Българско възраждане

Търсейки мястото на Софроний Врачански в развитието на Бъл гарското възраждане и на новата българска литература, днес не можем да се задоволим с това да го подредим хронологически между Паисий Хилендарски и Петър Берон, както най-често ставаше в миналото. Намирането на неговото място е свързано с важни и често нерешени проблеми: с проблемата за нарастването на силите, които довеждат до голямото и неудържимо разложение на господствуващата феодална система в нашите земи през втората половина на XVIII век; с пробле мата за началото и същността на нашето Възраждане и за основните линии в неговото развитие и особено с проблемата за съществуването на просвещение у нас като етап, който има сходни черти с Европейското просвещение на епохата; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите народи в турската империя и особено с влиянието на сръбския просвещенец Доситей Обрадович; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите славянски народи; найсетне определянето на мястото на Софроний в живота и развитието на нашия народ есвързано и с проблемата за влиянието на войните на Русия с Турция и на Първото сръбско въстание от 1804/1805 г., подкрепяно от Русия, събития, които не могат да нямат отражение върху съз нанието на славянина.

Импулсите на Българското възраждане налагат нови идеи в литературата, а с тях в нея навлизат и новите формални образования. С възникването на новите структури се утвърждава и една по-различна от традиционната представа за авторство, свързана вече с подчертаното личностно начало, с индивидуалните качества на книжовника. Творчеството на Софроний предоставя възможности за анализ на Прехода стара – нова литература от гледна точка на преобразуване на една утвърдена традиция по отношение на формата на създаване и разпространение на книжнината – традицията да се съставят сборници. „Всяка нова литературна епоха – пише П. Динеков – започва с произведения, които носят много черти на предходното литературно развитие. На границата между две епохи явленията преливат едно в друго, приемствеността е закон. На тази граница все още мъчно се различават ново от старо, макар често да е извършен скок в развитието.“ След Паисий Хилендарски Софроний е първият книжовник на Българското възраждане, осъществяващ качествен скок както в съдържателния, така и във формалния аспект на словотворчеството, с което извежда литературното и културното ни развитие на широкия друм към новото. Преодолявайки черковно-религиозната ориентация на ранното си творчество, Софроний се насочва към един нов подход в писмовната си работа, продиктуван от прехода от учителска и практическо-богослужебна към националнопросветителска дейност. Както отбелязва П. Динеков, „... човекът от Възраждането навлиза в живота направо, без да пречупва проблемите през абстрактните схеми на религията... Освободен от средновековната концепция за господството на църквата в обществения живот, от религиозния характер на мислене, той коренно изменя облика на литературата.“ Вярно е, че в началния период на творчеството на Софроний се откриват (по силата на избледняващата, но все още действаща стара традиция в дамаскинската книжнина) характерните за средновековието два художествени пласта – този на самата творба и този на митологията (християнската), чрез която се осмисля светът. Но същевременно налице в това творчество е и стремежът към осмислянето на средновековния подход, новото му разбиране в променените условия, а в крайна сметка и смяната на функциите и цялостното му звучене. Практически погледнато, действаща за Софроний е традицията на дамаскините (в най-широкия смисъл на понятието) – един специфичен за нашите условия „макрожанр“.