БОЯН НИЧЕВ

Шест книги: две монографии, два сборника с литературни статии и портрети, две историко-теоретически изследвания. И с тях - множество публикации в литературния и ежедневния печат. Такава е творческата равносметка на Боян Ничев в навечерието на неговата петдесетгодишнина. Тя може да ни се стори не особено мащабна, ако я съизмерим с делото на П. Зарев или Е. Каранфилов, които през последните две и половина десетилетия ни дадоха примери за една изключителна продуктивност. И твърде безбурна, ако речем да търсим в нея сянката на някакви социални и житейски превратности. Еволюцията на този автор не познава резки завои и трагически паузи. Тя е част от еволюцията на онова талантливо, разнолико критическо поколение (М. Николов, Т. Жечев, 3. Петров, Кр. Куюмджиев, М. Цанева, С. Султанов и др), което дойде в съвременния литературен процес към средата на 50-те години, когато бяха найярки и се извършваха най-интензивно априлските социални и духовни преобразования. Сега, в зенита на своя живот, тези хора са на върха на литературното поприще. Несправедливо би било да твърдим, че не са познали рисковете и горчивините му. И все пак тяхната участ бе несравнимо по-щастлива от участта на критиците (а и на поетите) от предходните десетилетия. Те имаха какво да да дат - но и да вземат от своето време. Защото на тях бе съдено да разгърнат творческата си енергия в благодатната атмосфера на социална безкомпромис ност и професионална осигуреност; да осмислят високи художествени образци, родени или преоткрити от един наистина съзидателен духовен порив. Този порив постави неизличим отпечатък върху критическите им усилия и до голяма степен определи успеха им. И неслучайно именно те допринесоха толкова много за еволюцията на нашето художествено мислене, обогатявайки го днес със своите литературнокритически и историко-теоретически обобщения. Така изглежда пътят им в перспективата на годините. Преди четвърт век той само започваше. Тогава един млад литератор, амбициозен и предан на сво ята работа, написа кандидатска дисертация за реализма на Б. Нушич. Но твърде предвзето трябва да му е изглеждало академичното достолепие (поза, която той и до днес не успя да усвои), и твърде равно - спокойствието на универси тетските библиотеки. Затова още в онова време той се насочи към текущия ли тературен живот, за да свърже с неговите потребности и тенденции всичките си по-нататышни изследователски усилия.

На 12 и 13 декември 1989 г. в София се проведе дискусия на тема „Основни етапи, процеси и тенденции в съвременната българска литература след 9. ІХ. 1944 г. и тяхната литературно-критическа интерпретация“. Тя бе организирана от секцията по съвременна българска литература на Института за литература и предвиждаше участието на широк кръг литератори от цялата страна. Гости от чужбина бяха проф. Тереза Домбек и Войчех Галонзка от Полша и Норберт Рандов от ГДР. След откриването на дискусията от водещия Александър Йорданов за кратко встъпително изложение взе думата проф. д-р Боян Ничев, директор на Института за литература. Като изтъкна научните постижения на института, той обърна внимание и на съществуващия досега академичен монополизъм, налагащ „вето“ върху изследването на немалко проблеми и пречещ да бъдат постигнати по-значителни синтези в литературно-научната дейност. Според проф. Боян Ничев именно в настоящия момент развитието на съвременната ни литература представлява много актуална тема — с така наречените бели петна и замълчани проблеми в нея, с пленумната ѝ периодизация, с етатизацията и редица други проблеми. Нашата съвременна литература не бе оставена на своите, условно казано, иманентни закономерности на развитие, а понятията за естетическата ѝ същност бяха разколебани. Във връзка с това в нея настъпиха промени, които сега трябва да бъдат отчетени; такива промени се очертават и в редица институции, пряко свързани с литературата — като критиката например, чиито стойности и преценки до голяма степен бяха загубили значението си. В разглеждания период би трябвало да се подчертае едно основно разграничение. От една страна, съществува литературен процес, който, въпреки стагнацията, не замира и върши своето, доколкото може; от друга страна, налице е една административно-ведомствена дейност, свързана с редица институции, която „фабрикува“ ценности и оказва силно влияние на самия литературен процес. При оценката на литературата следователно занапред ще трябва да се работи с две основни понятия, които досега се приемаха като синоними — литературен процес и литературен живот. Проф. д-р Боян Ничев заключи: въпросите са изключително важни и тепърва трябва да бъдат поставяни, класифицирани и решавани. Върху въпроса за взаимоотношенията между литературния живот и литературния процес се спря и Александър Йорданов. Той припомни, че вследствие поврата в политическия живот в нашата страна се стигна до конструирането на нов модел на литературен живот, подчинен на нелитературни съображения, и проследи процесите, настъпили като резултат — нарушаването и разрушаването на връзката между литературна традиция и съвременен литературен живот, крайна идеологизация на литературата, откриване на безкрайни възможности пред конюнктурата и потискане на талантите, резки деформации в литературния живот. Като особено вредно бе посочено изкуственото привнасяне у нас на теорията за социалистическия реализъм, довело до духовна стагнация в литературния живот, до репресии срещу редица поети, писатели и критици, до тенденциозно фалшифициране на националната ни литературна история. Във връзка с тези въпроси според Александър Йорданов особено внимание би трябвало да се обърне в частност на мита за априлското поколение в нашата литература — да бъдат проучени основно причините за неговата трагедия. Проф. Атанас Натев призова всички литератори да се опитат сега, когато в прилива на чувства се очертава недостиг на мислене, да направят всичко, за да се установят на една уравновесена позиция. От нея и с нейните предимства би трябвало да се пристъпи преди всичко към възвръщането на литературната памет — да се анализират задълбочено драмите на онези наши големи писатели от близкото минало, принудени да се съобразяват с конюнктурата, но въпреки това търсещи новото и модерното; да се потърси стойностното в нашата литература, независимо от начина, по който е възприемано и оценностявано от официалните инстанции и институции. Със свое виждане за непосредствените задачи в момента към дискусията се присъедини проф. д-р Елка Константинова. Като особено важен проблем, стоящ пред литераторите, тя посочи фактологическото възкресяване на епохата — със сериозна работа върху архивите и литературната периодика. Цялата ни съвременна литература подлежи на препрочит и нов анализ и оценка — но свободни и без досегашното съзнателно бягство от съвременните литературни проблеми. В рамките на тези по-общи изисквания бе подчертан един съществен конкретен въпрос — за колективното и личното участие в живота и литературата и разрушаването на колектива като среда, в която се изявява личността, а във връзка с това — за деградацията на така наречения положителен герой в нашата литература.