человек

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

Антропологията, приемана в най-широк съвременен смисъл, има за своя цел чрез интеграцията на различни методи и научни дисциплини да постигне познание за човека. Ако някога културната антропология е била възприемана като синоним на етнологията, то днес не подлежи на съмнение ефективността на нейния анализ, приложен към сложните социални феномени, съпроводен от задълбочаващо се отраслово разслояване (напр. политическа антропология, антропология на семейството, на трудовата дейност и пр.). Антропологическият подход към културата се отстоява от учени като Франц Боас (положил основите на културно-историческия релативизъм), Алфред Крьобер (теория за културните образци), Алфред Радклиф-Браун (социална антропология), Бронислав Малиновски (принципи на функционализма) и др. Но тяхното присъствие на българския научен небосклон е повече от символично. При разглеждане на проблема „Човекът в историята“ особено обещаващи са търсенията на школата на „Аналите“ („Annales“), основана от Люсиен Февр и Марк Блох. Те апелират за една „нова история“, история на менталностите, която да почива на интеграцията между методите на антропологията и на историята. Тези идеи намират благоприятна почва в съветската наука още през 60-те и 70-те години, когато под ръководството на Б. Ф. Поршнев към АН СССР започва да работи семинар по историческа психология, който след известно прекъсване е възобновен през май 1987 г. Ефективността на антропологическия подход при изследване на явленията от човешката история и култура е основната идея, обединила усилията на създателите на сборника „Одисей — 1989“. Замислен като пръв от серията, сборникът носи симптоматично название: в културната история на човечеството Одисей е символ на търсещия дух, на неразривната връзка между духовните светове, на вярата в човечността. Според авторския колектив културата е израз на способността на човека да придава смисъл на своите действия. Тази способност се проявява универсално във всяка човешка постъпка и реконструкцията и идентификацията ѝ във всеки артефакт се издига като важна изследователска задача.