за гръцките и сръбските народни песни, но разширил темата си и за народното творчество у други славянски народи. Така в уводната си лекция той дал обща картина за историческото и културното развитие и на другите балкански народи, а деветата си лекция посветил на славянския епос, като засегнал някои проблеми от епоса на русите и чехите. Тук логично изниква въпросът, защо фориел е пренебрегнал българската народна поезия и българския епос. Обяснението е, че фориел бил полиглот, но не владеел нито един славянски език. За своите лекции той си послужил с преводите на народната поезия у сърбите, чехите и русите на някой от западноевропейските езици. За съжаление до тази дата нямало още преводи на българската народна поезия на някой от тези езици. В тази връзка заслужава да се отбележи фактът, че българинът от Велико Търново Ни кола С. Пиколо (1792-1865) не само пребивавал по това време в Париж, бил близък приятел на Клод Фориел и един измежду най-усърдните му сътрудници в събирането на гръцки народни песни, но не го запознал с българската народна поезия. Причината за това негово поведение ще трябва да се търси не толкова в елинофилството му, което не му попречило да бъде и добър родолюбец, колкото в биографията му: напуснал отечеството си твърде малък и прекарал це лия си живот в чужбина - Румъния, Гърция и Франция, - той не ще да е познавал родната си култура.