чешки

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Реномираното пражко издателство „Одеон" в продължение на десетилетия улеснява запознаването на своите многобройни читате ли с чуждите литератури чрез поредица от речници на писатели от Франция, Скандинавия, Азия и Африка, Италия, Испания и Португалия, Полша, Унгария, Румъния, СССР и Гърция. Сътрудничеството между тази продължаваща и полезна издателска инициатива и научната дейност на чехословашките българисти доведе до издаването на Речник на българските писатели в трихиляден тираж, чието съдържание и организация на изложения материал е обусловено от създадената вече традиция. Това не е книжарска илюстрация на издавани автори и книги от цял свят, Макар че преводната литература е важна част в дейността на „Одеон". Касае се за стабилен научен труд, който би могъл ка се използува както от научни работници, така и от широката читателска публика. Това първо по рода си подобно издание в ЧССР запълва до известна степен липсата на цялостен труд по история на българската литература в тази страна. Структурата на речника е подчинена на тези цели: обширен увод (82 страници), над 700 подредени по азбучен ред имена на писатели и важни литературни явления и накрая таблици, разглеждащи паралелно явле ния от историята, литературата и другите * Slovník spisovatelů. Bulharsko. I. Do- rovský, D. Hronková, L. Nováková, Z. Urban Praha, 1978. прояви на духовния живот. Налице е сериозно отношение към литература и изкуство (по думите на авторите) с хилядолетна история. Речникът се състои от обективни преценки, базирани на съотношението между двата традиционни полюса: форма и съдържание, разглеждани в светлината на марксисткото литературознание. Цялостна представа за ли тературния процес в България дава уводът на речника, основан на литературна и историче ска хронология от най-старите писмени паметници до литературния живот от средата на 70-те години на нашия век. Историческата основа е подчертана акуратно с фактологически встъпления към всеки литературен етап. Изложението е аргументирано съобразно с утвърдените норми за периодизация на бъл гарската литература. Изчерпателността на увода се подчертава от вниманието към подценявани понякога периоди, като литературния живот през византийското владичество, антифашистката литература през войната, а също и от раздела за детска и юношеска литература. Не е отминат театралният живот и развитието на драматургията може би под влияние на огромната роля на чешкия теа тър през националното възраждане. Още в самото начало се подчертава, че сред славянските страни България има най-старата, писана на собствен език литература, която става един от компонентите на европейската средновековна култура". Високо е оценена Търновската школа, „причинила голяма въл на на литературно влияние в книжовността на съседните славяни“. Въз основа на чешкия литературен опит е разгледана бароковата литература. Авторите констатират, че за разлика от Чехия сред българите реакционният, противореформационен елемент на барока не играе никаква роля. Въпреки че католицизмът не е имал дълбоки корени в България, то някои от българските писатели-католици могат да бъдат включени към най-добрите имена от световната барокова литература. Въпреки че фолклорът не е пренебрегнат, липсват трансформационните процеси между народно творчество и литература - основа на възрож денската ни книжовност. В духа на сравнителното славянско литературознание добре е очертано създаването на условия за пълноценна рецепция на чужди литератури у нас. Влиятелният чешки, революционен, между военен авангард вероятно е причина за насочване вниманието на авторите към септем врийската поезия и за интересното разделе ние на българската литература през 1918- 1939 г. на две основни течения: социалистически реализъм, разгледан жанрово, и хуманистично-демократично течение, включващо Н. Ракитин, А. Страшимиров, И. Йовков, Св. Минков и др. Уводът завършва с влиянието на Априлския пленум върху съвременните автори, изграждащи профила на днеш ната българска литература. На приносно ниво са и констатациите за засилването на интереса към светско четиво след походите на 147 кръстоносците из нашите земи, за началото на пътеписната и мемоарната литература с високо оценените спомени на славния войвода Панайот Хитов „Моите странствувания по Стара планина" и др.

Проучването на аналогичните черти в идейно-художествената повествователна на гласа, скрити зад различни обществено-политически факти и исторически събития, персонажи-родственици, сходни мотиви и сю жети, с цел да се изяснят общите закономерности в развитието на социалистическите литератури, е една от важните задачи на съв ременното марксистко литературознание. Един от естествените пътища за нейното разрешаване есъпоставително-контрастивният анализ на съотношението идеологическо съдържа 157 ние - художествена специфика", при който отчитането на националните особености ста ва чрез типологизиране на идейно-художестве ното единство на социалистическия роман. Изследването на неговата художествена струк тура във взаимозависимостта и с историческия процес и философското мислене дава възмож ност за доказване на тезата за многомоделността на литературите от социалистическите страни, която се основава на различните национални художествени традиции

Неотдавна в Прага се появиха и изчезнаха като дим 50 000 екземпляра от книжката „Защо не съм комунист“. Издателската инициатива на „Ческа експедице“ всъщност наново тиражира хрумването на блестящия журналист и последователен антикомунист Фердинанд Пероутка от края на 1924 г., предоставил своето независимо списание „Притомност“ на десетина изтъкнати интелектуалци да отговорят на анкетата „Защо не съм комунист“. В анонса ѝ е посочен поводът за нейното възникване: в тесен кръг от некомунисти попада един комунист, на когото останалите започват да се извиняват защо не могат да бъдат комунисти, и след това всеки от тях решава писмено да изложи причините. Първият е Карел Чапек, чийто изчерпателен и концептуален отговор се дисоциира от анкетата и придобива самостоятелен начин на възприемане. Чапек включва своя отговор във философския си компендиум „За обикновените неща или Зоон политикон“ (1932) и с това обрича на почти половинвековно забвение този сборник със себеназоваващи се текстове. С някои съставителски уговорки есето „Защо не съм комунист“ излиза за трети път едва в XIV том от събраните му съчинения (1988). В началото на „нежната революция“ безконтекстови откъси от него бяха налепени като дацзибао по станции на пражкото метро и масово бяха възприемани като позиция на демонстративен антикомунизъм. През миналата година в самиздатската поредица „Простор“ на „Ческа експедице“, издала от 1978 до 1990 г. над 150 тома в машинопис, за пръв път бяха разпространени отговорите на оригиналната анкета „Защо не съм комунист“. Сегашното първо официално издание, чийто инициатор е Яромир Хоржец, бе посрещнато не само като свръхактуализирано опресняване на читателската памет, като почти безплатен опреснителен курс по антикомунизъм, но и като видима провокация към модната в постсоциалистическите страни антикомунистическа аргументация екс вото. Необремененият с пещерни пристрастия или с конюнктурни връзки днешен прочит на тогавашната анкета несъмнено дава възможност да се надникне в спецификата на чешкия увод в тоталитаризма, а не в наръчник по изтънчен антикомунизъм или пък в помагало по натрупване на първоначални посттоталитарни дивиденти. В последното имах възможност да се убедя не само в Прага, но и във Варшава (там в началото на октомври се проведе Чапекова конференция), докато слушах политологическия доклад на досегашния ортодоксален комунистически представител на полската бохемистика Витолд Навроцки за Чапековото есе „Защо не съм комунист“.