богомилството

В навечерието на 1300-годишнината на българската държава е напълно естествено погледът да се обърне към онова новаторско движение, което продължение на няколко века (X-XIV) свързва в Средновековието широко раздвижени маси на българския народ с развълнуваните народи на Европа и носи името богомилство у нас и е наречено „българска ерес“ на Запад. Това е толкова по-съществено, тъй като се касае не за официални отношения на фео дална България с други феодални държави или официални органи, а с контакти и отношения между обществени, народни движения, обърнати срещу феодалния ред. Това обстоятелство определя и особената историческа роля на богомилството, което „под формата на борба на една религиозна идея" (бого милската) „против друга религиозна идея" (господствуващата догматика) формулира първо основни принципи на ранната демокрация в Средновеко вието против официалната феодална догматична идеология и социалната структура на фасалитета, за респект на човешката личност, за равенство между жената и мъжа и събужда ропот и чувство на отговорност у трудещия се човек за състоянието на обществото. Вече няма съмнение за крупното място, което народната нова и новаторска доктрина на „богомилската ерес“, или богомилството, има по цяла среднове ковна Европа, „раздвижена от религиозно-социални спорни въпроси, които бяха отражение на класовата борба на времето“ (Енгелс). Значението на богомилството, или „българската ерес“, изпъква особено силно от проучванията, които бяха направени след Втората световна война, когато се засили интересът към народните движения в историята. Имам пред вид както трудове на български научни работници-историци, така и на значи телен брой западноевропейски медиевисти. След известната публикация на акад. Йордан Иванов „Богомилски книги легенди" (1925) последваха проучвания през изтеклите две-три десетилетия на чл.-кор. Димитър Ангелов, на ст. н. с. Борислав Примов, а в началото на 70-те години - книгата „Две жарави - един пламък", публикувана най-напред в Париж и наречена във френския печат „книга за реабилитация на българ ската ерес" или бугрите. (Разбира се, не се касае за историческа реабилитация на богомилството или на идейното му възкресяване - това би било антиистори чески парадокс, - а да се определи точно неговото място в европейския исто рически свят на Средновековието.)

По времето на наследника на цар Симеон, Петър (927-967), има две събития, които полагат началото на две противоположни тенденции в нашата средновековна история и култура - монашеството и богомилството. Това са тенденции, в своята изява по-скоро духовни, отколкото политически, но тъй като в живота на хората духовното рядко е откъснато от политическото, то те са не по-малко и политически по своите функции, отколкото са духовни по първоначалния си смисъл. И отшелничеството, и ереста не са открития на българския дух или на българския народностен характер, те са стари като религиите най-малкото поради това, че във всяка религия, от една страна, има повик за божествено съвършенство, а, от друга, отклонения от официалната догма. Така е и при християнството, където първите отшелници начело със свети Антоний виждат образец за своето поведение в бдението на Исус Христос в пустинята, а що се отнася до ересите, то те са придру жавали и придружават официалното християнство от създаването му досега. Може да се каже, с други думи, че това е явление, което би могло да се типологизира - с установяването на една религия, с установяването на християнството се пораждат и двата негови полюса - стремежът към съвършенство, който е в съгласие с официал ната догма, и стремежът към различие, несъгласие с официалната догма, който обаче не се мисли като нещо второстепенно по отношение на тая догма, а, обратното - иска да докаже, че истината е у него И с да това да замени, да измести догмата. Но тъй като всяко типологизиране еи абстрахиране, обобщаване въз основа на отделните случаи, нека да се приземим към един отделен случай, към появата на отшелничеството и на богомилството в България. Това ще ни даде не толкова възможност да разберем как типичното се проявява в отделното, колкото ще ни накара видим съотношението между отшелничеството и ереста в наши условия, отноше нието им към официалното християнство, което се изразява от държавната власт. Тоест, тема на тези размишления не е нито само Иван Рилски, нито само богомил ството, а и едното, и другото спрямо официалното християнство като израз на държавата, а и на народа. Бихме могли графично да си представим нашата задача като права, върху която има три точки, отстоящи на еднакво разстояние една от друга - средната е за официалното или държавното християнство, дясната - за Иван Рилски като основател на отшелничеството у нас, а лявата - за богомилството като ерес и неговия полулегендарен основател поп Богомил. За да бъде още поясна и прецизно формулирана нашата тема, то тя ще се отнася не толкова до религиозно-философските и поведенчески различия между трите точки на правата, колкото ще търси извода за социалната и политическата функция на двете крайни точки върху средната, за ролята, била тя положителна или отрицателна, на отелничеството и ереста върху нашата средновековна история и култура.

The conceptualization of the Bogomil movement in Bulgarian culture through the eyes of a Bulgarian scholar from Poland